Пелин Пелинов

Разказ от цикъла “Щрихи към портретите”2

Одисеята на Христо Маринов Македонски -

участник в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа

Невероятни съдби имат голяма част от българските борци за национално освобождение, толкова невероятни, че някои от тях заслужават да бъдат описани в романи, повести или най-малкото - в разкази. За най-известните от тях това вече е направено от българските учени и писатели.

А сега, чрез своите “Щрихи към портретите”, се опитвам да възкреся и онези, които по една или друга случайност са пропуснати и забравени. Споменът за всички тези родолюбци трябва да се знае и да не се забравя от поколенията вовеки веков.

Някои от тези борци загиват твърде рано, още в първия си сблъсък с турските поробители. Но, за щастие, има и такива, които, колкото и да е невероятно, оцеляват. А някои от тях дори са оставили автентични разкази за преживяното, по които наследниците днес сглобяват картината на миналото.

Без тези автентични разкази борбата за национално освобождение щеше да остане в забвение или да изглежда по-бедна и нищожна.

Много от събитията и личностите на миналото, за които не е написано нищо, са вече забравени. Защото е вярна мисълта, че само написаното остава. Другото, ако не се превърне в легенда, умира. И се забравя…

Има двама забележителни български революционери, без спомените на които нашата мемоарна литература щеше да бъде по-бедна, а историческата истина за събитията - неточна, дори хипотетична.

Тези двама българи се казват - Захари Стоянов и Христо Николов Македонски (Христо Николов Македонски не е идентичен, а само прототип на Вазовия герой от “Немили-недраги” - Спиро Македонски. Не е идентичен и другият участник в х. Димитровата чета - Спиро Джеров Македонски, от Битоля, макар че носи същото име, защото е загинал твърде рано. И не е могъл да трепери пред онзи писар след Освобождението, което е описал Вазов).

Първият описва Априлското въстание  от 1876 г., а вторият - четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа от 1868 г. Без техните мемоари днес поколенията нямаше да знаят  истината за най-голямото българско въстание, което легитимира България пред Европа и света, че българите са узрели за свободата, както нищо нямаше да се знае и за легендарния подвиг на най-голямата българска чета - на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

Защото никой друг от участниците в тези епохални събития не е оставил спомени, както са направили Захарий Стоянов и Христо Македонски.

Оцелелите другари на Македонски - Пенчо Стоянов от Панагюрище и Илия Дойчинов от Никополско, не са благоволили да опишат преживяното.

Оцелели са още четирима - Ангел Т. Обретенов от Русе, Иван Пеев от Казанлък, Сава Кънчов от Търново и Тодор Симеонов от с. Галиче, Оряховско, които също не са оставили спомени. Тези четирима четници са били заловени от турците (след отделянето им от четата) и осъдени на заточение.

Били са в крепостта Сен Жан Д`Арк на Средиземно море. След Освобождението, по Санстефанския мирен договор, както всички други заточеници, те са били освободени. Но изглежда не са искали да си спомнят за преживяното, затова не са оставили нито ред.

Остават само спомените на Христо Николов Македонски, който бил в четата от първия до последния и ден. Тези негови спомени имат и продължение - за участието му в Сръбско-турската война от 1876 г. Тези спомени разкриват Христо Македонски като един непримирим бунтовник срещу турските поробители.

Христо Николов Македонски е роден през 1834 г. в с. Горни Топрак, Кукушко. Произхожда от относително богато семейство. Когато става на 18-годишна възраст, се залавя с търговия. И сигурно е щял да успее, като някои други македонски българи, ако не била една случка, която го прокудила завинаги от родния край.

Случката е следната: той отишъл в Кукуш да продава сапун. На връщане, заедно с няколко други горнотопрачани, минали покрай група местни турци и ги опръскали с кална вода. Турците се засегнали и решили да си отмъстят. Хванали неговият придружител хаджи Гого и го убили.

Христо Николов научил това и веднага избягал в планината. Станал хайдутин като всички застрашени българи. А след това се прехвърлил в Сърбия (1862 г.) и се включил в Пръвата легия на Г. С. Раковски.

И тук, в легията, хадутинът Христо Николов станал революционер. Освен това, в легията се запознал с много други сподни нему българи, които имали подобна съдба. Между тях бил и дякон Васил Левски, Стефан Караджа и др.

Първата легия на Раковски от 1862 г. и втората - от 1867 г., в която Христо Македонски отново взел участие, са най-добрата школа за българските революционери.

И макар че и двете легии били закрити от сръбското правителство по дипломатически съображения, те изиграли съдбоносна роля - обучили около стотина революционери, които след това станали членове и ръководители на четите, които преминали от Влашко в Българско.

