Георги Майоров

Всяко разумно същество се стреми към небето, но до него лесно не се стига. А по жълтите павета дори трева не никне. Тук няма земя, няма небе. Нито полярна звезда, пътеводната на всички.

Не се знае и къде е изтокът. Слънцето изгрява в мъгла, мръсотия, мафия. Денят е устроен на три етажа - насилие, високомерие, власт. Само западът е сигурен - залитане, задремване, залязване.

Тези три наклонени корпуса на обществото не може да изтърпи нежното сърце на поета Драгомир Шопов и от младини търси устои, земя, простор и небе за мечтите.(,,Земя и корен”). Защото без корен няма да го достигне. Блян, но не заблуда, а мечта реалност и я постига.

Без да се провиква - небе, небе ми дайте! - че да бъде едновременно детайлен лирик и да не вреди на другите. Сам воюва и се въздига с душата и сърцето си - тих, нежен, изтънчен. (Ето предимството на градското момче, не обличало абичка - печалба и загуба.).

И намира себе си, своя творчески корен, извън града, в селото, в полето. Където ,,Равнината опъва конец - и по него ще се плъзне червеното слънце хей там, зад баира”. Където целият свят си отдъхва от жегата в живота. Там щурче ще го води и ,,светулка ще свети в косите ми /му/ тъмни”. На воля ще приказва ,,с тревите и буците пръст”, докато ,,тихо се съмне”.

Това не е природното здрачаване и съмване. То е съмване в душата на твореца. В тишина и волност се раждат и зреят мечтите, още недокоснати, но видими. И се ,,събира със себе си”.

Вижда и своите изгубени следи по ,,земята или по небето” (,,Селско утро”). Там усеща въздуха, своя дълг, болка, тъга и утеха. И откъде извират думите, с които изписва дните. Където дори само ,,едно селце…поправя всяка грешка / на раздвоеното сърце”. (,,На село”).

Поетът не може да не се тревожи, но ,,за всичко трябват сетива”. Само сред природата творецът се усеща ,,с листа и корен”, с рецептори, които виждат.(,,Съдба”). И небето не се достига без корен, без зелени дървета, които ,,крепят високо небето…в панелния ни свят”, че ,,да има къде душите ни да летят”.

Човешкото чувство ,,залязващо свети”, та лирикът много пъти се моли Господ да запази небето чисто поне над нас. Пръстта и земята му нашепват, че животът навярно е вечен в археразкопките на народните обичаи, на молитвата към бога, разорани с космичния плуг, който и ,,душите ни оре”, за да има ,,трева от нежност. И небе от болка”. Но на каква цена?

С цената на предишната хубост на селото и жените, които Майстора рисувал. С виждането как подранилият старик ,,с тояжка почуква” по плочите на паметта ни. Как авлига душата ни въздига над ,,коварни лъжи”, над измами, злост и думи отровни.

Той не може да спре отиващото си лято в живота, но този свят ,,не се побира в градските етажи”, колкото и високи да са те. Много дълъг трябва да бъде този ден, че в него да прорасне слово, което лекува болка и разлъка.

И в заразения свят с ненавист, само сред ,,труд до късно…възкръсва видяното навън”, намира ,,едно място за песен”. И подковата на щастието се намира. Но трябва да балансира по въжето на живота, за да не протяга ръка като просяк.

Там, в дните без празник, душата има небе за хартия и сърце за молив, да изписва плода узрял. Небето се приближава, та по облаци върви. Сякаш е геройство ,,да вървиш над себе си и над света”. Но с ,,кръв и сълзи” по него пише, за да бъде спасен.

Защото дори прекършеният ствол ,,небето е пробол”, за да избегне смъртта. А в обществото ни с прекършен устрем небе не се достига. През ,,плъзгави павета. Плъзгава ръка…душата скита”, търси чест и свобода, стреми се да избяга от деня в града и чак на село настига небето.

Затова постоянно се завръща не в родния град, а в другото мироздание с чистия живот, където и умората сякаш е победа. Там всяка жена не пере, а ,,светла и чиста” простира небето, за да не живее ,,сред горест и яд”. (,,Ранено време”).

Но въпреки превратностите, поетът никъде в творбите си не е ядовит. Като тревичка ,,наивно” е живял. С ,,надежда” за по-хубави дни на глас си говори, защото и животът ,,между треви и камъни снове”.(,,Самота”).

И стигнал ,,своя връх небесен”, ако остави там следи, те ,,ще бъдат думите на нова песен”. Сърцето постоянно го ,,вълнува и тревожи”, че никой не може да прости ,,удавена от крясъци роса / и стъпкано между павета цвете”. А земята, останала без глас, мълчи. Въпреки че я разкъсват и ограбват. Това мълчание ни ,,сразява”. (,,Не ще простиш”).

Поетът не иска ,,никакво наследство”, освен да има ,,щурци в поляните забравени” на неговото детство. Защото ,,плътта умира - дарбата остава, / да ни тревожи и ни извисява”. Само ,,далече от шума на кафенето” има ,,небе над теб. В земята корен”. Там и трудът е спорен.

