Георги Н. Николов

Щастлива случайност поставя българския художник Андре (Андрей) и красивата Ештрела един до друг в полет към португалската столица. И широко разтваря двери за увлекателното повествование в романа „Лисабонската наследница” - най-новата засега творба, родена под талантливото перо на Лъчезар Георгиев…

Книгата не е само приключенско четиво с криминален привкус и отлично познаване на Португалия с нейното атлантическо крайбрежие, красивата Малта и мамещото Средиземноморие.

Това е роман за съвременника от ХХI в. Попаднал в необичайни, често екстремални ситуации, от които може да излезе с чест, или да бъде безвъзвратно погубен. Ештрела наследява богатството на рано починалия си брат Енрике, към което проявяват апетит нелоялни негови съдружници.

В лицето на Андре девойката открива своя дълго чакан житейски спътник, съратник в начинанията и любим. Сам Енрике, докато е бил здрав, много пътува по света и създава завидна колекция с извадени от морето артефакти, сред които средновековно евангелие на свети Павел и сребърен кръст.

Двете реликви са предназначени за музея към катедралата „Свети Павел” в град Мдина. Парите от всички останали след продажбата им също трябва да се превърнат в хуманни начинания. Според Ештрела - в комплекс от малки сгради за бездомните деца, зографисан от Андре.

Дотогава обаче героите трябва да надмогнат редица митарства. Младата наследница да оцелее след покушението при Кабо да Рока. Художникът - огорчението си от нелоялното отношение на бразилските и европейски издатели и трудните контакти с дъщерята Ирен.

Двамата установяват и нелицеприятната истина за днешните отношения между хората, устремени единствено към лично облагодетелстване:

„А какво имаме ние днес? - разсъждава нашият сънародник - В какво вярваме? Защо станахме толкова свирепи, агресивни, защо не поглеждаме към душите си и окото ни е само в материалното, защо се хлъзгаме по повърхността на събитията, без да ги осмислим истински? Какво може да ме мотивира?”

В книгата Андре и Ештрела са наши модерни съвременници: мислещи, чувствителни, одухотворени. При това - носители на доброта, вплетена в библейските послания от дълбока древност.

Техен апологет е именно свети Павел, дал много както за християнизацията на своето време, така и за хармонията между човеците - бивши езичници. Като символ той се появява често по страниците на романа, сполучливо изнасяйки на преден план истини за смисъла на нашето съществуване.

За божествената поява на човека и мисията му тук, на земята. Да, той е несъвършен, слаб и податлив на съблазни. Но „въоръжен” с посланията на Всевишния е готов да преодолее всякакви препятствия.

Да остане спокоен пред физическата смърт, защото го чака светлината на Вечността. Към която всички, съзнателно или не, се стремим от деня на раждането си. Свети Павел е олицетворение на единството между минало и настояще, между физическото и духовното в същността ни.

Пантократор на езичниците към истинската, истинната вяра, към доброто, загърбващо негативите на трудния делник и на битовизма. Той всъщност е непомръкваща икона, пред която с думи и дела се прекланят героите в творбата.

А тях ги очакват редица приключения, силно напомнящи творческия размах и фантазията на Жул Верн: тайнствен екзотичен остров, на който Енрике приживе е скрил част от артефактите; карти и шифри кое и как да бъде открито; далечни пътувания в открития океан и обратно - към екзотичното Средиземно море.

Идва и любовта - някак неочаквана и в същото време - желана от читателя да се роди и разцъфне в трайно чувство. И разбира се - на Малта да бъдат довършени положителните начинания, започнати от Енрике, а той някак от само себе си прилича на своя знаменит средновековен съименник, познат в историята и като Мореплавателя.

Тук, на Малта, повествованието достига своята задъхана, тревожна и едновременно - позитивна кулминация. За да приключи с щастливия финал у нас, в България, след сдобряването на Андре с Ирен в Малта, раждането на близнаците и добрите дела - за деца и възрастни - на които предстои да бъдат осъществени…

Романът „Лисабонската наследница” е сполучлива галерия от теми, несъмнено вълнуващи читателя. Преди всичко - къде е мястото на личното му „аз” в живота, който водим, съотнесен към разказаното в творбата.

Има ли още романтика? Достъпна ли е тя за обикновения човек и можем ли и ние да се потопим в магията й, макар и само чрез мечти? Къде да я търсим?

А още - как да отличим доброто от злото, благородното от пошлото, трайно значимото от мимолетното, сивото, обреченото да отмре още в рождената си дата.

Лъчезар Георгиев е добър психолог и на фона на динамичен, многоцветен сюжетен фон с вълнуващи диалози е изградил наистина запомнящи се характери.

С благородството на мъжа и всеотдайността на жената, с взаимното им допълване по пътя на съвършенството чрез преодоляване на изпречилите се препятствия. С непоколебимо доверие помежду им, без което любовта би била непълна и с кратък живот.

Не по-малко интересни са и второстепенните типажи: Паоло, Ирен, Фабио и пр., всеки от които е носител на искрица от авторовите схващания за лицето на света, за същността му и скритите кътчета на човешката душа.

Над всичко и всички, като дъга от цветни прозрения, грее библейското начало. Неговите истини, макар във вековете подлагани на преоценка, никога не са помръквали. От огъня на гонителите, хулите, отрицателите, те са излизали по-светли и чисти. Още по-обаятелни и обвеяни с копнеж.

Защото без вяра човек изгубва компаса на благословената си ориентация към Бога и себе си като негово подобие тук, на Земята. Превръща се в късче плът, с нищо по-различно от безсловесните твари. Без вяра и цивилизацията не може да върви напред и нагоре.

Ще бъде втора Вавилонска кула с настръхнали един срещу друг „строители”. А животът без доблест как би изглеждал, основан само върху каноните на грубата сила? А без любовта?..

Много красота, вълнуващи моменти и разбираеми послания е втъкал в „Лисабонската наследница” Лъчезар Георгиев и книгата безспорно надгражда създаденото от него досега.

Тя е предназначена за читателите от различни възрасти. Чудесният сюжет носи редица достойнства, като отлично познаване на светите книги, на душевността и интелектуалната нагласа на людете, на непреходните морални ценности и значими цели.

Засегнати са темите за ролята на журналистиката в обществения живот и за емиграцията. Героите са пълнокръвни, убедителни и някак неусетно се сливаме с тях чрез съпричастност с постъпките и мислите им.

Не на последно място са и географските познания на Лъчезар, на първо място за любимата му Португалия и остров Малта.

Убеден съм, че тя ще му донесе поредното признание като мислещ автор и сладкодумен събеседник. А това е най-голямата награда за всеки писател, нали?..