А някои от тях са участвали и в Априлското въстание. В четата на Хаджи Димитър, освен Стефан Караджа, са участвали и още 45 бивши легионери.

Четническата тактика на Раковски не успява да вдигне българския народ на всеобщо въстание, както проповядва великият Войвода, но легиите формирали бунтовнически елит, без който национално-освободителната борба след това щеше да е по-слаба и неефективна.

Дякон Васил Левски, който е участник и в двете легии, както и в четата на Панайот Хитов (като знаменосец) от лятото на 1867 г. пръв, а може би и единствен, осъзнал, че четническата тактика е погрешна, или по-точно - неефективна.

Тя не била в състояние да вдигне народа на бленуваното от Раковски всеобщо въстание. Нужна била предварителна подготовка в местни тайни ревиолюционни комитети.

И Левски се заловил с организирането на такива тайни революционни комитети в Българско. За разлика от Левски, Христо Македонски не стигнал до идеята за такива тайни комитети.

Той не бил концептуална фигура, както гениалния карловец, а само един предан с душа и сърце бунтовник, който искал освобождението на България и вярвал на Раковски и на неговите предначертания.

Затова през 1868 г. той се включва в най-голямата (до този момент) чета от 128 души на войводите Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

За разлика от него Левски не се включил в тази чета, а тръгнал сам по Българско да изгражда тайни революционни комитети.

Христо Македонски и неговите оцелели другари Пенчо Стоянов и Илия Дойчинов са били обикновени четници, като всички останали. Те с нищо не се различавали и не са се отличили от другите. Освен това, че след убийството на знаменосеца на Стефан Караджовата чета - Георги Чернев от Търново, бил заместен като знаменосец от Христо Македонски.

И понеже е оцелял накрая, той е успял да запази това знаме, което днес е свята реликва. Забележителното при Христо Македонски и при неговите двама оцелели другари е това, че просто са имали късмет и са се измъкнали от последната унищожителна атака на турската потеря на връх Бузлуджа.

Но още по-забележително е, че Христо Македонски е написал цяла книга за своята одисея в Хаджи Димитровата чета, а така също и за своето участие в Сръбско-турската война от 1876 г.

С това той се отличава от другите оцелели четници и влиза в групата на българските мемоаристи, което го прави велик.

Разбира се, стилът и словоредът на неговите записки, които днес четем и от които се възхищаваме, не са такива, каквито ни е оставил кукушанецът. След Освобождението записките са редактирани от друг македонец - Юрдан Иванов от гр. Прилеп. И са превърнати в едно великолепно четиво, за разлика например от спомените на Христо Иванов Големия, при които редакторката Виктория Тилева не е успяла да постигне същото.

Спомените на Македонски се чатат с удоволствие, докато тези на Христо Иванов Големия - с мъка и усилие. И това се дължи изключително на талантливия прилепчанин, който през 1901 г. става член на Българското книжовно дружество (днес БАН).

Записките на Христо Македонски са придобили, след редакцията им, академичен вид, което ги прави, освен извор на сведения за четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, и великолепно художествено четиво.

Разглежданата чета се е състояла отначало от две чети - тази на Хаджи Димитър и другата - на Стефан Караджа. Затова е толкова голяма - от 128 души, докато другите чети преди нея са били от 20-30 души. Тази чета е имала и двама войводи - Хаджията и Караджата, като първият е бил главният войвода.

Тя е имала и две знамена - голямото и по-внушителното е било на Хаджидимитровата чета, а по-малкото - на Караджовата чета.

По първоначалния план двете чети трябвало да стигнат заедно до Балкана, където ще се разделят на две, като едната тръгне на изток, а другата на запад, с надеждата да повдигнат всеобщо въстание.

Но това, за съжаление, не станало, защото след четири поредни сражения с турските потери, обединената чета била разбита и накрая унищожена на връх Бузлуджа.

Обединената чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа била формирана в Букурещ в края на юни 1868 г. Преди тръгване за Дунава, за да го пресекат и да се прехвърлят в Българско, войводите дали едно голямо угощение на четниците в местността „Табакария” край Букурещ.

Освен насърчителните речи, които войводите произнесли на това угощение, те прочели и следната политическа прокламация, съчинена от Иван Касабов, председател на Тайния централен български комитет, който всъщност бил главният организатор на тази чета. Прокламацията е следната:

“Братя българи!

Теглилата, причинени на нас от турското правителство, станаха вече несносни. То вмесдто да облекчава нашето състояние, от ден на ден го прави по-нетърпимо, от всичко това няма друго спасение, освен да станем с оръжие в ръка да подирим своите права и свободи..

Ето ние ви показваме пресния пример за това като се хващаме за оръжието. Последвайте ни, ще бъдете достойни потомци на нашите славни прадеди: Крума, Бориса, Симеона, които никак не търпяха чуждото срамно и низко за човека иго.

