Недялко Чалъков

Десетина дни бяхме в Румъния. Разгледахме църкви, музеи, манастири. Историята на двата народа е близка. Тук, по време на османското владичество, са били българските комити и верни люде на България. Спомените за тях са още живи. Вечер се прибирахме изпълнени с добри чувства от видяното и от това, че сме българи.

По време на вечерите бяхме заедно, като едно голямо семейство. Споделяхме много неща от живота, комични случки. Вдигахме наздравици за нашата голяма майка Мария, която се оказа, че има много синове, дъщери и внуци, независимо какъв език говорят.

Всички я обичаха. Боготворяха я. Тя носеше духа на младите хора. Живееше с този дух и никога не се чувстваше стара.

Но дойде време за раздяла. Малко тъжна, но щастлива. С обещания за нови срещи.

Последни прегръдки. Последни целувки. И колата полетя към Калафат, към румънската граница. В ранните часове жегата не се усещаше. А и Вирджил беше отворил единия прозорец на колата.

Минавахме през земята на нашите съседи. Земя - плодородна, щедра, носеща дъха на хляб и мъка. Една мисъл на Й. Бехер изникна в съзнанието ми: „Работи, когато ти е тъжно. Това е единственото средство да прогониш тъгата. Работи, за да не изпаднеш в тъга; нищо не избавя по-добре от унилата празнота, както работата. Работи, когато те съпътства успехът; няма друго лекарство против главозамайване, освен работата.”

И колкото да ми беше тъжно, мислех за новата работа, която ми предстоеше. Щях да се потопя в телевизионната журналистика.

От време на време разменяхме по няколко думи с моя приятел Вирджил. Чувствах, че му е тъжно от предстоящата ни раздяла.

Стигнахме до митницата. Тогава в България нямаше кафе и ние си позволихме да купим повече, отколкото беше позволено. Вирджил разговаря с митничарите. И дума не стана за кафето. Сбогувахме се като с най-скъп човек, пожелахме си всичко най-хубаво в живота и потеглихме за България. А зад нас, поетът Думитреску, дълго махаше с ръка.

Беше настъпила вечерта. На българската митница не ни провериха. Но нямаше превоз за Лом. Имахме голям багаж. Тогава един мъж, на средна възраст, спря с колата си и предложи да ни откара до центъра на Видин. Това беше много мил жест. Сякаш Господ се бе смилил над нас и го изпрати да ни помогне.

Натоварихме багажа. Влязохме в колата. Току-що тръгнали, мама Мара побърза да заговори непознатия човек. Той ни попита:

„Откъде идвате? На гости ли сте били?” Тъщата ми това и очакваше. Разбъбри се. - Бяхме десетина дни в Румъния, на гости на приятели. Прекарахме чудесно. Накупихме някои неща. Взехме и повече кафе. Страхувах се, че ще го вземат на българската митница, но имахме късмет. Митничарите не провериха багажа ни. - И още куп неща издума.

Непознатият спря колата и се обърна назад.

- А знаете ли кой съм аз? - запита той със сериозен глас. - Не знаем! - отговорихме му ние. - Аз съм началникът на митницата! - усмихнат каза той. - Но не се притеснявайте, нищо няма да им кажа! - Прихнахме да се смеем. Тъщата започна да се извинява за казаните думи и се притесни да не накаже момчетата от смяната.

Началникът на митницата спря пред хотела в центъра на града и галантно смъкна багажа ни. Благодарихме му за голямата услуга. А той, усмихнат, се сбогува с нас, потупа децата и каза: „Поканих ви в колата си не като началник, а като обикновен гражданин, а какво се е случило на митницата, все едно, че нищо не зная.”

Разменихме си адресите като добри приятели.

Настанихме се да пренощуваме в хотела. Децата скачаха от радост, боричкаха се с мама Мара. А ние със съпругата ми отидохме да купим нещо за вечеря.

На сутринта станахме рано. Закусихме. Потеглихме с автобуса за Лом. След нас останаха стотиците километри, срещите и неповторимите часове с румънските ни приятели.

Остана незабравимото. - Споменът от голямото приятелство между поетът Вирджил Думитреску, съпругата му - журналистката Михаела, дъщеричката им - Анна-Мария и моето семейство.