Антон Страшимиров

То беше преди есента на печалната за нас 1913 г. Предстоеше ми да прелетя Родопите, едно море от разбити планински колоси на 200 км в шир.

Очаквах да се свърши Бачковското дефиле, та да се озовем на поле и да обозрем планините.

Спътниците ме разочароваха: нямало нищо такова по Родопите: те са лабиринт, безкраен лабиринт, а Мусала е далеч от тук и няма друга Мусала.

Ние ще сме през ред дни пленници на тая странна планина.

Изгубеното в теснини шосе към Чепеларе ни сведе под стръмен рид, на който се строеше термална баня с хотел.

Имало алкаични извори и Пловдивската комисия решила да ги експлоатира.

Колибите наоколо се наричали Нареченски - това е името и на баните.

Планината все по ни заграбва, става хладно, почват от двете ни страни да се явяват сред буки и габери стройните борове.

Селцата (колиби) са вече късчета от хубави градове: планинците ходят по гурбет и се учат да си строят с евтин тук строителен материал, двуетажни и триетажни домове.

А може би от само себе си тия планинци се стремят към високото, към издигнатото, към по-близкото до Бога.

Ден е още, но слънцето отдавна се скри. Наляво от Чепеларското шосе в речен дол се обрисува малък артистичен мост, с железни подпори, с аристократична идилия до него.

От тоя мост минава швейцарско тясно шосе за рудници над село Павелско.

Тия рудници още не са прехвърлени на европейски капиталисти. Но и сегашните им притежатели трябва да са много богати хора.

Надясно е гиздавата Хвойна с бели двуетажни къщи.

То се е свило в тази висока гънка на Родопите, сред борови гори и е орлово гнездо, което наистина кърми орлета.