Иван Антонов

КРЪГОВЕ В НЕБЕТО

Кръжаха птиците над тебе цял живот,
очите ти рисуваха след тях небето
и по платното на утринното зарево
цъфтяха макове и рози до сърцето.

За тебе беше песента жадуван зов
под слънчевия диск и дъждовете
и ти да тръгнеш бе готов
по кръговете птичи на небето.

Но времето със неочакван звън
отнася някъде ятата надалече,
събуден, търсиш спомените на щастливия си сън,
но там е твойта неотменна болка вече.

О, там настъпват облачни ята,
тревожен гръм към тебе приближава!
Дано да си запомнил песента,
защото нищо друго не остава!

В КИЛИЯТА

Затворен във килията на своята печал
зад блиндирана врата и без прозорец,
не знам дали съм някога мечтал
за мен светът духа си да отвори.

Върти се със килията космичното кълбо
и лунни сенки в моя свят донася,
те бяха някога надежда за любов,
а сега са толкова неясни.

Върти се с мен космичното кълбо,
с реките, с планините, с океаните…
Подобно корабът пиян на прокълнатия Рембо
аз люшкам се във дните с болките неназовани,

че горе в синята небесна вис
все по малко с моята мечта криле прелитат,
а ветровете като тъжен послепис
с безпощадна ярост из душата скитат.

Покой и радости невидимо рушат
и пустош подир тях остава,
а в моята объркана душа
тревоги и печал засяват.

И никнат те, килията обрасват,
отдавна за вратата хвърлен е ключът
в илюзията за далечни мигове прекрасни,
които от години в мен мълчат.

Избягал е нанякъде дори ключарят,
сега е моята печал палач,
ала към ешафода за последно тъй не се отваря
вратата й, а тя не се отваря с плач.

Ни яростта и ни плачът са утешение…
Каква утеха в неподредения ни свят!…
Та той е гроб за всяко вдъхновение
и отминава край човека зъл и непознат.

И все така в килията затворен,
до хладните стени гърба опрял,,
с кръвта дочувам аз, че някой някъде говори
за щастието си, което е мечтал.

О, щастие!… Надежда луда
на времето в обезумелия летеж…
Живях живота си, пиян от таз заблуда
и вярвах - но напразно - в честния стремеж.

Сега и разумът и вярата са мъртви,
душата стене сред килията ми от печал,
отломъци от нея времето откъртва
и кънти въпросът там: Наистина ли съм живял?