ПОД ВИШНАТА
Биляна Горева завърши езиковото училище в града и се завърна след четири години като учителка. Към своите преподаватели изпитваше почтителен респект, а към всички се отнасяше с коректност и внимание.
Учителката бе взискателна и справедлива - това внушаваха и педагозите в университета. Немския език усвои като майчиния - част от студентските лета тя прекарваше при по-голямата си сестра, която работеше в Германия.
Едно е да учиш чуждия език от учебници и от преподаватели, друго е да си в страната, където и във въздуха долавяш произношението, акцента, живото общуване, та дори и диалектния привкус на отделни райони.
Веднъж посети Ваймар - града на Гьоте и Шилер, чиито литературни произведения четеше в оригинал. Най-много й допадаха философските прозрения на „Фауст” на Гьоте и стиховете от книгата „Песен на камбаната” на Шилер.
Биляна разбираше, че сегашните деца са други, наричат ги електронно поколение, таблетно привързани и компютърно втренчени. Но тя не влизаше в клас с предубеждение, а с убеждението, че немският език е нов прозорец към света, приобщаване към културата на друг народ, към класиката на Гьоте, Шилер и Хайне, тези велики европейци.
Но още в първите си часове тя се сблъска, както се казва, с грубата действителност и особено с лошото поведение - един ученик ще закуси с кроасан в часа, друг ще вдигне краката си и ще ги опре в стената, оставяйки там следи от маратонките си, трети безобразно ще шуми…
Не им се учеше на някои, а пък искаха високи оценки. Славата е бучка захар, към която всички се втурват, забравили, че имат диабет, пише руски сатирик. В случая е уместно да перефразираме и да заменим „славата” с „шестицата”.
Имаше един Мартин, в подготвителния клас, който беше хем буен, пък и пубертетната възраст предразполагаше към това, хем мързелив. Не признаваше нито падежите в езика, нито определителния член на съществителните.
Когато излизаше пред черната дъска, той пристъпваше пренебрежително и неохотно - като че насила излиза да играе народна топка - тогава или мълчеше, или разчиташе на подсказване, а учителката безпристрастно му пишеше двойки. Дразнеше се от поведението му, но бе справедлива към знанията му, доколкото ги имаше. Три двойки му нареди в дневника Биляна Горева.
„Мартин не е за това училище, за друга гимназия е, езикът не му се удава, но не бива да казвам това нито на него, нито на родителите му.”, минаваше през главата на Биляна Горева, спомняйки си колко много безсънни нощи прекарваше като студентка над речници и над книги на немски език.
Известно време тя работеше и като екскурзовод, посрещаше немски групи и превеждаше на чужденците най-характерното за културно-историческите забележителности на столицата, Пловдив, Велико Търново, Плевен…
Харесваше пътуванията, но работата бе скучна и се въртеше като изтъркана плоча на стар грамофон, освен това трябваше да задоволява капризите на туристите от битов характер. Понякога береше срама заради мръсните улици и тоалетни, но какво да се прави - спечелените пари не миришат.
Веднъж в един от часовете, беше в края на срока, когато се оформяха бележките, нещо издрънча на последния чин. Не се разбра дали беше умишлено или не.
- Какво става там? - попита госпожата.
- Дребна работа, госпожо - отвърна Мартин. - Нали има немска мъдрост: „Счупеното носи щастие!”
- А как е на немски поговорката?
- По-важно е, че я зная на български. И на немски, и на български все едно означава.
Биляна Горева разбираше, че се натрупва някакъв гняв у Мартин, но не можеше да върви срещу себе си, не беше справедливо да подценява усилията на повечето ученици, а да надценява незнанието и ленивостта у малцина. Всекиму заслуженото.
Учителката виждаше ахилесовите пети на съвременното образование, но нищо не можеше да промени.
Първата ахилесова пета са делегираните бюджети, парите следват учениците - тук мирише на търговия, а не на просветност.
Второ - защо се издават много учебници по един и същ предмет? Родителите ни, предишните поколения, са чели от един учебник за всеки предмет и не са останали неуки. И тук мирише на пари и затова просветата върви „към пропаст”, а не напред, където „науката е слънце.”
Третата ахилесова пета е поведението - ученикът си разиграва коня, а учителят няма право да го хване за юздата. И затова излизат неграмотни среднисти, дето не знаят кои са Христо Ботев и Васил Левски, кои са Иван Вазов и Димчо Дебелянов…
Иначе в дните на баловете всички балони са надути и всички клаксони на леки коли свирят, като че абитуриентите завършват Кембридж или Сорбоната.
Мартин имаше приятел от търговската гимназия и една вечер се срещнаха.
- Петьо, учителката по немски ми завъртя двойка за срока. Сега и ние ще й извъртим номер. Да я сплашим.
- Как?
- Измислим съм го. В кофата, дето я пълним с вода, за да бършем черната дъска с гъба, ще забъркам брашно. Утре ще дойдеш в голямото междучасие и когато излиза от класната стая, ще плиснеш разтвора в лицето й.
- Малко ме е страх, но… - рече Петьо.
- Ето ти пет лева - и Мартин набута в ръката му художника Иван Милев.
Каквото скроиха, това сториха двамата хубостника. През голямото междучасие никой не забеляза какво бяха подготвили Мартин и Петьо, за да се предотврати белята. Петьо плисна брашнивия разтвор в лицето на Биляна Горева, която извика и инстинктивно покри лицето си с длани - първата мисъл бе, че това е киселина, която ще я обезобрази.
В суматохата Петьо избяга навън, към изхода, а Мартин бе в дъното на коридора - искаше да е свидетел на отмъщението. В суматохата най-първо дойде медицинската сестра…
Откриха немирниците, най-меко казано. Институциите се размърдаха, както се размърдват чиновниците, когато началникът им повдига вежди.
Но какво можеха да променят - когато свлачището тръгне, то влачи и треви, и елички, и мравуняци…
На педагогическия съвет майката на Мартин припадна, а майката на Петьо безсрамно и брутално измънка: „Ами… Мартин му е дал пет лева!?”
Подстрекателят и изпълнителят бяха преместени в съседно училище. Семействата им след време напуснаха града, за да заличат следите от позора, с който ги белязаха техните синове.
Но проблемите на Биляна Горева започваха отсега. Стресът разви най-лошата болест у жената, с която се бореше, но не можа да я победи.
Едно момиче остана без майка, която след месец щеше да навърши тридесет и девет. Един баща остана вдовец - без своята голяма и единствена любов. Погребаха я в родното й селище.
Току до гроба й прорасна вишна, която всяка година обилно ражда и плодовете й капят като капки кръв.
Знае се, вишната е крехко дърво - такава крехка, деликатна и слънчева жена бе Биляна, чиято същност и сега вика неистово от пръстта, крещи с поройните дъждове, трепти в тревите и листата, а въздухът се изпълва с дълбоката мъдрост на поета: „Животът е най-хубавото нещо, което е измислила природата.”
С брашното, което объркаха с вода и погубиха живота на Биляна Горева, пубертетните убийци поругаха и училището, и химна на народното просвещение, и неутолимата жажда на човек за повече знания.
А с жертвеното пшеничено брашно можеше да се изпече поне един хляб, с който да се нахрани бездомник!
