Виктория Катранова

ОСТАНИ ПО ДУША…

Тази нощ остани по душа
и свали всичко от себе си -
дрехи, спомени, суета.
В тишината се вгледай.
Потърси в нея онези очи,
дето още те чакат.
Ти не знаеш колко боли
несподеленото в мрака.
Потърси пак онези ръце,
които насън те прегръщат.
Ако имаш за тях сърце,
те към теб ще се връщат.
Тази нощ остани по душа…
Аз отдавна останах по нея.
Тя ми е нужна, единствено Тя -
за да дишам, обичам, живея.

C’EST LA VIE

Двама мъже спират дъха ми -
две различни планети.
Единият - баща на сина ми,
другият - в ноти оплетен.

Първият - до болка реален.
Вторият - отнесен от вихъра.
Двама мъже фатални,
за които пиша стихове…

Самотници в триединство -
делници, стихове, ноти.
Далечни сме си - до близост.
Живот… Живот ли? Живот е!

***
И пак е бяла тишина -
тъй както в песента се пее.
Навън е нощ, с усмихната луна
и вятърът на нея се люлее.

Такава ми е всяка нощ -
превъртам радиото, пиша…
Животът не е никак лош,
щом вишните навън въздишат.

И пак е бяла тишина,
омайващо по-бяла става.
Нощта във шепа се събра
и почна да се зазорява.

***
Моята обич от вчера,
с твоята обич за утре -
накрая ще се намерят
в някоя отрезвяла сутрин.

Ще си докоснат ръцете.
Ще се погалят с очите.
Ще стигнат до сърцето си.
Ще вдишват заедно дните.

Моята обич от вчера
е твоята обич за утре -
далечна и близка химера,
като всяка сбъдната сутрин.

ВЪЗЕЛЪТ

Нямаме връзка, а здраво сме свързани
с възелът, дето стяга сърцето.
И ти, и аз сме достатъчно лъгани.
Белези от тръни има по ръцете.

Нека потъна в кафето на очите ти -
така ще изпия нощта им до дъно.
Безобразно дълги са без теб дните ми
и все по-трудно става разсънването.

Дори да е с въгленче - сгрей ми душата!
Сама ми е трудно. Зло и студено.
Нямаме връзка, но пръст на съдбата
върза на възел тебе и мене.

***
Не искам да изгубя себе си.
До тук изгубих твърде много.
Пререждам пъзели, решавам ребуси.
Живея, както мога, слава Богу.

Но вече никакви полулюбови!
Неща „полу” не съществуват.
Когато ги слепиш отново,
те вече пет пари не струват.

Косата ми със длан погалваш,
но аз не съм полущастлива.
Горчи подхвърленият залък
и бъдещето си отива…

***
Искам да стана отново дете -
волно, безгрижно и палаво!
Да се оглеждам в мъдрото небе,
като във вълшебно огледало.

Искам да стана отново дете -
да догонвам с мечти вятъра!
Хвърчилото там ще ме отнесе,
където са всички мои приятели.

Искам да стана отново дете -
с одраскани лакти и щура глава!
Приказка някой да ми прочете,
когато с пантофки пристъпва нощта.

Ето дете съм - чисто и малко.
Алармено джиесемът звъни.
Сънят е само една залъгалка,
а животът отново отваря очи…

***
Яворов броди в полите на Витоша
търси себе си, Мина и Лора,
а душата му тъжна се скита
в безлюдието от хора.

И очите самотно се взират
в зеницата на сърцето.
Трудно път се намира -
между безсмъртието и битието…