Георги Н. Николов

Отдавна утвърден автор, Бойко Беленски навлезе в сериозната литература с редица криминални романи. В които визираше и подлагаше на унищожителна критика редица язви от съвременното ни общество от 90-те години на миналия век, някои оцелели и до наши дни.

Но по-късно перото му бе привлечено от историята: „Веда за Орфей”, „Стамболов: воля за държава”, „Кан Тервел - спасителят”…, „Цар Калоян” и пр.

Последната му засега книга - „Съзидателят кан Омуртаг” също заслужава подобаващо внимание. Защото възражда за поколенията личност, дала много за изграждането на „стара” България и доказал вродената си мъдрост както в бран, така и в мирен съзидателен труд…

Факт е, че в днешно време националните приоритети на страната ни са някак загърбени, а патриотичният пантеон - почти срутен.

Европейските ценности са някак мъгляви, липсва приемственост между поколенията, а най-младите сред тях са оставени, независимо от всички лозунги и високопоставени обещания - сами на себе си.

В такава обстановка избуяването на историческата художествена литература, което се наблюдава в последните години у нас, идва да запълни редица празнини. Да припомни какви сме били сред цивилизования свят във време оно.

Да изчисти от праха на забравата обществената и духовната основа, върху която можем да стъпим с гордост, за да вървим уверено в бъдещото време.

Да се развиваме като народ, който има с какво да задържи децата си в пределите на родината, вместо да търсят хляб по чужди краища.

Убеден съм, че „Съзидателят кан Омуртаг” идва да коригира с фактологичната си достоверност и емоционална окраска, именно част от споменатите празнини.

Какъв е всъщност кан Омуртаг в книгата? Богопомазан човек с всичките си положителни качества и слабости. Началото на властването му е трудно след грандиозните победи на Крум Страшни, чиито продължител на престола е избран да бъде.

След страховитото си сблъскване с ромеите, завършило със загуба, младият владетел разбира, че трябва да извърши редица промени в собственото си обкръжение и във визията си за живота тогава, когато си на върха на обществено-политическата пирамида.

Преди всичко, той трябва да се освободи от старите съратници на баща си, настояващи войната непременно да продължи, защото „на врага не трябва да се дава отдих! Има нещо по-важно от дребните счепквания и мъстта - постоянно, непрекъснато да се изтощават силите на противника, докато дойде време да му се нанесе унищожителният удар!”

Защото и Тукту, Онегавон, Славой, Иратаис и други по-стари боили не разбират, че цялата огромна страна има нужда от глътка спокоен живот. Трябва да се укрепи вътрешно по много линии и тридесетгодишният мирен договор с Византия й дава именно такава възможност.

Държавата на кан Омуртаг е изтъкана от „стари” българи и неизброими славянски племена. Ще минат години, докато възцаряващото се трудно помежду им доверие ги превърне в един народ.

Еднородна маса от люде с общи закони и житейска философия, а което е особено важно - с обща религия. Защото сега всяко племе се кланя на отделните свои богове, а от ромейските земи неудържимо нахлува християнството. Спирано засега почти силом, но безуспешно.

То е омаяло дори канартикина Енравота, убит поради това от бъдещия кан Маламир, който пък е радетел на традиционната старина.

Все въпроси, нетърпящи отлагане и стоящи за разрешаване пред съвестта на кана. Както и създаването на тарканствата, назначаването на князе над славянските маси, обединението на българите в седем големи рода…

Заедно с тези промени в цялата страна се строят нови дворци, пътища, сгради, укрепени аули. Така тя се превръща в равностойна на своите съседи и номадското минало на част от обитателите й постепенно остава на заден план. Във всички преобразования се чувства желязната повеля и жаждата на Омуртаг към новото…

Обичта му към Струнка е свежо, цветно допълнение в общото повествование на романа. Тя е дете от низшите социални слоеве, но чрез нейното присъствие, разсъжденията й за любовта, за близостта между мъжа и жената, Бойко Беленски показва кана в друга, по-земна светлина.

На човек със свои делнични терзания, мимолетни настроения и най-вече: с жаждата да бъде възприеман по-различно, отколкото от Биляна. Да бъде себе си.

Това, което е създала от него и за него природата на бащините му богове. От време на време да бъде оставян сам със себе си и с тази млада жена, която сякаш влива нова свежа кръв в постепенно стареещите му вени.

Смъртта й сякаш ускорява края му, макар че строителствата не престават. Включително и прословутата могила, отдалечена на 20 хиляди разтега от стария дворец и от Дунава, в която по-късно, след злополучната си кончина, ще бъде положен. А дотогава?

„Ювигият добре познаваше себе си. Загърбил старото, но безсилен да приветства и приеме ново, той чезнеше като държавник и политик. Какво му повеляваше дългът на предводител? А съвестта? Можеха ли всички да го разберат, да му повярват? Да го последват миром и с добро, както го следваха с възторг в боя, когато ги водеше на война за нови победи и земи? Раздвоен предводител, раздвоен народ - докъде можеше да доведе всичко това?”

Човек с голямо сърце, в края на съществуването си Омуртаг е все повече привлечен от идеята да даде път на християнството. Изпреварва го тежката камбана, която пада от църковния таван и го смазва. Остават делата му на строител и воин, които никой властел във времето не може да заличи. В творбата са закодирани редица въпроси.

„Какво значи и какво се иска да си повелител над неизброимото хорско множество?” „Властта ли е по-важна, или любовта и могат ли те да съжителстват в мир?” „Трябва ли преклонението пред старите богове да бъде поддържано със сила, щом новата религия завладява сърцата с благост и добрина и т.н.

Романът „Съзидателят кан Омуртаг” несъмнено надгражда написаното в исторически план досега от Бойко Беленски. Персонажите са пълнокръвни и достоверни, чудесно вписващи се в епохата, която авторът разглежда.

Може да се каже, че книгата е принос в съвременната ни историография с отлично познаване не само на фактологията, но и с прозрение за психологическите дадености на отделните централни персонажи.

Тя се чете на един дъх, оставяйки дълбоко в съзнанието ни спомени за нещо отминало, но незаслужаващо да бъде загърбено и забравено. А това ни прави по-добри българи в нашия объркан, сив, противоречив и труден делник, нали?..