ЗЛАТНО
ЗЛАТНО
От Златна Панега до Златна Добруджа –
колко ми струва това пътуване…
Жажда за песен и купища обич
от мойта малка река до Дунав.
От Златна Панега до Златна Добруджа
тръгвам по изгрев, по здрач се връщам.
Нощта е обла и в светъл обръч
пред мен изгряват хора и къщи.
И ме примамва земята утринна –
как да повярвам, че Дунав е мрачен?
Във него мойта ръка се рута
и ми донася сълзата майчина.
Тя със водата не ще се смеси.
Сълзата спира само в земята.
Едва тогава разбираш где си
посеял обич, пожънал злато.
Под слънце весело, под вечер лунна
вика ме Панега, мами ме Добруджа…
Нима ще свърши това пътуване
от Златна Мъка до Златна Обич.
ДЪЖД
На Валентин
Този облак, дето там
в синьото небе се вдига
нито малък, ни голям,
чак до слънцето достига.
А пък босото щурче
из полето още тича,
гледа – слънцето пече
и зад облака наднича.
В облака живее дъжд,
знае го това щурчето.
Ето – плисна изведнъж
и зачука из полето.
Падат капките добри
и тревичката пониква,
малкото щурче се скри
под едно листо от тиква.
Стана чудо като в сън
и небето се намръщи,
изплющя дъждът навън,
после се прибра във къщи.
* * *
И ето – в нощите ни скъпи
не можем вече да заспим.
Тъга е легнала на пътя
и ужасът, че се търпим.
Аз трябва да ти бъда нужен,
а ти старателно добра
и за опора да ни служи
протегнатата ми ръка.
Но във сърцата ни внезапно
връхлита звън, далечен вик,
и във усмивката ни кратка
приижда зов неумолим.
Сред този зов ще се защураме,
докато ясно разберем –
във вятъра ти търсиш бурята,
а аз във капката – море.
Но само дъх е твоят вятър,
морето – капчица роса,
и на брега на самотата
ще се стопим като сълза.
* * *
От чувства необятни
по минала тъга
пропускам безвъзвратно,
което е сега.
А дъх на чужда зима
минава покрай мен –
черта неизличима
за утрешния ден.
Каква тъга донесе
под топлото крило –
недоизпята песен
за някога било.
И може би ще трябва
с един последен стон
да отсека със брадва
крепящия ме клон.
Да падна на земята
безумно отрезвен –
от песен недопята –
във утрешния ден.
А той ще е забързан,
спокоен и огромен,
и аз ще го превърна
в недосегаем спомен.
* * *
И изведнъж усещаш близко
до теб контурите на вещите
и някаква искрица чиста
дълбоко в паметта ти свети.
Долавяш бели коловози
и звън отминал чуваш тихо,
и някаква тъга те води
към папката със стари стихове.
Усещаш студ от топлината
на непотребна вече рима
и остра болка по жената
отвъдна вече и без име.
Случайна дума те отвежда
към някаква далечна мисъл
в неразгаданата надежда,
с която някога си писал.
Река, издула бреговете,
и радост, и тъга откриваш,
а от кристала в снеговете
дори не можеш да си идеш.
Разбираш близостта на вещите
и болката със остър профил…
Добре поне, че си ги срещал
в една далечна, стара строфа.
