ОЗАРЕНИЕТО
Появата на книгата със сонетни венци ,,Дъх на смола” (2017) на поета Петър Динчев не е случайна. На младини той е омаян от славеевия глас на родопската певица от Широка лъка Бойка Присадова.
Вярно, родното му село Патриарх Евтимово и училището в Асеновград се намират в яката на Родопите, но този глас го ройва в дебрите на Родопите и родопския дух на хората, та до днес.
И книгата му правдиво е посветена на вярната му вдъхновителка и спътничка в живота и творчеството.
За нейния борчески дух по родни и световни сцени той написа и книгата ,,Потомка на Орфей”, но сега думата е за вдъхновението от Бойка, Родопите и родопчани, от които черпи озарение за сонетите.
И е сред малкото поети и писатели, разтворили широко душата си за сътворяване на толкова чистосърдечни страници. Вдъхновение взаимно - тя за него със своя песенен глас и той със своята поетична житейска опора за нея.
Срещата на двете сърца и души е магическа. Среща с ,,две срамежливи очи”. И надеждата - може би, може би! - която ,,палва/ш/ красиви мечти”, за да изгрее тяхната епична любов, в която ,,Арфа щастлива звъни…кротко на сън и на яве”, носи я в себе си. И вдъхновението е ,,меко сияние”.
То е и ,,поглед вглъбен”, та преобръща всичко в него. Така филологът по професия и журналист по работа във вестник ,,Родопски устрем” сякаш с неин глас запява стиховете си. И е ,,безкрайно щастлив, / само когато си /е/ с нея”: ,,Песента ме хвана за ръка и / ме поведе весело към рая”. За да дойде съдбовният час, който ги свързва на взаимна обреченост.
Защото бракът за тях е сериозна стъпка в живота - хем ,,житейски впряг”, хем ,,величествен знак”, под който ще се нижат дните, годините, радостите и тежненията. Любовта го води към светлината на поривите - все нагоре в поетичното творчество.
Въпреки това, разбрал-неразбрал, пак се пита: - ,,Ти какво си, любов”? Въпрос, който целият свят си задава и никой не дава непоклатим отговор. Защото любовта е безкрайна вселена като тяхната взаимна обич.
И като вселената е вечно ,,Вдъхновение” - песен и възхвала приживе, и страдание след загубата на вярната му муза Бойка Присадова, препълнена с ,,магически песни, / извирали в села и махали”, които ,,и сбутват, и разчувстват, и разнежват”.
Така поетът сътворява открояващи се стихове, които ,,Пребродили различни времена, / раздават песните ми /му/ светлина”.
И е истина. Сонетите му са възторжени, носят гласа и на нейните песни - топлота, радост и красота, които преливат от любов и страст. Защото Бойка, като далечна потомка на Орфей, остави на поколенията висок творчески морал и неувяхваща песенна слава. Сякаш искаше славеите да надпее.
Разтворените небесни простори водят за ръка неговите и нейните песни сред ухаеща теменуга, грейнала иглика, лъчист минзухар, а високите треви са сякаш струни на лира.
И поетът Петър Динчев придава одухотворени черти на небеса и природа, на родопчани, разкрива тяхната вълшебна вътрешност на дух и форми. Цялата книга е горда епопея на вдъхновението и отдадеността на творчеството.
Поетът сам признава: ,,С красиви звуци в мен отеква лира / и песен в моята душа напира” - възвишена в светлите дни и тъжна в трагични мигове. Защо ли? Защото любимата му съпруга е ,,безкрайна оратория от звуци”, която омайва земя и небе, свят и вселена, сякаш самата тя е ,,песенна планина”.
Небивало е взаимното им ,,Озарение”, което отеква в тях с ,,небесен глас” и в дома им ,,весел смях” ечи - плод на талантливи творци, които в дарбата си нямат предел и само на небесни спирки отдъхват. Затова песните им са толкова благи, стигат чак до ухото на Бога. Може би, защото сам ги е повикал.
И сонетите се редят като венец за красотата на Родопите, за волния и строг дух на родопчани - през родовата памет на ,,Племе непокорно”, сред ,,Смях на самодиви” и ,,Баладичен шепот”, на пастелна земя и зелено горско море, на Орфееви песни, танци и свирни, на ехо от Момчиловия меч и родопската обредност, на мътните легенди по бистрите води на Чая.
