Бойко Беленски

ХХХІІІ

Омуртаг добре познаваше родословното си дърво. Страхът и смирението не бяха недостатък на предците му. Не случайно на баща му бяха лепнали прозвището Крум Страшни. Със своята решителност и смелост той вселяваше ужас сред враговете си. Но дали не сгреши като преждевременно въвеждаше Маламир във властта? Добре поне, че не напъха в ръцете му и канския жезъл. Мислите на ювигия летяха бавно като мухи през зимата. Той ги пропъди, за да го налегнат други - още по-тежки и черни. Затова свика най-доверените си хора и оповести:
- Животът на людете е тъжно неочакван и внезапно непредвидим. Но аз за моя се обзалагам, че ще бъде смислен докрай.
- Неведоми са пътищата небесни! - изпусна се Хуздай.
- И тъй да е… - изгледа го добронамерено канът. - Отново възнамерявам да създам работа на простолюдието. Може би за последен път… - замълча и продължи: - Като умра, искам да ме погребат в могила, която сам предварително ще издигна и съградя. Така са погребвали вождовете си траките - нашите предци по тези земи.
- Какво си решил, повелителю? - попита Исбул.
- Ще видите… - усмихна се хем кисело, хем загадъчно той.
Кавканът се досети:
- В чужд аул те посрещат по дрехите, ювиги, а в своя те изпращат по делата.
Дела много, а един замисъл му се изплъзна, остана неначенат.
- Моето последно, вечно жилище ще бъде на място, което вече си избрах.
По негова повеля на двадесет хиляди разтега на север от Плиска започнаха да издигат насип.
- Що за отбранителна точка е това? - питаха се един друг копачите и носачите на пръстта.
- Тайна наблюдателница - поясняваха уж осведомените.
- Какво й е тайното, като е щръкнала подобно на цирей сред полето? - възразяваха други. - Така ли е, старши? - попитаха надзорника на строежа.
- Нищо не мога да ви кажа. Ратната мисъл се развива толкова бързо, че е непонятна за всеки ум, дори за моя.
Наемниците работеха без сърце, без усърдие, с такова равнодушие и апатия, сякаш бяха обречени на дълъг, безхаберен живот като Метусалем. Първоначално те не разбраха защо правят върху „наблюдателен пункт” каменна стаичка, при това вкопана в земята. Имане ли щяха да крият тука? Може би държавната хазна при опасност? Тогава очевидците ставаха излишни. Трябваше да се отърват от тях, за да се запази тайната. Безнадеждната обърканост на разсъжденията им ги стресна. Така човек можеше да полудее!
Полъх на горещ вятър се спусна като въздишка от насипа и понесе със себе си мирис на прегоряла трева и пръст. Мъжете още по-неохотно продължиха работата си под зоркия поглед на съгледвачите. Каква безотрадна съдба!
Един ден, когато могилата бе почти завършена, в ниското се зададе облак прах. Видяха го още отдалече. Това можеше да означава само едно - идваха палачите, за да се разправят с тях. Страхът на майсторите се сви на топка и се затъркаля надолу към равнината. Вече се досещаха какво зидат, а ако тайната наистина трябваше да се запази - без време щяха да им вземат душиците. Когато групата приближи, познаха кана и приближените му. Идваха да огледат обекта. Докато Омуртаг се катереше по насипа, за да установи достатъчна ли е височината и обема, проводиха работниците недалече, в малката горичка и те неуверено се отдалечиха, убедени, че ще ги застигнат стрели в гърбовете.
- Ще пробвате ли камерата, повелителю! - попита колебливо главният майстор. - Да не сме я смалили…
- Ти какво, Евматий? Жив ли искаш да ме погребеш? И плоча сте домъкнали за капак. Само дето в излишък тъдява и пръст не сте приготвили, та да ви е по-лесно при засипването… - скастри го хем строго, хем шеговито Омуртаг.
Майсторът се скумроса.
- Не унивай. Добра работа сте свършили. В краткия като мигване човешки живот, тези усилия са оправдани. Защото приживе ние не се крием като суеци в дупките си, а отстояваме правото си на съществуване в най-хубавите и благодатни земи. Ето защо с чувство на изпълнен дълг, пръстта може да ни покрие во веки веков!
- Всички гробници рано или късно биват ограбвани, ювиги - обади се угодливо Исбул. - Докато съм жив, гробът ти ще бъде пазен от стража, за да не бъде осквернен.
- Гледай ти, и този вече ме погреба… А откъде знаеш, че няма да си идеш преди мен? - подкачи го канът. - Християните оставят дървени кръстове, а аз плочи и каменни колони. Да видим, кое ще оцелее!
Той знаеше, че има голямо и малко щастие. Голямото зависеше от съдбата, а малкото от трудолюбието и усърдието. Е, трябваше да се задоволи с последното…
Когато свитата мина покрай налягалите под сянката на дърветата строители, те наскачаха, а Омуртаг ги похвали за стореното и им обеща двойна плата. Бе щедър като Крез.
А на колона побита до камерата владетелят разпореди да се напише:
„Кан ювиги Омуртаг, обитавайки своя стар дом, направи преславен дом на Дунава и като измерих разстоянието между двата всеславни дома, направих на средата могила. А от самата среда на могилата до стария ми дворец има двадесет хиляди разтега и до Истъра има двадесет хиляди разтега. Споменатата пък могила е всеславна. И като измерих земята, направих този надпис…”
После примирено си каза: „Вече спокойно мога да очаквам смъртта”.

