СРЕЩА
През октомври валят проливни дъждове. Балканската война току-що е започнала. Пешаците, конниците, реквизираните волове и биволи, които теглят оръдията и каруците на обозите, и хора, и животни, и коля, всичко затъва до коляно, до главините в страшната кал на Източна Тракия. В тази кал крачат с тежките си като гюлета навуща и нашите съграждани. Брацигово наброява 67 души участници в Балканските войни. От тях 41 никога не се завръщат и оставят след себе си само спомена и болката по загубата…
„Къде е брат ти,
и той ли е прокобен?
…Ако го видиш,
познаваш ли го?”
(народна песен)
… Подофицерът Павел Въбелов поведе двата бели коня срещу алено-червения залез, пламнал над чифлика с трите високи тополи, чиито бели вълма се пилееха бавно над полето.
Ротният му, капитан Черганлиев, беше спрял ескадрона си, после, вдигнал длан над очите си, дълго гледа облаците прах подир препускащия лудо обоз на бягащите турски войници… Конете бяха жадни, а наоколо нямаше никъде вода. И тогава повика него - Павел, посочи му мержеещите се тополи, подаде му поводите и на своя кон.
- Там сигурно ще има вода! Иди с конете и внимавай…
Той тръгна с колебливи крачки, повел конете, а в съзнанието му със стъпки на дебнеща котка се промъкна съмнението…
„Ами ако там турците, озлобени от падането на Одрин преди два месеца, видят ордена на гърдите му, няма ли да го причакат зад онези високи стени и?…” Крачките му станаха все по-кратки, той се заглеждаше все по-често към широко разтворените огромни порти…
Конят на ротния изпръхтя, внезапно вдигна глава, Павел се стресна, после се спря.
„Как бързо забравих, че пръв окачих българското знаме на едно от четирите минарета на Султан Селим джамия! Едва ли дядо ми Крум Въбела е можел да си представи, че неговият внук ще гледа под нозете си разбитата армия на Шукри… И български генерал ще го целуне пред строената българска войска, ще го окичи с орден за храброст! Ще трябва да опише всичко на баща си…
Та той още десетинагодишно момче, по време на Априлий 1876-а едва успял да се скрие в коша на воденицата, когато Кара Ибрахим обръщал всичко, за да намери пендарите на майка му, прочутата сватбена огърлица, дадена й от свекъра майстор Крум Въбела.
И видял как майка му се втурнала с най-малкото си дете във воденицата, но там я посрещнал османлията, повел башибозуците си по селото.Тя успяла да грабне пищова от силяхлъка му, но той не гръмнал, а друговерецът сварил да замахне с ятагана… Грабнал пеленачето и хукнал навън…
Момчето треперело в коша, после, задавено от мъката и уплахата, безпаметно тръгнало… Неусетно навлязло в гората, потъмняла от лютивия дим и миризмата на изгоряло, които го давели… Някъде в полунощ го залаяли кучета, разбрало, че попаднало на къшла на овчари… Гладът вече стържел стомаха му, но излязла жена, поканила го вътре… Мъжът й бил тръгнал с Кара Ибрахим…
Сипала му топло мляко, отчупила му къшей хляб…
„Тука някъде трябва да има кладенец…”, мислеше си Павел, когато влизаше с двата коня през широко отворените врати. Пред очите му се разкри много широк двор, по средата на който стърчеше дъбов стожер с навито от миналото лято въже, а наоколо му личеше oтъпканият харман.
Отвъд хармана се виждаше плевник, дигнат по протежението на високата каменна стена, върху широки обори с отворени врати… До високо вдигнатата му врата опираше дълга стълба. Под нея - диканя, чиито остри кремъци сякаш бяха ръждясали…
Той погледна надясно и видя двукатна къща с широк чардак. Вита дървена стълба водеше на горния кат… До ъгъла пред висока гъстоклонеста смокиня се виждаше каменна гривна на кладенец, а над нея рудан с навита верига…
Конят на командира отново изпръхтя, Павел вдигна глава и видя по стълбите една ханъма, чието фередже бе паднало на раменете й, открило посивелите й коси, да слиза с кобилица на рамото:
- Там има ведро… Бях тръгнала да налея вода на кравата, ама чакай… ще ти дам вода с котела…
Той се бе сепнал от появата й, после се изненада, че тя му проговори на български език!
Тя слезе, свали кобилицата от рамото си, взе единия котел до кладенеца, отви веригата, пусна ведрото… и когато напълни котела и го поднесе на единия кон, очите на Павел сякаш останаха в калайдисания съд!
Той гледаше котела втренчено, изчака коня да се напие и вдигна глава, взе го, вдигна го… И под лъчите на прегарящия залез прочете буквите с кирилица: „Дар на Крум и Велика Въбелови от кума им… За сватбата им… 1860 лето…”
Сякаш невидима сила го удари по главата, той стоеше като вкаменен…
Ръцете му увиснаха като отсечени, зениците му не мръдваха, широко отворени към жената…
- Т-този к-котел откъде е? - неразбираемо заговори той. - Как е попаднал тука? Той е на дядо ми Крум!
- Котелът, а и другият… са донесени заедно с мене от село… И други неща - китеници, черги…
- С тебе? Ти малка ли си била?
- Пеленаче… не помня нищо… Жената на Еюб бей беше българо-мохамеданка, тя ме научи на български… От нея знам, че съм българка, донесена от… там!
Ушите му писнаха!
Сякаш отново чуваше гласа на баща си: „Грабнал пеленачето и хукнал навън… Повече не видях сестричката си… Жива ли е? Зная ли?”
Жената също го гледаше прехласнато… как така? Какво говори това войниче? Как така наскоро калайдисаният котел, останал от Кара Ибрахим, ще е на дядо му? Вглеждаше се в сините му очи, в русия перчем… Лицето му не беше чуждо… Познати черти, а никога не бе го виждала… Та нали и тя бе със сини очи, големи сини очи…
- Като падна Одрин, свекър ми Кара Ибрахим се гътна на легло… Научи, че сте пленили сина му Еюб бей, неговата гордост!… Другият му син, джамбазинът, мина с обоза и го откара… Оставиха ме с момчето да чакам кравата да се отели… Наглеждаме я…
Тя говореше, говореше… А той стоеше объркан, като човек внезапно погледнал в кладенец, където вижда своя и несвоя образ…
Тази жена бе родната му леля! Беше ли тази жена неговата родна леля? От една страна той усещаше биенето на сърцето си от радостната среща, а от друга - студенината на отчуждението…
Тази жена цял живот бе живяла с османлии, в мюсюлманство, но от друга страна бе съхранила в шепите си българското… Надигна се, защото му се счу зовът на тръбата…
А тя говореше, говореше, дори се облегна на лакътя му! Той за миг се отдръпна… Тя разбра, сълзите наляха очите й… Тръгна да го изпрати по стълбата.
И тогава той видя едно единадесетгодишно момче, повлякло дълги цървули… И когато вече отвързваше конете, момчето се спря до него.
И тогава забеляза, че нозете му бяха обърнати назад…. Жената забеляза изненадата му:
- Недъгаво се роди… Аллах ни наказа! А виновна ли съм? Каква вина имам аз?
…Павел поведе конете с наведена глава… Като стигна до портата се обърна. Очите му се задържаха по-дълго на момчето с обърнатите назад нозе… То му махаше с ръка!…
Сенките на тополите бяха изчезнали… Павел възседна своя кон, препусна да доложи на командира си, че е намерил кладенец…
