Валери Станков

ТИХА ПЕСЕН

Тъй както бебето попива
на мама ласкавите думи
и кончето развява грива
напролет в мамините друми,
тъй както в мокрите дъбрави
се люшва младата тревица
и славей Господ Бога слави
с признателната си душица,
тъй както вятърът в усое
разлистя черните дървета,
така и ти, момиче мое,
нахлу в душата на поета.
Ти стори нощите му чисти,
горчилките му ти отнесе.
Душицата му ти прелисти
и пак го възвиси за песен.
От теб той не поиска много,
той всъщност си поиска всичко –
с венчални пръстени пред Бога
да се представи с тебе лично.
Бъди добра. И милостива.
Чуй неговите два-три стиха,
тъй както бебето попива
на мама песничката тиха.

РАЙ ЗА ПОЕТИ

Аз те мисля –
в неземни безмери
дишам облаци звезден порой.
Трябва някъде да се намерим,
но кажи ми – къде, Боже мой?
Де да бях аргонавт, на Проксима
щях да кацна със кораб разбит.
Трябва нейде в света да те има –
невъзможно е да си мит.
На летища, по спирки и гари,
без паспорт, ЕГН и адрес,
ще те диря в гора с минзухари
или нейде на Монт Еверест.
Тих дъждец, или вятър в усое,
ще те следвам под път и на път.
Но ще бъдеш момичето мое –
ако ще да се срине светът.
Вия в ужас по чужди планети.
Зъзна сам под свидливи слънца.
Боже, няма ли Рай за поети?
Рай за твоите
луди деца.

НА ХВЪРЛЕЙ МИГ ОТ ЗИМАТА

Ти си знаеш,
ще дойда при теб,
както вълк се примъква по рида,
както вятърът в есенна степ
на валма тежки тръни наприда,
както сивият дъжд рохоли
и се свлича мъгла по стъклото,
а пък ти гънеш черни поли –
монахиня на Рембранд и Джото.
Ще се върна – дори от света,
който всички наричат отвъден.
Нищо друго от Бога не ща –
да ни има със теб. И да бъдем.
Ще застана на късния праг
и ще кажа: – Ела, отвори ми!
Аз се върнах – вълкът единак,
с теб да хлътнем
в последните зими.

БЕЗСЪНИЦИ

Душа бера за сън – не мога вече.
На паяжини нощ над мен виси.
С обувките заспивам всяка вечер.
Бръмчат в съня ми пламнали оси.
Денят забива в мозъка ми дрелка.
А в нощите будилници кънтят.
Въртя се – вълк в мухлясала панелка,
в опасан с тел, отвред заключен свят.
Скован в закон, в забрани – гнусни мрежи,
поетът в мен – небесният хирург,
кажи ми как пространствата да среже?
И пътят ми към тебе е абсурд.
Стоварват ми се скърцащи простори
за птици със подрязани криле.
Все някой нещо важно ми говори,
но аз не чувам – или чувам зле.
Аз виждам само теб – и ти си всъде.
Единствено във моя сън не си.
Ако животът е прекрасен гъдел,
на косъм все от моя смях виси.
Защо не идеш в моя сън развлечен?
Ща да съм с тебе някъде далече,
да ме покрият твоите коси.
Да падна в най-потайните ти бездни –
там, дето даже Господ Бог мълчи.
И ако се събудя, да изчезна
завинаги във твоите очи.

ЧЕТЕНЕ НА СЪНИЩА

Ще те попитам много ли боли
когато хълтам в сънищата твои,
не те ли стряскат третите петли,
не лудваш ли на острите завои,
в изсъхнала – не в цъфналата ръж,
нима си все тъй хубава и млада,
но камасутрата на твоя мъж
е повече от съботна досада,
да гладиш, да простираш, да переш,
да пишеш, ако краднеш от съня си,
а аз за теб да паля къса свещ,
да ти редя молитвите си къси,
нима и теб до гуша ти дойде
от свят, из който безлюбовно мрем си
като мухи на дрипаво перде,
като окаяници върху жп-релси,
дали болят затръшнати врати,
струи ли вис в овъглени зеници?
Вземи ме – и пощеш ли, ме чети
в писмата на отлитащите птици.