Не надявайте се никому да дойде да ви освободи седящи със скръстени ръце! Не слушайте ничии съвети, а само и само надеждата ви да бъде основана на вашите юнашки ръце, защото те са истински и верни наши приятели и помощници, които ще ви помогнат и избавят.

Братя! Времето е дошло и ни вика да си дирим нашите права. Нека го послушаме и се покажем пред света народ, достоен за свобода.

На всекиго, бил от каквато и да е народност, па и на самия турчин, седящ мирно, ще бъде почетена както честта му, имота му, тъй също и неговата вяра. Намерението ни е да изгоним несносното злоупотребление и да си добием народните права и свобода.

Братя, златогривий лъв реве на Балкана и ни вика! Нека всички се притечем под неговияпрепорец и съгласно с една уста извикаме: “Свобода или смърт!”

Стара планина. Привременно правителство”.

(Тази прокламация е публикувана във в. „Народност”, редактиран от Иван Касабов, на 22 юли 1868 г. Едновременно с преминаване на четата, той изпраща и предложение до турския султан за образуване на дуалистична държава между Турция и България, подобно на Австро-унгарската империя. Но ако австрийците и техният император Франц Йосиф възприемат тази дуалистична политика, султан Абдул Азис не й обръща никакво внимание. Предложението на Иван Касабов остава глас в пустиня!)

След угощението на „Табакария”, четата тръгва в началото на юли за Дунава. Върху три биволски коли е натоварено оръжието, боеприпасите, четническото облекло и необходимата за няколко дни храна.

За охрана на тези три коли са назначени: кукушчанинът Христо Македонски, сливненецът Топтанджията и Тодор Николов Асенов, също от Сливен, брат на войводата Хаджи Димитър.

Тръгването става привечер и се пътува цяла нощ, за да не се дразни влашката полиция. Керванът е бил придружен от някой си Никола Македонеца, който бил подарил 30 пушки на четата и който по това време бил на румънска служба.

Сутринта керванът стигнал в Гюргево и се спрял в керемедчийницата на Вълчо Казанлъкчията. На другия ден четниците намерили още една кола (четвърта) и я натоварили с пексимет, след което керванът се премества в крайбрежното румънско село Петрошан, в мошията на Михаил Хаджикостов Колони, също тъй произхождащ от Сливен

(Михаил Хаджикостов Колони се заселил в Букурещ през 1830 г., след оттеглянето на Дибич Забалкански. Там той завършил гръцка школа и станал учител на децата на румънския княз Гика, с когото посетил Атина, а после и Париж. През 1848 г., с оръжие в ръце, той взел участие във Френската революция. После се завърнал в Румъния и се замогнал. И, подобно на великия Димитър Горов, започва да подпомага със средства българските бунтовници. Кой от двамата е бил по-щедър, не може сега да се каже, но и двамата заслужават видно място в олтара на борбата за национално освобождение. След Освобождението Колони се завръща в България, установява се във Варна, а през 1881 г. е избран за кмет на града. Починал на 8 януари 1892 г.).

Въобще сливналии са преобладавали сред българските емигранти във Влашко и в Бесарабия. Това се дължи на голямото им изселване от родните им места след Руско-турската война от 1828-1829 г.

Четата се настанява в една от кошарите на Михаил Колони. След което, по разпореждане на войводите, започва преобличането - смяната на цивилното с бунтовническото облекло.

След преобличането всеки четник взел и своята пушка, която смятал за най-ценното нещо на света, защото от нея зависи победата над врага и собствения му живот. Наред с пушките, запасали и по един турски ятаган за близък бой и за клане. Войводите били въоръжени само със саби и револвери. Забележително е, че всички четници без изключение имали на калпаците си метални жълти лъвчета.

Важно е да се знае, че оръжието на четата е било твърде старомодно - чифтета, маджарски шишанета, 30-те пушки, подарени от Никола Македонеца и други подобни, които се пълнели отпред.

Да се вярва, че с такова оръжие може да се събори великата империя, е твърде наивно. Но по това време не е имало по-ефикасно оръжие, или ако е имало, то е било недостъпно за организаторите на четата.

А за топове, които са част от въоръжението по време на Руско-турската война осем години по-късно (1877), не се е помисляло дори. През Априлското въстание те са били заместени от българското артилерийско изобретение, наречено Черешово топче.

След преобличането и въоръжението, четата се прехвърлила на един дунавски остров, където ги чакал един чам (голяма лодка), която през нощта да я прехвърли на българския бряг.

Но завалял силен дъжд, който осуетил прехвърлянето. Четниците останали през целия ден на острова, докато премине дъжда и си изсушат дрехите. През това време бил съставен списък на четниците - 128 души, заедно с войводите. Извършен бил и ритуал на клетвата.