Но сегашното завръщане на поета към земята, старата къща и селския бит го разочарова. И ,,там отровният бурен израства / над обиди, над страх и над срам”.(,,Късно настроение”). И този свят вече е чужд и незрял, а споменът за него е ,,тъжен, самотен и бял”. (,,Тъга 2005″).

Единствено в съня го сподирят земя, реки, треви и листопад, песен на авлига, търсеща небесна синева, цигулки на щурци и тихи флейти чак до пътната врата. А в дома спомени навяват бял сняг и чиста ведрина. Въздишки по окапалата шума, носталгия по бялата следа.

На поезията дължи всичко. С нея отива до ,,истината за нещата”. Понеже живият му корен е с характер да обича, дори в света ,,чужд, враждебен, млад”. Единствено ,,обичта ни…е най-светлата наша държава”.

Но с голямото разочарование от панаира на суетата в обществото ни, който се разиграва четвърт век, без изглед ловките актьори да сменят декора на лъжите.

Вижда и небето си обезсърчено, ,,свършват всичките надежди / за красота, за висота”. Та в ,,есенна жарава” търси ,,своя златен трон” и през обаянието на природата вижда ,,високо небето” (,,Някога”).

Докато звездите окапят и творецът пак се види приземен, при своя корен и при своя блян. И звездите изчезват далече, за ,,да не гледат какъв е животът ни днес”. (,,Нека дойде денят”).

Въпреки този скептицизъм, поетът в последните години е вдъхновен и обновен в поезията. Изказът му пак е същият - без омраза към лудия бяг на живота, който протяга ръка за милост.

Цял живот градил ,,Къща от думи”, към нея вървял, а днес я няма. Ограбена е от крадци. Намира само ,,разплакани думите”, толкова дълго очаквали да се върне отново при тях.

И той се връща обновен, подмладен и все същият - тих, беззащитен пред озъбени кучета, ням пред злите огради на рая. Рай обсебен и приватизиран от босове и просяци, от приятели на дявола. Но се надява най-накрая животът да слезе на някоя спирка при нас, за да види пак земята с изгребана кал, а небето - чисто за полет.

Земя, за да стъпва на здраво. И небе, за да го тегли нагоре. Неговото, на поета. Цял живот търсено. Има си всичко, нищо не му трябва, освен ,,само един лист и един молив”. С единствена дума ,,Свобода”. Без да знае стихът му дали ще има или ,,няма точка”. Дали ,,свършва или почва”. (,,Творчество”).

До тук в ритона наливахме поетичното вино на познанието от стиховете. А какво обобщено ни казва, когато го пием?

Поетът отива сред природата, пресъздава я и ни я поднася, за да я видим с отворени очи. След което я нарежда в хранилището на вечността.

Тънкостта в майсторството на автора може да се открие и във факта, че трите части (цикъла) на книгата не са именувани пряко, а се разкриват с четиристишия, които са ключове за отваряне на отделните три части.

Първото четиристишие на част първа съдържа думите: сняг, кал, клони, птиче, бог, свят, самотен, ничий. Ще рече - природа и човек - ключ за отваряне на първата част, в която проличава откъде идва вдъхновението на твореца.

За втората част четиристишието съдържа: следа, утре, нещо, раждане, сърце, звезда - дълг и човек - ключ към небето, реализацията на поета.

За третата част: побелях, затрупан, неволи, съмнения, сега, спася, стихотворение - човек и творчество - ключ към вечното бъдеще на сътвореното.

И в трите послания централно място заема човекът-творец. Творецът начало, творецът живот, творецът вечност.

От избраното е безспорно ясно, че Драгомир Шопов не е обикновен поет на селския бит. Той взема за лекарство есенцията от природната красота и хармонията (или дисхармонията) в бита и я пресъздава в ефирна поезия, която завладява, очарова и лекува.

Не се пее, само се отпива по глътка и се приглася от всяко влюбено във възвишеното сърце. И творчеството на поета Драгомир Шопов застава високо, високо. В небето на истинското изкуство!

Обобщено казано, той неотменно се намира в прегръдка с България и времето. Това се потвърждава и от книгата му ,,На откъснат от времето лист” в контекста на цялото му творчество.

Лириката в тази книга може да е написана на откъснат лист, но авторът в никакъв случай не е откъснат от нашето съвремие. Това ни нашепват циклите ,,Есен в сърцето ми”, ,,Картини от една изложба”, ,,Славянски знаци” и ,,Повторен живот”.

Погледнато през циклите отзад напред, ако има нещо повторено, то е отново изживяно с неотклонен вървеж по стъпите на нашето време.

Въпреки кошмара на тревожните дни, той се стреми да стопли в нас ледения нос Добра Надежда. За да бъде спасен все повече ,,безкислородният” ни живот. И перото му постоянно е будно.

През пек и дъжд, в тъга и мъка, е готов да даде на живота ,,подслон и хляб”, та с него на масата сяда дори ,,най-снежния ден”. И неговата ,,врата” винаги е отворена при естествено чистата поезия.