ЖИВОТ ЛИ БЕШЕ, ИЛИ ВИК?

Когато всичко свърши в миг
и щом вратите тя затвори,
ще бъде страшен твоят вик
в разкъртените ти простори.
Ще се трошиш на буци лед.
Ще дишаш жар на пресекулки.
И ти със всеки следващ ред
ще мачкаш в себе си светулки.
Ще молиш, в стих ще я зовеш,
но в словесата ти елейни
ще пада изгревът зловещ
и няма слънчице да грейне.
Зад хълмите ще те смете
и тебе вятър безутешен.
Изчадие? Или дете
на Бога ти за нея беше?
Прехапал мълчалив език,
без нея ще си чакаш края.
Живот ли бе – или къс вик,
пред който Бог
залости Рая?

МЪЖ НА ПЪТЯ

Тъй както
в дънните навеи
се спускат рибите с години
и хълта орда ветровеи
в ошушканите ти градини,
тъй както вятърът пиука
и скърца в ледната кория
и тежко срутва се капчука,
и нож потъва във кания,
тъй както смокът – благ злосторник,
към празното гнездо се връща
и спира древният затворник
пред килнатата твоя къща,
тъй както вълк на рида линка
и врат към месеца изпъва,
и каца слабата калинка,
и щипе мравката беззъба,
тъй както в гнилата коруба
светулката ми Бог прикъта,
при тебе – див и тих, и влюбен –
ще дойда, щом
намеря
пътя.

АКО СЕ ВЪРНЕШ

Ти си тръгна – и сега какво?
Иде ми в земята да изчезна –
треснато от мълния дърво,
вълк – да вия над върхар и бездна,
иде ми да дъвча буци сол,
кътни зъби с камъни да къртя,
да потъна в пропаст – сам и гол,
и да съм от мъртвите по-мъртъв,
да се блъсна челно в някой влак,
да ме оковат в пандиз с окови,
вярвах аз – безмозъчен глупак –
в своите измислени любови,
как летях в безмерни синеви,
откъдето пада се зловещо…
Ти си тръгна. Е, добре, върви!
Нека само да ти кажа нещо.
Ако се завърнеш някой ден,
аз за теб отново ще съм песен,
както пее градският кретен –
с мозък, от стихиите отнесен.

СТИХ ЗА СВЕТЛИНАТА

Някой път ми иде да се гръмна.
Да се хвърля в бездните от мрак.
Чер ми е денят, нощта – бездънна.
С ядове скрибуца – крив матрак.
Нямам вече никаква надежда,
че светът ще стане по-добър.
Аз вървя през кукувича прежда –
не сеяч, а вятър в зимен кър.
Осланени, моите зеници
ровят дупки в сухите бразди.
Моля ти се, изпрати ми птици
или ти ела ме отведи!
Своя стих последен ще надраскам
и ще се изплезя на света.
Свят, нахлузил пехотинска каска,
да съм ласка – друго аз не ща.
Отведи ме – и за теб ще пея,
докато душа и глас държи.
Ти, светличе мое над Пангея,
за което аз съм още жив.

НАПИСАНО СЪС СЛЪНЧЕВИ ЛЪЧИ

Над мен небето тихо се разпуква.
Ветрее мракът дрипи – чер сатен.
И слънцето изписва с главна буква
началото на новия ми ден.
Дано за обич Бог ми го е пратил.
Аз вече се изгърбих като мост –
все чакам да посрещна стар приятел
и да нахраня някой късен гост.
Невям преминах своята пътечка?
Дали бях песен? Плач? И птичи вик?
До пролетта са пропасти от вечност,
а до снега остана само миг.
С протегната душа ви пея песни.
Четете – ако още си личи –
написах ви на гърбавите преспи:
“Обичам ви!” – със слънчеви лъчи.

ДЕМОН

Няма къде да отида, любима.
Няма къде да отида.
Мит са Карибите. Слух е Проксима.
Тъна ведно с Атлантида.
Залезът пада на хълма проскубан.
Ще ли да съмне? Едва ли.
Не аз – седящият демон на Врубел
гледа те – сам и печален.