За разлика от клетвата на Ботевата чета при Козлодуй през 1876 г., ръководена от поп Сава Катрафилов, тук не е имало поп. Заклеването е ръководено от войводите, които кръстосвали двете знамена и двете свои саби, под които преминавали последователно всички четници и произнасяли думите: „Заклех се!”, като преди това секретарят на четата Иван Христович прочел на висок глас клетвата.

През нощта на 6-ти срещу 7-ми юли 1868 г. (събота срещу неделя), четниците се качили на лодката и се прехвърлили на българския бряг, недалеч от село Вардим, в местността “Янково гърло”, на няколко километра източно от Свищов.

Лодката била собственост на някакъв грък на име капитан Васил Кордели, който бил кехая на Гюргевската скеля. Тя била наета от организаторите на четата, под предлог, че ще превозва дърва от островите на Дунава.

Официалните румънски власти били против преминаването на четата през Дунава. По това време на власт била Либералната партия с министър-председател генерал Николае Голеску, а министърът на вътрешните работи бил Йон Братияну. Консервативната партия атакувала остро правителството, че не контролира границите на държавата и позволява на българските патриоти и на вражески елементи да се разхождат, където си искат.

Йон Братияну, който бил приятелски настроен към българските бунтовници, разпоредил да се направи проверка, но така, че когато полицията отишла в с. Петрошан и на острова, четата била вече на българския бряг. За това негово поведение той бил критикуван и принуден след десетина дни да подаде оставка…

Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа имала лош шанс. Злините я споходили още при преминаването на Дунава и я съпътствали през цялото време на нейното движение в България, до окончателното й разбиване на връх Бузлуджа.

При настаняването на четниците в лодката едно от момчетата изтървало пушката си и тя изгърмяла като ранила в ръката четника Сава Славков от Свищов, брат на известния след Освобождението министър Никола Славков.

А малко преди лодката да акостира на българския бряг, изгърмял револвера на лодкаря Васил Кордели. Всички схванали този втори гръм като предателство на гръка и се нахвърлили върху него.

Дори Стефан Караджа искал да го линчува. Хаджи Димитър разпоредил да го оставят, за да не се започват убийстватас грък. Но до неговата намеса, четниците му хвърлили такъв бой, че му стигал като наказание.

Това второ изгърмяване било чуто от турските войници, които охранявали брега. Те тръгнали по брега успоредно с лодката, като не й позволяваоли да акостира. Тогава Караджата наредил на 10-15 четници да стрелят залпово срещу охраната. Много от турците били убити, а другата част избягали.

Четниците слезли на брега в местността „Янково гърло” на около 500 метра от устието на река Янтра. И веднага поели към Балкана. Но за зла врага попаднали в някакво блато, което не било дълбоко, но трудно се вървяло в него.

Тогава се намесил четникът Марин Нейков, който бил родом от Свищов и познавал местността. Той извел четата от блатото и я насочил по пътя за с. Саръ яр (днес Хаджидимитрово, кръстено на войводата).

По пътя за селото четниците срещнали голяма група българи - жени, мъже и деца, охранявани от трима въоръжени турци, на коне, които отивали на нивата на местния бей да жънат ангария.

Четниците арестували охраната и ги заставили да ги отведе при техния господар. Беят се опитал да се оправдае, като обяснил на войводата, че бил изпратил раята на нивата само за час-два, а за безплатната работа, която е най-тежката форма на експлоатация над поробените българи, не дал никакво обяснение.

Караджата и част от четниците искали най-строго наказание за този бей, но Хаджи Димитър се задоволил само с обещанието му, че българите няма да бъдат заставяни повече да работят безплатно и никога в неделя, която е ден за почивка. Фалшиво обещание, което беят не изпълнил.

Напротив, след няколко дни той отново подбрал раята от Саръ яр и от околните села да му работи безплатно, без да се съобразява дали е делник или празник.

Хаджи Димитър, който е бил съвсем наясно с робската система, се е досещал, че щом четата си замине, беят ще се отметне от своето обещание.

Но въпреки това, той е искал да създаде впечатлението у турските власти, че се бори за социална справедливост, а не е дошъл  с четата си да отмъщава като коли и беси.

Наивно намерение, което турците въобще не разбрали. И не можели да го разберат, защото те гледали на българите само като на рая, която е длъжна да им служи…

На другия ден, след като четата преминала през село Акчаяр (дн. Алеково), покрай турското село Митхад паша кьой (дн. Александрово) и село Горна студена, забелязали, че след тях се появила турска потеря.

