Стефка Тотева

Из „Прозорецът” (2018)

ПИСМО ДО ЩУРЕЦА

Къде си в студената зима,
къде си се скрил?
Имаш ли мъничка стая?
Имаш ли си приятели,
имаш ли си любима?
Никой не иска да знае
как живее самотникът -
аз искам.
Къде си, щурецо, сега -
да дочакаме лятото
и чуя песента ти отново,
а ти - моите стихове….

***
Остарял от болки е светът
и дните му са преброени,
и в есенно разпятие дърветата горят,
протегнати нагоре.
И котката мълчи, защото знае думите,
които са последни.
И сякаш всичко е изгубено.
Но в тъмното един ПРОЗОРЕЦ -
баща ми
от Отвъдното ми свети.

ТЯ

Самотата си ляга късно
в крайчеца на леглото,
заспива трудно,
дори и с хапче за сън.
Събужда се без настроение -
за да тръгне по ежедневния път
на изречени полуистини
и скрити лъжи…
Свиква се.
Самотата е силна.
Понякога пише стихове.
В ъгълчето на листа
е изписаното й от дъжда име…

***
Врабчето на прозореца съм аз,
ти сипваш шепичка трохи -
о, пиршество за пътника във времето…
Как те намерих ли - в пресечката
през два-три века -
в съседна пряка е домът ти.
И аз съм на прозореца ти -
нахранена с трохи - любов
и самота до края й.

***
Той ме лъже -
аз му вярвам,
вярвам му и той ме лъже.
Ако падне гръм - кого ще порази
и кой ще изгори в изпепеляващ огън?
Обичаният винаги ще е спасен
от прошката.
Защото страшно е да бъдеш сам
и с истината за живота да заспиваш.

БЕЗДОМНА КОТКА

Да си бездомен е проклятие,
надяваш се да бъдеш приютен,
и да останеш,
този път да те харесат.
Когато сменяш покривите
все остава чувството -
за нещо си виновен,
и търсиш, търсиш грешките си трескаво…
И просиш милост.
Защото се страхуваш,
от всичко се страхуваш.
Да си бездомен е проклятие -
то тегне цял живот
и все така мечтаеш си
една ръка да стане твоя къща…