ЖИВОТ МОЙ…
превод: Диана Павлова
* * *
Живот мой –
като вишнево дърво
зад прозореца:
ту в сняг,
ту в цвят…
* * *
Жизнь моя –
как вишневое дерево
за окном:
то в снегу,
то в цвету…
* * *
Как се отделя ябълка от клончето,
как здрачината свързва ден и нощ,
и глинестата, мътната вода
в извивките на локвите застива
и в скромен вид на лед там престоява
до стоплянето, значи –
до сутринта,
ако сега отидеш до прозореца –
дърво се вижда,
което, под напора на вятъра,
кафявата си шия е извило,
вали овесен сняг…
И идва сън.
И като мед се стича от лъжичка в чашата
или се стичат мравките по залез
в отпуснатия, топлия мравуняк…
Сънят ми в мен –
недълъг
и тече
като прозвънване на охладен метал
и постепенно целият изтича.
Започвам да прозирам нечий сън.
Започвам да си спомням не наяве
за онзи – назования „реалност”,
която също можем да обърнем
в реалност, назована сън –
тогава много ясно си припомням,
че у съседите ми зад стената
стои легло до същата стена
и сънищата ни, в пространството влетели
връхлитат пак – насреща си поели
трамваи или звуци с различна честота…
Впоследствие, когато се събуждам,
и ужасът и болката сковават
съзнанието, моите движения,
не се решавам дълго да се вдигна,
понеже съм предубедена
към тези проявления природни
и се страхувам (не без основание)
че осезаемите ми видения
ще плъзнат от главата
в
ъ
в
к
о
р
е
м
а
.
.
.
* * *
Как отделяют яблоко от ветки,
как сумерки соединяют день и ночь,
и глиняная жидкая вода
в лекальных лужах мерно застывает
и в скромном виде льда там пребывает
до потепления, а значит –
до утра,
и если подойти сейчас к окну,
то видно дерево,
что под порывом ветра
корычневую шею выгибает
и ест овсяный снег…
Приходит сон.
Как мед стекает с ложечки в стакан
или стекаются к закату муравьи
в расслабленный и теплый муравейник.
Мой сон во мне –
недолог,
он течет,
как звук из охлажденного металла,
и постепенно вовсе вытекает.
Я начинаю видетъ чей-то сон.
Тогда я вспоминаю, как во сне,
друтом, что называется “реальность”,
что, впрочем, тоже можно обратить:
в реальности, что называют сном, –
так вот, тогда я ясно вспоминаю,
что у моих соседей за стеною
стоит кровать у этой же стены
и наши сны, в пространство вылетая,
пересекаются, как встречные трамваи,
или как звуки разной частоты…
Впоследствии, когда я просыпаюсь,
и ужас или боль еще владеют
моим сознанием и двигательным центром,
я долго не решаюсь встать с постели,
поскольку отношусь с предубежденьем
к подобным проявлениям природы
и опасаюсь (не без оснований),
чтоб эта ощущаемая нечисть
не полилась из голови
в
ж
и
в
о
т
.
.
.
ГРОБИЩЕ
Долита жълт лист от небето
и много, много бавно пада;
тук, дето имало е клади,
сега са гробища. И слети
дърветата в църковен хор
оловни стволове облягат,
така покровите ги стягат,
че надали ще паднат скоро…
Не идват вече и вдовици,
дори пред хребетите черни
мъждива – няма да се мерне –
душа на куче да притича.
До неподвижност дъждовете
и кръстовете изравняват,
а чернобели цветове
на допир само се надяват.
КЛАДБИЩЕ
С небес слетает желтый лист
в два раза медленней, чем надо,
туда, где раньше были клады
а нынче кладбища. Слились
деревья, как мужские хоры,
и так весомы их стволы,
и так покрови тяжелы,
что упадут они нескоро…
Давно здесь вдовы не маячат.
И даже с пересохшим ртом,
мерцая облачным хребтом
не пробежит душа собачьа…
Выравнивает дождь кресты
до неподвижности осенней,
и черно-белые цветы
ждут неземных прикосновений…
ЧУЖДИТЕ
Пропихме си дома и го продадохме,
тършувахме за котката във люляка,
изнасяхме буркани с конфитюри,
в мазето слизахме като във ада.
Дърветата обрани изоставихме,
дойде познат и кравата отведе,
косилката изнесоха съседи
и разплатиха се със татко до вратата.
Във въздуха кръжаха пух и прах,
горещо беше като в перушина,
старици разни майка ми проклинаха,
а мама не поглеждаше към тях.
Закапа дъжд и татко викна: „Давайте!”
и баба, вече тичайки в колата,
малини късаше незрели във полата си –
на чуждите ни плод,
ни плод
да не остави…
ЧУЖИЕ
Пропили родину, продали дом и сад,
искали кошку в зарослях сирени,
таскали банки древние с вареньем,
спускались в погреб, как спускались в ад.
Деревья обобрали, как сирот.
Пришел сосед, увел с собой корову.
Сенокосилку вынесли Серовы
и расплатились с батей у ворот.
А в воздухе крутились пыль и пух,
и било жарко, как внутри перины,
старухи мою маму материли,
а мама не смотрела на старух.
Тут дождь, и батя закричал: “Бежим!”
И бабушка, уже спеша в машину,
рвала в подол незрелую малину,
чтобы ни ягодки,
ни ягодки –
чужим…