Войводите преценили, че тя скоро ще ги настигне, затова решили да се укрепят в Караисенските лозя, които им били на път. Тези лозя били на едно възвишение, като представлявали добра позиция за отбрана.

И понеже четниците, освен пушки и ятагани, носели и малки лопатки (като войниците), успели да се окопаят в лозята.

Знаем, че четата се състояла от 128 души, а нападащата я потеря била от около хиляда души - башибозук, черкези, татари и малко редовна войска. Съотношението на силите 1: 9 и всеки може да се досети какъв ще е изходът…

Битката започнала около обед. Ръководител на боя от страна на четниците е бил Стефан Караджа. Преди това той бил разделил четата на десятки, с десетници начело. (Авторът на спомените Христо Македонски бил един от десетниците!).

Караджата наблюдавал разположението и придвижването на противника и само по негова заповед десятките стреляли залпово.

Пораженията на противника били много големи, толкова големи, че съотношението на силите 1: 9 вече нямало решаващо значение.

Най-смели и най-добри нишанджии в тази битка били 45-те възпитаници на белградските легии на Раковски. Те се сражавали като истински професионалисти.

С настъпването на вечерта битката се преустановява. От страна на четата имало двама убити - Арсений (Арсо) Мартинов от Велешко и Александър Василев Читаклиев от Плоещ, един тежко ранен - Никола Иванов от Прилеп (много близък приятел на разказвача Христо Македонски) и един полудял - Стефан Билчев (Мешо Попа) от Русе.

Четниците оставили полуделия си другар в караисенските лозя, защото не искал да тръгне с четата, а само викал  „Удряйте!” На другия ден турците го намерили , отрязали главата му и я занесли в Русе да я покажат на майка му. Печален случай, какъвто няма втори в четата…

Вместо да си починат след изтощителната битка, четниците веднага тръгнали в лятната нощ към мечтания спасителен Балкан.

Не търсели нито място за преспиване, нито удобни пътища. Движели се направо през нивите, урвите и чукарите, като спазвали само посоката.

Но още при тръгване от Караисенските лозя се появил един нов враг, по-страшен от турската потеря. Появила се жаждата за вода. Без сън може да преживее човек. Без хляб - също. Но без вода - не може!

Затова тя била единственото нещо, което търсели в лятната нощ. И когато случайно стигнали до едно биволско блато, те се напили с мръсната вода.

Тя им подействала освежаващо и подкрепящо и те продължили своя път. Призори стигнали до землището на с. Горна Липница и се скрили в една малка кория от около 10-20 декара, известна като Карапановата кория. И веднага налягали да отдъхнат като тутакси заспали.

Само Караджата останал буден. Той бил човек, който издържал както на глад и жажда, така и на безсъние.

Освен това знаел какво ще се случи през настъпващия ден, затова обикалял корийката, за да избере място за отбрана и съпротива.

Заедно с него обикалял и Иванчо (Ванката) Христович от Габрово, който имал офицерско звание поручик и бил военен ръководител на четата, нещо като Никола Войновски за Ботевата чета по-късно.

Главният войвода Хаджи Димитър не ги придружил, защото им е имал пълно доверие, че те ще изберат най-добрите позиции.

В това време той се занимавал с превързване на раните на прилепчанина Никола Иванов и на някои други по-леко ранени четници. Удивително е, че той е можел да изкара цяла седмица без сън и хляб. Само с липсата на вода не могъл да се пребори.

След около 4-5 часа сън четниците се събудили освежени и готови за нова битка.

В това време Карапановата кория била заградена от нова, двойно по-голяма потеря. Този път потерята била предвождана от някакъв жандармерийски юзбашия (стотник) на кон.

Той обикалял корията и насъсквал своите потерджии, които ставали все по-смели и свирепи.

Караджата решил да му види сметката, затова повикал четниците Спиро Георгиев Маакедонеца, Христо Дряновски и Пеньо х. Пенев (Тошооглу) от Стара Загора и организирал четворен залп срещу юзбашията.

Резултатът бил положителен  - юзбашията и неговият кон се сринали на земята. Въпреки смъртта на юзбашията, битката продължила.

Башибозуците и особено черкезите станали още по-свирепи. Те възнамерявали да унищожат до крак непокорните раи. Към обед на полесражението пристигнала редовна войска, начело с някакъв бимбашия (хилядник).

Техните пушки били много по-дългобойни от тези на четниците. Те обаче ценяли живота си и не се решили на юруш-атака. Предпочели да използват дългобойните си пушки и да убиват един по един бунтовниците.

Пръв пострадал споменатият Пеньо х. Пенев от Стара Загора. Турски коршум се отплеснал от някакво дърво и го ударил в слепоочието. Пеньо х. Пенев - Тошооглу почнал да рита и да вика, подобно на Мешо Попа в караисенските села.

