Георги Н. Николов

В последните месеци България прилича на кипяща тенджера под налягане, капакът на която ще изхвърчи всеки момент. Причините са очевидни, отдавна известни и системно загърбвани под благовидни предлози.

Безкрайните протести и справедливи искания на майките с деца с увреждания ту ей сега ще бъдат решени, ту все има някакъв препъни камък, който бави финализирането им. Не си подава оставка и вицепремиерът Валери Симеонов, нарекъл ги „кресливи жени с уж болни деца”, а поднесеното от него извинение нищо не значи.

Обидата е много дълбока, но явно той е крайно необходим на държавната власт, за да я напусне доброволно, а самата власт пък се прави на три и половина. Ден да мине, друг да дойде, докато всичко се забрави и се отвори мегдан за нови безобразия.

Те, впрочем, свършване нямат и красноречив пример е Държавната агенция за българите в чужбина. Злите езици твърдят, ала се намират и свидетели, че за издаване на документ за българска принадлежност цената била 5 хил. евро.

Че няколкостотин души с дебели криминални досиета и издирвани от Интерпол по този начин са станали наши сънародници. И още, и още, и още. Какъв ще е крайният резултат и от този скандал, и от неизброимите други, предстои да видим и няма да останем учудени, ако и той бъде заметен под килима.

Както се изрази президентът Радев: „Проверявани много, осъдени малко.” Или по-точно: никак, освен някои дребни риби, играли ролята на предпазни бушони из разните министерства и прочие държавни структури. А иначе - по-лесно е да изброим кой у нас не протестира, отколкото безкрайния списък от протестиращи и кандидати за такива.

Сега на високо ниво се обсъжда идеята майчинството да бъде сведено до една година, да няма бонуси за работещите нощен труд 400 хил. българи и как да бъдат спасявани от пердах полицаите, отзовали се по сигнал за силна музика, незаконни конски кушии и други подобни, в ромската махала.

Въпроси за решаване на най-високо политическо и административно ниво има колкото щеш, но хаосът в страната е единствената водеща сила, поставяща нещата по местата им. Той започва от върха на гражданската пирамида, до самата й основа. Където за намиращия се там народ, стапящ се от стрес, безработица, мизерия и безконтролна битова престъпност, никой богоизбран не се сеща и не ще да мисли.

В редките случаи, когато застане очи в очи с тълпата, разговорът се свежда до отегчено мънкане как „в най-скоро време ще…”, „правим всичко възможно…” и редица празни обещания, нямащи никаква стойност.

Тълпата го знае и не вярва, но няма какво да стори - обществото ни е разцепено на безброй партии, дружества, движения и още уж добри сдружения. Силно политизирано, но подчинено на типично българската ни черта да не бъдем задружни и всички заедно да отстояваме исканията си.

Едните протестират, другите им гледат сеира, после ролите се разменят. Отново ще припомня прозрението на Райко Жинзифов от 1856 г.: „Да бяхме френци, немци или ингилизи, досега да сме се освободили от турско. Но нали сме си клети българи, където се съберем двамина, правим три партии!”

Днес сме уж свободни, но всъщност - подвластни на чепатата си несговорчивост, която дава възможност на всеки пореден „народен” избраник да си забравя обещанията, да мачка хората под него, а Парламентът да снася закони, които никой не смята за нещо.

Хвалим се с щедър държавен бюджет за следващата финансова година, но това са пари, които отново ще бъдат наливани в каци без дъно, защото нито една реформа не е мръднала напред и сантиметър: в здравеопазването, МВР, образованието и на която врата почукаш.

Иначе по едри приказки и хвалби в Брюксел нямаме стигане. Но те не могат да заблудят чуждестранните инвеститори, нито отварят нови работни места, нито законът е еднакъв за всички.

Показните издирвания и арести на нашенски олигарси е процес изключително много закъснял. Дивашката приватизация роди своите горчиви плодове с откровен цинизъм, без аналог с никоя от другите бивши социалистически страни, а бездната между обикновения човек и новите чорбаджии практически няма дъно.

България се превърна в склад за руини от бивши печеливши предприятия, продадени за скрап и място за непрестанно увеличаващи се безработни. Които, ако няма как да емигрират, за да спасят себе си и семействата си, трябва търпеливо да носят самара на безрадостното си съществуване, лишено от всяка надежда, че нещо в реалността действително ще се промени. Докога така?

Докато България стане само географско понятие, към която участ се е устремила с плашещи темпове. Специалисти твърдят, че след 10 г. 60% от територията ни ще бъде демографска пустиня. Как ще изглежда картинката човек и сега може да се осведоми, ако се разходи из Северозапада, Еленския край, а и в редица умиращи села навсякъде у нас.

Няма как поради липсата на работни места и сносни социални условия да бъде прекратена и вътрешната миграция. Пак експерти предупреждават, че през 2030 г. 42% от населението ще е „събрано” в 6 града - София, Варна, Бургас, Пловдив, Русе и Стара Загора.

И пак през същата година 20% от населените места у нас ще бъдат абсолютно пусти, без никакви обитатели. За селата и дума не става. От началото на прехода и досега, докато изобщо ги има, те са оставени да умират - без млади хора, без някакъв сносен поминък, ясна държавна социално-икономическа политика и защита от „неизвестните” мародери с десетки висящи дела и присъди.

В бъдещата пустиня България икономиката все така ще крета на командно дишане, а новопостроените заводи - само химера и ненаучна фантастика.

Над 24% от нашенците, или около 2 млн. нещастници, са под прага на бедността, маркиран с 321 лв. Които не стигат практически за нищо с все по-скъпия живот у нас с акцент върху стоките от първа необходимост и разбира се - животоспасяващите лекарства.

Както не стигат и с работните заплати, начело с минималната 510 лв. Хората се намират в безизходица, стягаща все по-откровено примката върху нерадостното им битие.

Не се води статистика на самоубийствата, счита се, че средно са по две на ден, основно поради липса на каквато и да било надежда за нещо по-добро в живота на средностатистическия човечец.

Факт е, че смъртността изпреварва раждаемостта и непрекъснато набира скорост, дори при младите хора. И още много негативни примери могат да бъдат посочени в „европейска” България, но каква стана тя?

Щом сме първенци по смъртност, по бедност, по битова престъпност, корупция и какво ли още не, щом се превръщаме в слабо населен, или почти необитаем къс от планетата Земя с нестихваща емиграция, как ще я караме занапред?

Ами, както и досега - с апатични надежди, че нещо в битността ни, в животеца ни, в ярема, който влачим, нещо може да се промени.

Отдавнашен гостенин в домовете ни е неволята и тя не смята да си ходи. Ние пък не я викаме на помощ, а само се вайкаме и не искаме да си спомним народната мъдрост: „Помогни си сам, че да ти помогне и Господ!”

Глупостта и наивността ни родиха политическа олигархия, по-точно: вече класа, която доброволно няма да си тръгне, а начините да бъде изметена сякаш не са ни много по добряшкия манталитет.

Тя нараства, а народът се стопява като снежна топка. Говори се, че в 2050 г. ще сме малцинство в собствената си родина за сметка на един настоящ етнос, бързо превръщащ се в народ.

Е, каквото е писано, ще стане. Но къде е написано, че България с такива като нас, страхливи примиренци, ще пребъде във вековете?..