Йордан Нанчев

Слово за представяне на едноименния роман на Иван Енчев

Какво е залезът? „Петмезена тава в пламъци”. Не го казвам аз, написал го е поетът Пейо Яворов в една от македонските си статии през 1903 година.

А какво е „Окото на залеза” няма да ви кажа. Ще го разберете от книгата на Иван Енчев. Там е отговорът на тези въпроси в различните им интерпретации.

Ето една от тях: „Окото на залеза се усмихва само на силните на деня. Честните хора има да се почесват по ушите, докато чакат някой да ги спомене с добра дума за добрините, които са сторили. Те остават все настрани от усмивката му като подхвърлени бебета пред прага на някой храм” - това са изстраданите думи на един от двамата главни герои в романа. А по всяка вероятност такова е веруюто и на самия автор.

„Окото на залеза” е око на съвестта. Романът е написан майсторски и се чете със затаен дъх”… - това пък е мнението на Станко Нацев, публикувано във в. „Словото днес” /бр.16, 26 април 2018 г./.

Михаил Тошков също хвали „обиграността” на Иван Енчев като поет и белетрист и откроява като най-сериозен негов успех речта на героите му в този роман. Пак в „Словото днес”, но и в „Литературен свят” и др.

Не се съмнявам, че и мнозина от вас, от читателите и приятелите на Иван Енчев, също са харесали тази негова поредна, но не последна, надявам се, творческа изява. При това положение на мене не ми остава друго освен да се присъединя към мнозинството и да прибавя и аз своето „Осанна” към казаното дотук.

Преди повече от тридесет години в Харманли имах привилегията да представя първата му белетристична книга „Хоро сред пламъци” и това беше литературното ми кръщене, дебютът ми като рецензент. Писал съм след това и за другите му книги, представяли сме най-много повестта „Кървав пелин” и тука, и на други места извън Хасково.

„Окото на залеза” обаче е друга работа. В него отсъства тракийската тема, няма ги Яна, Андрей, Адем ефенди и техните потомци. Макар и този роман да е донякъде „семеен”, макар и в него да става дума за един род, за една любов, която остава нереализирана по един или друг начин, за едно дете и един баща, които не подозират връзката помежду си и живеят разделени…

Мотивът за патриотизма и споменът за войните от началото на ХХ век също не липсва в повествованието. Но това е Иван Енчев. За добро или за лошо, той трудно може да избяга от това, не иска да се освободи, да изневери на самия себе си.

Не е тук мястото да преразказвам всичко, но мога да кажа все пак, че „Окото на залеза” е роман от спомени, една история за живот в минало време. Героите му не са много. Те повече разговарят и разсъждават, отколкото действат и съществуват, ако може така да се каже, в един вече преживян живот, в един свят, в който ги няма радостта и надеждата, отсъства бъдещето, няма планове, липсва житейска перспектива.

Това е роман за краят на един бурен живот, за смъртта, за залеза. И за „Окото на залеза”, което винаги ни следи и наблюдава. Особено що се отнася до главния герой бай Ганьо Мечока, който е болен и почти изоставен в селската си къща. Но то важи с не по-малка сила и за по-младия му приятел журналиста Иванко Боляров.

Той също е притеснен за участта на своя приятел. И за него очакването на неизбежността, мъчителните срещи и смътната представа за близкия край на странната им дружба с бай Ганьо са преживяване, което не му дава мира и постоянно го тревожи.

Да прибавим към всичко това и загадъчната история с пистолета, който не е можал да откаже и е донесъл на болния. Угризението, че така той всъщност го е убил се засилва още повече след смъртта на Мечока.

Останал без неговата забавна компания, вече няма какво „да подмладява живота му”, няма ги онези „сладостни раздумки” на маса, няма ги шегите, пикантните истории, споделените болки и прозрения.

Остават му единствено спомените, които „се трупат като безразборна колода раздадени карти”, а той се мъчи да подбере сред тях „най-силните козове”, онова, което си струва да бъде запомнено и преразказано.

Той „има съкровена лична причина за този избор, за да успокои своята съвест”. Защото носейки пистолета, беше избрал „да подкрепи приятеля” в последния му път, да изпълни неговото собствено желание. Но дали с този колеблив жест на криво разбраното приятелство не беше пожертвал човека!

Сега бай Ганьо е мъртъв. Краят му се оказва колкото очакван, толкова и загадъчен. Особено след като жена му Димитрина изрично предупреждава журналиста да не присъства на погребението!

„Бай Ганьо винаги успяваше да избегне големите конфликти” - спомня си за пореден път Боляров. „Основното му оръжие в тази необявена схватка беше иронията и шегата.

Малцина знаеха, че най-големият му спор беше със самия себе си. Точно това го тревожеше непрекъснато. Самолюбив човек. Замина си неразгадан и обречен. Беше като небесна дъга, която се търкулва и изчезва, оставяйки подир себе си само едно затихващо очарование”.

Както и това нелепо и виновно чувство за съпричастност към смъртта му у приятеля. Чийто „капитален дерт”, казва авторът, „е да изкупи греха си към бай Ганьо Мечока”.

Какъв е впрочем този основен герой в романа на Иван Енчев? Кой е този днешен бай Ганьо? „Бай Ганьо беше странна личност”- започва и завършва съвсем в свой стил и само с още едно изречение неговото описание писателят. - „Висок като пъстра есенна планина с ръбесто било, доста трудно за изкачване на един дъх”.

На пръв поглед той няма почти нищо общо с прочутия герой от Алековите „невероятни истории”, освен името, рунтавите вежди и мустаците. Но като че ли някак неволно, без да иска го наподобява. Или по-скоро на автора му се е искало да е така.