Караджата дотичал, разбрал, че случаят е безнадежден, затова наредил на съседа му Спиро Македонеца да му отреже главата. Изпълнителният Спиро веднага изпълнил разпореждането. (Подобни случаи са типични за цялата хайдушка борба на българите - щом един четник е тежко ранен и не може да се движи, му отрязват главата, за да не се мъчи. И да не се гаврят с него враговете. Това е жестока, но много хуманна практика…).

Макар и заградени отвсякъде и жадни до безумие, четниците удържали на турската атака до вечерта. Щом настъпила тъмнината, войводите решили да пробият  обсадата и да избягат към все още много далечния Балкан. Но турците неочаквано им отворили път и те се измъкнали без  никакви жертви.

Но след 200 крачки Петър Кънчев Златарчето от Търново се сетил, че си забравил чантата в корията и се върнал да си я вземе. И става втората жертва в Карапановата кория. А четата продължила през ниви и ливади да се отдалечава и да търси спасителната вода.

И отново пред тях се изпречва друго биволско блато, с още по-мръсна и миризлива вода. Но кой ти гледа мръсотията и блатната воня. Всички натопили лица във водата и пили до насита.

След това, въпреки умората, продължили бягството към Балкана. През нощта минали покрай село Горни Турчета (дн. Бяла черква), но не посмели да влязат в него, защото по името го сметнали за турско село.

А Горни турчета било чисто българско село, което след осем години, през Априлското въстание, извадило 103-ма четника, начело с Бачо Киро.

Лошото било, че нямало четник от този край да ги осведоми. Ако били влезли в това село, сигурно са щели да бъдат нахранени и напоени от революционно настроените белочерковчани.

За този момент известният Бачо Киро си спомня:

“Сутринта юнаците осъмнаха край нашето село. Минаха си свободно по поляната. Отидоха по високия баир към гората, излязоха на едно място в Урушките лозя, седнаха да си починат малко и взеха от една кошара едно агне и две цедилки сирене. Овчарите ги изнесоха на върха на канарата. Юнаците излязоха на пътеката, из която излезе и Тотю войвода в 1867 г.”

И някъде там, по пътя след Горни турчета, пред четата неочаквано се появили 15-20 турци. Четниците, под командата на Караджата, ги заградили и ги пленили. А на въпроса къде са тръгнали, турците отговорили, че са пратени да вардят.

Четниците веднага се хванали за ятаганите, готови да секат глави. Но Хаджи Димитър отново се противопоставил, като казал: „Не е голям мурафет, ако вземем да ги избием, защото няма да ги свършим. Пък и не е кавалерско!”.

И той пуснал обезоръжените турци да си отидат, като наивно им внушавал да не участват в турските потери. Те обещали, но не изпълнили обещанието си.

На следващия ден, в третия и най-кървав сблъсък на четата с преследвачите, тези помилвани турци взели най-активно участие. Те секли глави на ранени и вече мъртви четници.

Третият сблъсък на четата с преследващата ги потеря станал при село Вишовград, в местностите „Канлъ дере” и „Душковец”. Този сблъсък бил съкрушителен.

Бачо Киро продължава своите спомени:

„Те, горките хъшове, къде са ходили през нощта, какво са правили, къде са се губили из горите, не се знае, но осъмнаха на половин час от вчерашното си място - между турското село Плужна (днес то не съществува) и Вишовград. Дето осъмнаха и през деня се биха, дума се Кара казън кюприсю, сиреч - на Черната мома моста.”

Според сведения на другия оцелял четник - Ангел Т. Обретенов, четата била останала 68 души. Тук бил тежко ранен и заловен войводата Стефан Караджа. Той бил откаран в Търново, след това - в Русе, където полумъртъв бил обесен.

След тази втора битка край Вишовград, или четвърта след преминаване на Дунава, четата останала 58 души. Четвъртата битка пратила в гроба още 27 бунтовници. С останалите живи 58 четника Хаджи Димитър продължил бягството към Балкана.

(Тук съм длъжен да спра малко разказа по Записките на Христо Македонски, зада отбележа, че четническата тактика на Раковски претърпява пълно крушение. Нито едно населено място, нито един българин дори не се вдигат на пропагандираното въстание срещу поробителите. Това, което проницателният Васил Левски установява предната 1867 г., като участник в четата на Панайот Хитов, се повтаря. Четите, колкото и големи да са, не могат да донесат свободата. Нужна е била, както е прозрял Левски, предварителна подготовка на народа).

След разгромяващото четвърто сражение при Вишовград и залавянето на Караджата, четата, вече в намален състав от 58 души, продължава бягството си към планината. Но до там е имало още много път.