Да следваш неотстъпно своя път неподвластен на властния бяг на времето, на съблазните на ,,модерно” разхфърления свят, е основната идея, която преследва поетът.

И преминава през цялата книга. Независимо от настъпилата ,,есен”, от ,,изложените” на риск картини, славянските знаци му дават литературното направление в неговото творчество, а повторният живот за сетен път потвърждава неговата неотклонност от реализма на мисъл и дело, на творчество и живот.

Преминал като сериозен поет през лъкатушния социалистически реализъм, той устоява и на неомодернизма. Той е духовно модерно устроен и в тиха поетична борба защитава естетическите ценности на българското потекло, на българския дух, на онази човешка задушевност, която не се ветрее от крилото на фриволността, устоява на измамната леснота в така разградените кошари на словото, на песента и делото днес.

А е свръх трудно да се пише на откъснат лист. Времето пред очите ни непрестанно го премята чрез вихрещите се нелепости. Освен че е тънък и нежен, той е просмукван от ширещия се живот за оцеляване в преобладаващата част от населението. Въпреки всичко, неговото перо остава чисто, идеите му са избистрена капка сълза, извисена тъга, преглътната мъка.

Това листо е златно, като плодородието в златната есен на възрастта. Защото е неотменна и бялата дреха на зимата. И все добри спомени валят, та с любимата жена още чуват камбаните на първата любов, от която тече ,,светлина от плитките до петите”. А това е плитка и сплит на непрекъснато вдъхновение. И е благословен, че го има, та не знае кой пише стиха му. Защото самото време е ,,безвремие”.

Драгомир Шопов няма образ без съдържание, песен без ноти, любов без лист и сън без молив. Образността на този поет е чиста, съдържанието - ясно и лъчисто, проявено през лакмуса на живота.

Не се увлича от модернизма на илюзиите. И през прореза на писеца му търсят проекция нерадости и несвестен морал, мизерни богатства и бедни души, които непрестанно разтърсват неговия богат душевен мир.

От всеки негов стих лъха хуманност и обикновен житейски стоицизъм. Няма мистика, няма кухи символи за рушене на нашето съзнание. Той достатъчно цени старото, отминалото, че с право предрича чистота в бъдното. Към която чистота поетът е устремен с цялото си творчество и личен морал.

Взема причастие от страдалческия жест на действителността, от сърдечната прегръдка с добротата, от съкровеното лоно на искреността. У него се прокрадва и страх с голяма тревога от Виетнам до Ирак, от вдигнатия дамоклев меч над Сирия, от огнените имперски талази на неразумния глобален свят.

А сърцето му изпитва кризисна болка. Та времето пак води неговата ръка. Това е да си във времето, доказано още от Апостола на Свободата, че взаимно си подават ръка.

А картините от една изложба? Въпреки първичната прилика с музикално предаване на Сергей Шишов по ,,Хоризонт” на радиото, това са картини на видяно, живяно и записано в сърцето, за да го представи в художествен образ, в който душата на автора ,,на слънчев лъч виси”. И още по-съкровеното, може би е в това, че онова, което отдавна го няма, го има в поезията на Драгомир Шопов.

Не е малка и тревогата му за буквите, с които можем да изпишем най-светите неща - писмо до любимата, да запеем песен, венец да сплетем, да спрем войната по света и по нашите си пътища; да въздигнем герои, да прогоним безплодието, да отидем до другия край на света; да дръпнем кордата на сърцето си и го сверим с ,,Полонезата на Шопен”; да стигнем Бога и да останем верни на българското тропливо хоро.

Загрижен е, защото умни глави от Министерството на образованието премахват от учебните програми патриарха на българската литература Иван Вазов, сабята на Христо Ботев, ,,Градушката” на Пейо Яворов, Алековият ,,Бай Ганьо”. Защо ли?

Защото и днешните ганьовци търсят само келепира.

Свиват си пура от ,,Тютюн”-а на Димитър Димов. Пращат още Лилиев да си бере сам лилиите; Емилиян Станев да си ходи само на лов; Хайтов да не може да обуздае хайталъка им; а Радичков да не ги изкара по-глупави от децата.

Тогава поетът Драгомир Шопов да не би да им ръкопляска?!

Остава да извика: О, неразумни творци на нелепости! Вразумете се, ако все още имате грам пипе! И се чуди кое по-напред да спаси в този разроен и вбесен свят, когато добротата вече я няма или залязва като хубавото ни Отечество.

Той с цялото си творчество доказва, че наистина е съвременен реалист от висока класа, но не натурален, а деликатен. И колко успешно е дал заглавие на книгата си. Точно на действителността, в която времето като откъснат лист ни подмята.

А ,,Сянката на нощта” върху неговите ,,думи пада”. И постоянно гледа този бял лист да не остава бял, защото ще означава, че ,,там духът на нищото върви”.

Та гледа думите му да са истински. И ако някой попита кой му диктува стиховете, поезията му отговаря: Времето! Времето и никой друг!