Той е келепирджия, обича да си хапва и пийва, има слабост към жените. Вдъхновено и самоуверено разказва своите истории, обича да е в центъра на вниманието. Но струва ми се, че като че ли не е толкова естествен, не е докрай жив и истински. Но такъв е може би изборът на Иван Енчев.

Това е неговият начин да подскаже, че както и да е живял човек, колкото и високо да е хвъркал, винаги идва време, когато ще се раздели с миналото си. То обаче никога не се разделя с него и продължава да го следва, да му тегне докрай, за добро или за лошо да предопределя участта му. Това е то „окото на залеза”, което е видяло и запомнило всичко.

Няма спасение от него. То в случая сякаш е в унисон и с волята на автора, с неговия маниер да не дава пълна свобода на своите герои, да ги води и направлява, волю или неволю да им внушава своите мисли и представи, да изразява себе си чрез тях.

Този стилов белег и характерен похват при изграждане на образите е още по ясно доловим в образа на Иванко Боляров, в който авторът сякаш се е вживял почти изцяло.

А първообраз, прототип, както е прието да се казва, от житейското и професионалното обкръжение на писателя, може да се потърси и по отношение на фотографа Крали Марко. Вероятно и на останалите образи, но те са по-скоро маркирани и имат спомагателна роля в сравнение с двамата основни персонажи, около които се развива повествованието.

По-интересен от другите е може би дядото на Мечока - Ганчо Пехотата - участник във войните за национално обединение и българин или по-скоро селянин от старо време. Както и дъщерята Гергана, която пък до голяма степен отговаря на представите ни за съвременна „бизнес-дама”.

Езикът на героите, според мене, също не е изцяло самостоен. В пряката реч осезаемо звучи авторовата намеса. Особено по отношение на толкова характерните цветисти и разгърнати сравнения.

А Иван Енчев очевидно изпитва удоволствие да изпъстря своите страници с тях, да ги преповтаря дори. Да ни учудва с изблиците на художествените си хрумвания.

Друга особеност на неговия разказ са енциклопедичните позовавания на дати и събития, които той вмъква в художествения текст и стриктно цитира, за да провокира с тях историческата памет на съвременния читател, неговия дълг към миналото, към имената и образите, вградени в него.

Специална глава в романа е посветена на войнишките паметници. Друга на връх „Момчил” в Родопите. Очевидно не са му чужди и актуалните политически теми, житейските грижи и проблеми на днешния българин.

„Прехвалената Европа - въздъхва тежко единият от главните герои на романа - съсипа и земеделието ни, и морала ни, и държавицата ни. Жална й майка на нашата мила България! В храма се намърдаха не само старите лакоми търговци, ами и техните още по алчни нови кръстници, дето ни връхлетяха като скакалци отзад и пред Ламанша”.

Това е един от категоричните изводи, който продължава да звучи в ушите на Иванко Боляров дълго след смъртта и погребението на приятеля му бай Ганьо. Така минават девет месеца. И точно, когато на читателя започва да му омръзва от преразказаните спомени, се случва най-важното.

Димитрина, съпругата на бай Ганьо, сега пък специално кани Иванко Боляров на помен, след което му връчва познатия плик с оръжието, което той някога беше донесъл на болния си приятел. И за негова радост, по всичко личи, че то не е било използвано. И така най-сетне смъква тежкия товар на съмненията от съвестта му.

В плика обаче се съдържа и писмо, от което слисаният журналист внезапно разбира, че внукът на бай Ганьо от дъщеря му е негов син, което е още по-тревожно и разтърсващо.

Историята звучи повече от невероятно не само за женения и баща на две дъщери Иванко Боляров, но внезапно прерязва застоя на действието в романа, нагнетява напрежението и внася неочаквана интрига.

Читателят отново се оказва подчинен на авторовата воля и заинтригуван. Буквално в самия край на разказа той научава повече за неговите герои, отколкото в предишните повече от двеста страници.

А самият Иванко Боляров, освободен най-сетне от въображаемата си вина за смъртта на бай Ганьо, сега е скован от реалната си вина за разбития живот на неговия внук и на дъщеря му.

Този съвсем неочакван художествен обрат в спокойната дотогава тъкан на повествованието, струва ми се, е главното достойнство на този роман, финалната нова завръзка на действието в последната глава, моралната дилема, която остава неразрешена.

Тя цели да провокира въображението на читателите, разгаря съвестта на героя, попаднал в поредната своя безизходица, породена от една бурна любовна авантюра, от някогашното му младежко безразсъдство.

„Бащата няма приятели. Бащата има деца. Когато си в капана на безизходицата, всички изходи водят към съвестта ти” наистина. Но изборът не е лесен, защото „Любовните бури са като пепелянки. Когото клъвнат - жална му майка!”- спомня си изведнъж Боляров тези последни думи на бай Ганьо при раздялата след последната им среща.

И сам не може да осъзнае „дали се опитва да се скрие от окото на залеза, от думите на възрастния мъж или от очите на съвестта си”.

Това всъщност е и естественият край на тази история. Краткият послеслов, озаглавен „Три години по-късно” е част от романовия канон разбира се, но в случая, струва ми се, звучи по-скоро самоцелно отколкото естетически и логически обосновано.

В крайна сметка и като заключение би могло да се каже, че в „Окото на залеза” и през окото на залеза на своя главен герой преди всичко, но и въобще, Иван Енчев е опитал да открои и психологизира един все пак любопитен фрагмент от днешния ни ден, да приобщи своите читатели към него.

И по своему да ги накара да огледат себе си в житейската участ на героите, да намерят в техните преживелици проекциите на своето собствено битие и да го преосмислят. А това във всеки случай си струва да бъде отбелязано, а защо не и поощрено.
Благодаря за вниманието!

Хасково, 17 октомври 2018 г.