А четниците освен гладни и жадни, били много уморени и не са могли да се движат бързо. За една нощ те изминавали само по няколко километра и не са успели да се откъснат от преследващата ги потеря. На другия ден, след Вишовград, се разсъмнало, когато те били още на път, без да са намерили удобно място за прикритие или за отбрана.

Затова били принудени да се покатерят на една висока скала, която случайно се изпречила пред тях. И да се притулят между камъните й.

След час-два се появила потерята, но, за тяхно щастие, не ги открила. И отминала към съседните горички, където било по-вероятно да се скрият бунтовниците.

Тук, на тази скала, четниците си починали, но жаждата и гладът продължавали да ги гнетят с още по-голяма сила. Следобед към този гнет се прибавил и още един - жегата от напечените камъни.

Тя била толкова силна, че всички имали чувството, че лежат върху жарава. Щом настъпила тъмнината, те напуснали скалата и се устремили към планината да търсят вода, хляб и хладина.

След няколко часа пътуване, четата стигнала най-после до подножието на Балкана. И четниците веднага се почувствали спасени по две причини: първата е, че гъстата гора на планината им позволявала да се скрият от преследвачите; и втората - тук, за разлика от равнината, имало много бистра и студена вода, което им позволило да утолят жаждата си.

Има и трето - юлската жега изчезнала. Но гладът останал. И потерята също. До този момент четниците си мислили, че щом веднъж хванат планината, преследвачите ще им загубят дирите и повече няма да бъдат обезпокоявани.

Но се оказало, че това е празна надежда и неосъществим блян. Потерята продължила да им диша във врата, независимо от планината и гъстата гора. Освен това, Габровският Балкан не е толкова див и непристъпен, какъвто е Карандила край Сливен или Хайдушкото сборище “Агликина поляна” край прохода Вратник в Елено-Твърдишкият Балкан.

Заради прохода Шипка - Габрово тази част от планината е най-позната и най-обитавана. Дори, както по южните, така и по северните склонове на този проходен път е имало беклемета, с турски войници, които са контролирали движението.

Тъй че за турската потеря е било съвсем ясно къде могат да минат и да се скрият комитите. Най-после четата била и многобройна, от 58 души, което създавало проблем както за нейното прикриване, така и за изхранването й.

Нагазвайки в Габровския Балкан войводата Хаджи Димитър разпорежда да се свие Караджовото знаме. „Сега сме една чета, една участ ни очаква и затова няма нужда от две знамена!” - казва той.

И летописецът Христо Николов Македонски, който е знаменосец след Чернев, прибира знамето в торбата си. И понеже той оцелява накрая и знамето също оцелява за историята. Докато другото, голямото знаме на Хаджията, е унищожено на Бузлуджа, при окончателния разгром на четата.

Най-забележително е, че всички села, покрай които минала четата от Дунава до Габровския Балкан, освен че не се вдигнали на въстание, както е предричал Раковски, те дори не давали храна и вода на бунтовниците.

А след първата битка в Караисеновите лозя, четниците свършили онова, което са носили в торбите си от Влашко.

И започва големият глад, който в известен смисъл е по-страшен от самата турска потеря. И по-мъчителен.

Някои от по-волевите четници са пазели по няколко парчета пексимет за “зор-заман”, ближели го отвреме навреме, когато им премълнявало в стомаха, но не се решавали да го изядат, защото знаели, че могат да настъпят и още по-лоши дни. Затова дъвчели киселец или дъбови и букови листа и се надявали на някакво чудо, което може да ги нахрани…

И чудото настъпило тук, в Габровския Балкан. Четата случайно попаднала на някаква планинска кошара, където имало цял опечен овен и много хляб, приготвени от пастирите по поръчение на турската потеря.

Четниците веднага присвоили приготвената за турците храна. Войводата разкъсал печения овен и раздал по едно голямо парче на всеки четник. И хляба - също.

Прегладнелите четници омели на бърза ръка овена и хляба, защото не дъвчели, а гълтали направо вкусната храна. Стопанинът на кошарата ги гледал с добро чувство и се радвал, че ги нагостил.

Накрая пак ги попитал какво да каже на потерята, когато тя дойде след малко. „Кажи им, че с оръжие в ръка сме ти отнели всичката храна!” - отговорил му войводата. И четата тутакси изчезнала в Габровския Балкан.

На другия ден гладът отново се появил - по-силен и по-страшен от предните дни. Тогава четниците тръгнали из планината да търсят на друга кошара хляб, сирене или мляко.

И от един сравнително гол хребет те забелязали, че в подножието на планината се вижда някакво село. Габровците Стоян Пенчов и Илия Димов, които все още били живи, съобщили, че селото е българско и се казва Дебелий дял (днес това  село е присъединено към съседното Гъбене). И без много колебание четниците решили да го нападнат и да си вземат храна.