Дори ,,Пранга” (старо име на Патриарх Евтимово) и Люляковото ехо на Aсеновград, не го спират да се рее сред скалната епопея на Карлък, че всеки сонет сякаш изрича гальовните думи: ,,Обичам те, Родопа”.
Обходил с песните на Бойка и света, Петър Динчев се връща при лудата си кръв в Родопите, че цялостно да освидетелства преклонението си пред планината и хората.
Не пести словото си да изрича сърдечна топлота и магнетична хубост на ,,горди хора” с твърд и здрав корен, с ,,неподкупен дух”, с песенен вятър и орлова волност, с чисто небе за ярки звезди, с кристален въздух за широки гърди и родова памет в темелите, с каменни знаци в живота, с вековна калилка и измъчена вяра, с неподкупна чест и висок устрем, с блага човечност и лъчезарен облик, с неизтрита диря на ,,Радости, копнежи, страхове” и жалони за бъдното. Зелена и вечна простота, че всичко това пее сонети.
А с тях да се помни и опазва целостта на България.
Сонетите, освен че са възторжени, са затрогващо описателни. Поетът твори далече от шаблонните думи и изрази. Картините, динамиката и атмосферата реално са видени и усетени. Метафорите и сравненията са внезапни, направо гребнати от народностния дух в Родопите.
С удивени сетива, в кътища потайни, търси ,,цвете, раснало на свобода”. Гората е ,,разнежена”. Пеперудите ,,вдигат платна”, че сякаш и човек полита с тях. Облачето маха с кърпа: ,,Изведнъж усетих изумен / бистротата как прелива в мен”. Светлината е живителна и поетът казва: ,,С жадни пръсти гребнах си от нея / и след миг усетих се, че пея”. А ,,в тихите просветнали гори / грейнаха вълшебни катедрали”:
Там от стародавни времена
ритуално слънцето изчаква
да отпрати всяка светлина,
да посрещне прилива на мрака.
Поетът прави асоциации и с нрава на мълчаливите родопчани: ,,Мълчалив си тръгна тоя ден / и нощта пристигна мълчалива”.
Изкушавам се да цитирам цял сонет от венеца ,,Настроение”.
Езерото със сребриста риза
дръпна разпилените звезди
и гердан величествен наниза
в равните притихнали води.
Сложи помежду им скъпа брошка -
златната закръглена луна.
Сбутаха се сънните овошки,
ахна смаяната долина.
И размаха вятърът възбуден
дългата си рошава брада.
Изумен от езерното чудо,
къпех поглед в тъмната вода.
Някъде дълбоко в мен душата
пееше с възторг за красотата.
Ден и нощ поетът носи в себе си омайващи картини от природата. Те го озаряват и вдъхновяват от сърце и душа да се възхищава от хубостите на планината и хората, да ниже своите омагьосващи стихове с простота, лиризъм, атмосфера, динамика и чувства.
Сякаш широтата на родопската душа е безкрайна, макар и самата планина да е достатъчно просторна. Добротата е ,,едра”. И поетът ,,под ведрия небесен свод / вървя/и/ спокоен и уверен… Сънува/м/ щастието буден”. За бъдното се зарежда с мечти и вяра.
Затова се учудва: ,,И аз ли съм, не съм ли аз / не мога още да открия”. Та в тези тъмни дебри как няма да очаква ,,слънчева жарава”. И ,,край нея седнал уморен, / да пъдя/и/ болка и неволя”, че иска в жарта да прегори заседналата в него мъка. И не само това.
Чак и светът ,,забравя свойте вопли”. Живее и твори без разгула на деня - само да не го чернят и незаслужено да не го славят. Добро да буди деня му. Най-искрено мечтае ,,прости радости”, но върху името му да няма ,,черна кал, ни звезден прах”.
Тези природни картини асоциативно ми напомнят за пейзажната лирика на Никола Ракитин. Макар според времето да използват различни средства и друга настройка на лирата.
И ако все още се питаме от къде идва вдъхновението на поета Петър Динчев, отговорът категорично се изяснява от книгата му със сонети.
То идва от музата на живота му и озарението от Духа на Родопите. Родолюбив дух, крайно необходим в днешното забулено време.
