МОЙТО ВРЕМЕ СИ ТРЪГНА…

Таньо Клисуров

***
Мойто време си тръгна - като свършил сезон,
с тази разлика, зная, че няма да се повтори.
Други тонове вече подава вечният камертон,
а песните приличат на шум от мотори.

Любовта днес е кратка - от спирка до спирка на тролейбус.
В младостта ми бе дълга - поход през планина,
имаше вкус на диви ягоди, на боровинки вкус,
жената се любеше с мъж, мъжът с жена.

Беше Поетът тогаз всенароден герой,
стихове се четяха като позиви на съпротива.
Днес драскачите шестват на тумби безброй
и цената на думите както никога се подбива.

И продава се евтино даже думата „свобода”,
на пазара предлагат я вече от всяка сергия.
Ако можех без жал да убивам или да крада,
точно в таз свобода смисъл щях да открия.

Мойто време си тръгна. И значи, че то,
мой родител, е длъжно и мен да ме вземе.
Непослушно дете, аз се дърпам… Защо
не ме върнеш, намразено днескашно време?


ПРАШЕЦЪТ ЛИПОВ

Защо да обяснявам любовта си?
Тя се доказва - думи не търпи.
Уханен жълт прашец над всичко ръсят
през юни прецъфтелите липи.

Загуби ли ухание прашецът,
поръсил и над нашите глави?
Бе юни. Тъй далеч. Шейсет и шеста.
Когато ти пред мен се появи.

А думите избликваха готови,
предварили и любовта тогаз…
Наистина в началото е словото,
след него идват порив, нежност, страст.

Река от думи в наште млади нощи…
Не сме сега, каквито сме били.
По-важното е във душите още
прашецът липов да вали.


ПАРИЖ

Моя столица също е отдавна Париж.
С нея свързват ме силно любими поети.
Покрай Нотър Дам, както унесен вървиш,
прозвучават, уверен съм, техни куплети.
И на сън на Монмартър Превер аз видях,
Пикасо бе на лов за новаторски теми.
Да се върна обратно с Пруст не посмях
по следите на свойто изгубено време.
Старозагорецът Ханчев даже зърнах веднъж -
тротоар и художник, и момиче в три цвята:
златно, синьо, червено под парижкия дъжд …
Но отнесе картината чудна водата.
Тъй животът, от облак случаен измит,
тук изтича полека във мътната Сена.
Всеки град свой герой си създава, свой мит.
А Париж помни само световните гении.

Ще го видя ли истински, додето съм жив?
Може би, може би… но едва ли.
Над Париж божи ангел векове ще кръжи,
вдъхновен светлината ще пали.
Благородно завиждам, че там сте били.
Аз от филми и книги го зная.
Но когато в градчето ни дъжд завали,
за Париж непременно мечтая…


МОНОЛОГ НА НАРКОДИЛЪРА

Нощта е моят ден работен. Аз извън съм
това, което обществото за нормално е приело.
У мен предупредително камбана звънва,
ако премина при порядъчните вододела.
Премина ли, тогава като всички,
ще ставам в шест, ще се потя дори в неделя,
ще ме очакват в бедна къща мрънкаща женичка,
две-три деца, от глад обезумели.
Защо роден съм, ако винаги не стигам до победа,
а то за мене означава да ми е пълен джоба.
Щастлив съм, не изтеглих жребия да бъда беден,
в имението господарско да съм робът.
На Боса си съм подчинен, но той ми плаща
и в моя Рай с парите се усещам важен.
Владея наркоманите на улицата наша -
за дозата в краката ми те лазят даже.
Ченгета и управници не са ми враговете
и също вземат своя дял, за да ме пазят.
Законите от всички мълчаливо са приети,
не ги ли спазваш, яко ще загазиш:
предупредително - жесток побой във тъмен ъгъл,
а продължаваш ли - куршум те чака.
Това добре го знае, който ме е лъгал
и който иска да запали лампа в мрака…
Така живея аз, не ме интересуват правилата,
Безчувствен съм за упреците ви и тежките обиди …

Более майка ми, упреквали я за вината ми.
В измисления неин Рай поне ще иде…


ДЕЦА И СТИХОВЕ

Децата ми са по-хубави от стиховете ми.
И по-съдържателни, допълват посветените.
Отвръщам им: в двата случая са приплетени
еднакво любов и вдъхновение.
При децата майка им има намеса,
казвам го, съвсем съзнателно.
Аз съм съавтор. Не питам откъде са?
Ушите им дърпам само с цел възпитателна.
Стиховете понявга ме ядосват повече,
по-рядко, признавам си, ме радват -
разпалват вечерта творчески пориви,
на сутринта ги открадват.
И на едните и на другите мога да кресна,
в душата ми кипне ли гневна лава.
На децата пораснали прощавам лесно.
Но на стиховете си не им прощавам -
денонощието ми вечно тревожат,
не си добър баща, ми казват даже…
Добри или лоши, и те мои рожби са.
Не мога от тях да се откажа.


***
До вчера той бе неизвестен, никой,
но днеска, след скандала, е прочут.
На предната редица го изтикват -
там, дето се отива с много труд.
А нашата утеха е в това, че
ще трае чудото за два-три дни.
Глупакът в „чудото” ще се вторачи.
Но ти си умен, просто отмини!


ДА ПОПРАВИМ НЕЩАТА

Да поправим нещата незначителни,
да побързаме с тебе, любима,
че ни чака една уморителна
и до днеска несрещана зима.
Да затоплим на чувствата стаите,
коридорите на мечтите,
за греховете си да се покаем -
лятото за тях не ни попита,
да забършем праха от иконата
на стената във хола,
лекомислено прошката да не гоним -
да не зъзне навънка гола,
да подредим нещата в себе си,
ясно в огледалото да се погледнем.
Явно, няма да бъдат лебеди,
а врабчета радостите последни.
Точно те имат нужда от грижа
и от нежност в студената зима.
Незначителното трудно се вижда,
но е брънка в обичането, любима.