Отгоре селото изглеждало, че е съвсем близо, но когато тръгнали към него, се оказало, че е доста далеч - половин ден път. Все пак стигнали и за тяхна приятна изненада селяните ги приели радушно.

Нагостили ги с каквото “дал Бог” и им напълнили торбите с хляб и друга храна. И двама души от селото тръгнали да ги изпратят. Когато се разделили и селяните се върнали, четата се обърнала и тръгнали точно в обратната посока.

Това е изпитана тактика на всички чети, за да не могат селяните, ако бъдат измъчвани (което често се случвало!) да посочат посоката на оттеглянето.

Тази тактика е била прилагана винаги, независимо от това колко са били предани на делото хората, които са знаели пътя на четата…

Според “Привременен закон на народните горски чети”, написан от Георги Сава Раковски преди 1867 г. , а така също и според практиката на хайдушко-четническото движение в България, войводата е върховен разпоредител с дейността и съдбата на своята чета.

Той отговарял за всичко, което се случвало в нея. Можел е да отстранява недисциплинирани четници, както и да наказва със смърт предателите между тях. А ранените четници, които не можели повече да следват движението на четата, той разпореждал да им отрежат главите, за да не се мъчат повече или да се гаврят с тях турците.

А когато в ранените четници е имало още малко живот, по разпореждане на войводата били оставяни в някое село или овчарска колиба, за да бъдат лекувани.

Такъв е случаят с брата на войводата - Тодор х. Асенов от Сливен и Савата (Сава Силов) от Стара Загора, тежко ранени в битката при Канлъ дере, край Вишовград.

Те не можели повече да ходят, затова войводата ги оставил в село Дебели дял, за да ги лекуват.

Дори оставили пари на Петко Бурсунуза - човекът от Дебели дял, който ги приел и обещал да се грижи за тях.

Но щом четата напуснала селото, той убил безпомощния Тодор х.Асенов, а Савата Силов предал на турската потеря. Долен престъпник, какъвто рядко се среща в живота, но…се среща…

(Тук отново ще спра за малко разказа, за да задам един тревожен въпрос. А той е - защо Хаджи Димитър е повел и брат си Тодор с четата? Христо Ботйов - също? В 1876 г. той взел със себе си по-малкия си брат Боян Ботев. Че двамата велики мъже са решили да се жертват за България е разбираемо и приемливо. Но защо са решили да жертват и братята си? Толкова ли са вярвали, че ще успеят със 128 четника, а другият - със 182-ма, да съборят Турската империя!? Наивност или фанатична вяра в невъзможното!? Това е загадката на онова славно възрожденско време!).

Придвижването на четата, както в равнината, така и в Габровския Балкан е ставало само нощно време, защото тогава опасността да попадне в полезрението на турската потеря е била по-малка.

Но тъмнината е криела и две неудобства: че четниците трудно се ориентирали накъде се движат; и, че те трябвало да се движат групово, един до друг, за да не се изгубят в непознатата местност.

След напускането на село Дебели дял се случило точно това.

Една група от 14 момчета, която се движела отзад, изостанала и загубила връзката с основната група. Това е станало случайно, а не нарочно. И всички усилия на изостаналите да открият другарите си, останали напразни.

По този начин четата се разделила на две, като войводота Хаджи Димитър останал в основната група. На по-следващия ден по-малката група попаднала на турска засада, част от четниците били убити, а друга част пленени и откарани в Русе, където били съдени по бързата процедура и обесени.

Само четирима от тях - Ангел Обретенов, Иван Пеев, Сава Кънчев и Тодор Симеонов били осъдени на заточение, пратени в крепостта Сен Жан Д’Акър и освободени след Санстефанския мирен договор от 1878 г.

Съдбата на другата, по-голямата група от четата, била по-нещастна.

След като няколко дни тази група, начело с войводата, играла на “котка и мишка” с турската потеря, неочаквано на 18 юли се стигнало до сблъсък на връх Юмрук чал.

С изключение на четирима четници - авторът на записките Христо Македонски, Пенчо Стоянов от Панагюрище, Илия Дойчинов от Никополско и Арсений Мартинов от Велешко, които успели да избягат от сражението и оцелели.

По пътя македонецът Арсений починал от раните си, тъй че останали само трима.

На 12-тия ден от преминаването на Дунава завършила историята на тази прославена чета, с още по-прославените си войводи Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

Но въстанието на българите, за съжаление, не избухнало. Въпреки това, със своята гибел четата подкопала основите на империята.

След осем години избухнало Априлското въстание, придружено от една друга неуспяла чета - на Христо Ботйов. Но тези събития показаха на Европа и на света, че България е вече узряла за свободата…

27 юли 2016