Стефан Чавдаров – Чафа

ДОСАДА

Животът ми е топъл следобед
и дълъг, дълъг като “Рокамбол”,
но сякаш папагалският късмет
е неговият кратък протокол.

Безделието мъчно се сражава
със дългите и мрачни часове,
че времето не иска да минава
с програмата на моя скучен ден.

Мечтите ми са вече стилизирани –
картонен глобус станал е света…
Във този век на строгото планиране
без план остана само любовта…

…………………………

…И мен ми е досадно до умора
от старата и нова суета!
Дали съм аз виновен или хората,
повярвайте, не искам и да знам!

В АДА

          В памет на Любчо Антонов – Антей!

          …И хвърли на Харон своя обол надменно
          да мине Дон Жуан подземната река.
                                                  Шарл Бодлер

На стареца Харон ти няколко обола
му бутна “pour boire” да минеш през реката,
но нямаше ги там жените полуголи
и никой Сганарело не искаше заплата.

Зелената вода шумеше само глухо –
отсреща на брега червен неон блестеше…
Хаплив и остър вятър внезапно бе задухал
и мелнични криле невидими въртеше.

Един кентавър мършав пасеше край реката,
скали със морав цвят се зъбеха далече.
Небето беше сякаш кално, мътно блато –
досаден похлупак в безсмислената вечност.

И лодката докосна брега на Люцифера,
ти после тръгна бавно със крачки уморени.
…Усмихнат те посрещна на бара портиера,
тъга и сплин прочел в очите ти зелени.

Ти влезе вътре мълком, замислен и небрежен,
тъй както беше влизал в парижките таверни.
Намери празна маса с покривка белоснежна
и седна сам на нея унил и начумерен.

Една Изида странна дойде на твойта маса.
Оркестърът гърмеше във ритъм непонятен.
Валеше дъжд конфетен и серпантинни ласа
обвиваха колони, направени от злато.

Ухаеше на мускус, на вино и бадеми,
подтичваха сатири със сребърни подноси…
Ти гледаше учуден, в очите ти големи
танцуваха самички сто хиляди въпроса.

- Нима така е в ада? И весело, и болно?!
Ех, тоя Люцифер, какъв е шегаджия!
От калната земя аз идвам меланхолен…
Хей, фавне, донеси от силната ракия!

Хей, фавне, донеси!… А странната Изида
се смееше звънливо на всички твои думи.
В подобен весел хаос нерядко съм те виждал
полупиян да дрънкаш нелепости и глуми.

Нерядко съм те виждал, приятелю забравен,
във оргиите шумни на Гамбринус понесен…

……………………….

Даа, от хаос ний дошли сме, във хаос ще се давим,
но тоя хаос поне да бъде весел!

1950

БАЛАДА

          В памет на Любчо Антонов – Антей!

          Не, не казвайте пак романтизъм.
          Оставете ме, зная го сам!
                              Валери Петров

Когато вечерта след малко пак се спусне,
с една звезда ще слезеш при мене ти без шум –
след четири години със същите обуща,
след четири години във същия костюм.

И двамата със тебе край вехтите огради
отново ще поемем в привечерния час –
и зная, ще почувствам пак първата си младост,
когато чуя само познатия ти глас.

Една приятна тръпка в сърцето ми ще мине,
с ветреца ще погаля пак твоето чело –
за миг ще се завърнат пак старите години
и всичко пак ще бъде тъй както е било.

С мечтите си отново на път ще тръгнем ние,
разпънали платната по звездния компас…
И в южните морета с пирати ще се бием,
ще любим и ще мразим със цялата си страст.

Но есенният вятър брезите ще раздвижи,
листата пожълтели край нас ще разпилей
и ще сменим неволно “моряшките” си грижи
със други “важни грижи”, луната щом изгрей.

По лунната пътека край портите ще минем
на нашите любими в най-хубавия час –
с откраднати цветя от някоя градина
пак изповед ще почнем, но пак помежду нас.

Любовен монолог със много думи нежни
под техните прозорци, повтарян неведнъж.
А отговорът чакан на нашите надежди
ще бъде само вятър и листопаден дъжд…

Нещастни в любовта си ще тръгнем после скръбни,
самотни ще застанем пред някое дърво
и дълго ще говорим, почти докато съмне,
за стария Верлен, за гарвана на По.

И знам, докрай ще бъде, тъй както бе, но ето
отново ще се спусне звездата-асансьор
и моят стар приятел, днес жител на небето,
отново ще се върне в небесния простор.

1953

ЛЕТЕН ПЕЙЗАЖ

Тебеширен извиваше пътят край нивите,
сребърно слънце в небето се смееше –
в двете дървета комично изкривени
някакво птиче с усърдие пееше.

Небето, изпрано от синка, блестеше,
лятото в жълто житата рисуваше –
с метла във ръката плашилото бдеше
и всички врабчета край себе си псуваше…

1954

ГРОТЕСКА

И някой ден животът ми ще спре
внезапно като счупен механизъм –
за миг светът за мене ще умре
и знам, за ада ще получа виза.

С лакиран в черно лъскав кадилак
ще тръгна към задгробните предели
и с бял нагръдник и във черен фрак
душата ми отвъд ще се пресели.

Не знам дали ще има празненство
по случай бъдещите ми задгробни срещи,
но тука в скромно, мило тържество
все някой ще ми палне свещи.

Приятелите ми поне веднъж
по тоя случай ще си пийнат здраво
и сигурно ще кажат: “Храбър мъж
е Чафето! Умря си… Браво!”

Но аз не се страхувам от смъртта!
За ада не е нужен героизъм,
защото там е мъртва любовта
и Люцифер не строи комунизъм.

1958

СЪПРУЖЕСКИ ШАРЖ

Добра си, хубава си – да! Накратко
признавам, че те още бива,
но тръгнал би живота ни по-гладко,
да беше тъй… и малко мълчалива.

Оженихме се с тебе по любов –
измина оттогава доста време,
но пак за теб на всичко съм готов,
готов съм даже да се разведеме.

ЕТЮД

Омръзна ми сам себе си да подигравам,
затуй променям вече своя стил.
Решавам с някой друг да се задявам,
но тъй, че да го сторя на пестил.

А кой сега обектът ми да бъде?
В какъв глупак да се прицеля тук,
достоен за язвителни присъди –
лъжец, мошеник, или някой друг?

Размислих се – обектите банални!
Третирани са всички до един –
разкривени, порочни, кални
и жертви на коняк или бензин,
на злоба, алчност, сласт и властолюбие…
(О, всеки носи своя малък грях!)
И аз, обзет от сатирично чувство,
изглежда пак сам себе си осмях!

Март 1978

СЛЪНЧЕВ ЧАСОВНИК

Ти не отбелязваш минутите точно,
ти си само най-точната сянка!
Релативен часовник… Но знам, че нарочно
ми напомняш за време, кошмарна останка!

Кошмарна останка от нещо по-друго,
от нещо, което не ми е известно,
което ми спомня, че бил съм влечуго,
че минал съм някъде много през тесно.

И ето ме вече перфидно източен
и луд, и кошмарен, гравиран на… бланка.
О, знам, че отдавна безумно съм точен
и знам, че отдавна съм… сянка!

Март 1978

ПОСЛЕДНО…

Ох, колко е глупаво всичко сега
след тъй извървения път на живота!
Обръщаш се мълком и гледаш с тъга –
на никого с нищо ненужна Голгота!

Усмихваш се скръбно – о, бил съм глупак!
Но вече не можеш назад да се върнеш…
Зад тебе изсъхнал е всякакъв злак –
остава ти само смъртта да прегърнеш!

Юни 1978