ХХХІV

Канът едва дочака края на обяда. Смъкна всичките си украшения от ръцете, облече обикновени дрехи, препаса под тях кама и тръгна да подиша чист въздух в околностите на Плиска. Съпровождаше го само Батул и още един магливит. Широките плочи на настилката по улицата блестяха на слънцето и слюдените им частички заслепяваха. Внезапно се изля топъл, проливен дъжд и обра праха по паважа. Някъде биеше камбана и му напомняше за Струнка, за Енравота и разпътните мисли, които го разкъсваха отвътре.
На едно място видя да убиват с камъни жена, на друго разпъваха върху набързо скован кръст християнин. На гробището, редом до покойника, в могилата се канеха да положат и още живата му съпруга…
- О, клокочеща, варварска България, кога ще се отречеш от дивите си традиции, за да се пречистиш? - възмути се вътрешно той, но в този момент беше безсилен да направи нещо. Нямаше достатъчно чиготи край себе си.
Християните вече не само го привличаха, но му се и нравеха със своята мистериозност, всеотдайност и тиха фанатичност. А уж бе един от най-върлите им противници. Как се обърна? Какво го промени? „Общ живот, обща работа… Хората се търкат като камъчетата в реката. Водата ги прави обли, приличат един на друг, независимо дали са от гранит или от мрамор” - мислеше си той. После се обърна към Батул:
- Напомни ми, че трябва да се разпоредя да запишат: „Уловените в тайнствени молитви християни, да се пускат незабавно! От стадата на планинците да не се взема повече от заповяданото. Ако искат да продават животни срещу равнинна земя - да им се отмерва!”
Покрай пазара видя да предлагат нанизани на ликови върви кравайчета, които се удряха едно в друго и глухо потракваха. Това го изнервяше. Искаше да излезе извън столнината, да отиде в гората, да се уедини и вглъби в себе, но несъзнателно свърна към близкия храм. Вървеше с бавна походка, все едно плуваше. На алеята, ограден от няколко монаси се зададе свещеникът Георгос, за когото Енравота се бе застъпил след броженията, да не бъде убит. Беше висок, строен, бръснат до бяло не само по бузите над елегантната брада, но и по главата, върху която имаше нова килимявка. Тясното расо го правеше още по-източен. Чертите на лицето му издаваха бушуващи в душата му противоречия. Острият поглед говореше за суровост. Мокър, раздърпан скорец кацна на рамото му, но това не смекчи чертите му. По-скоро му придаде някаква мистичност.
- Отново във външния град имаше линч… - започна Георгос.
- Знам, този път не успях да ги възпра, защото съм без многобройна охрана, но хората ми ще издирят виновниците.
- Дано благоразумието надделее…
Вътре завари Енравота. Двамата се поздравиха, при което синът се поклони с притиснати до гърдите ръце. В стойката му имаше нещо потиснато, недоизказано. Заговори му, но Омуртаг не можа да го разбере, пък и не искаше. Напиращите мисли го обсебваха. Нямаше служба. Канът го придърпа към един от сводовете и рече:
- Слушай, сине. Едно важно нещо разбрах чак сега. Аз не съм познавал България. Държах здраво властта и повече поглеждах към българите и към строежите. Мислех, че вечно може да се кара така. Но смесицата от племена укрепна. Християнството насмогна да ни разедини, но аз вече знам, че нашето бъдеще е там. Защото ние и те с еднакви жестове се молим и еднакво ревностно служим на своите богове, а Всевишният е един…
- Правилно разсъждаваш, татко. - Най-после прозря това, което ти внушавах. Аз не съм по-малко българин от теб. Милея за бъдещето на страната ни…
Канът го слушаше, а в съзнанието му напираше клетвата, която бе дал: „Нека резецът отнеме главата ми, ако изневеря на законите, духа и вярата на своите предци!”
Малко преди да се съберат в трапезарията, Омуртаг извика Маламир и заговори направо:
- Скоро ще седнеш на престола. Обаче имам една молба към теб: никога не преследвай поклонниците на кръста.
- Защо? Християнството раздели Римската империя. Ти по този път ли искаш да вървим? Ние българите сме избран народ. От векове се утвърждаваме и развиваме. Другите ще покоряваме и те ще ни следват. Не се ли примирят и приобщят… - и той направи знак с ръка, че ще падат глави.
- Не бъди краен. Спомни си каква и коя бе майка ти… Славяните ще приобщаваме, ще приемаме техните имена, нрави, език, но властта си никога няма да им отстъпваме.
- Отнасяш се така мъдро към своето отхождане от властта, все едно отново ме каниш да отидем заедно на лов! - иронизира го кавканът.
- Владетелят само си мисли, че управлява. И Филип Македонски, и синът му Александър, и Аспарух, и Тервел са си въобразявали това. Просто Божията промисъл е съвпадала със собствените им намерения. Само в едно си прав: управлението трябва да води народа ни към съвършенство. Ето защо мъдростта трябва да ни ръководи…
Омуртаг бръкна и извади нещо от диплите на дрехата си:
- Ето, вземи, този медальон е уверение, че ти си моят наследник.
Маламир го пое и го заразглежда с любопитство. Беше златен. На него бе изобразен баща му с корона на главата. Бе облечен в хламида. Имаше тънки мустаци, до раменете му се спускаха къдрици. В дясната ръка държеше жезъл. Левицата бе свита, с допряна до гърдите длан. Имаше и надпис, че Омуртаг е поставен от Бога архонт на земята.
- Прекрасен накит! - каза хем зарадвано, хем почтително синът.
- Да ти напомня за мене и след смъртта ми. Да се гордееш. Да знаеш кого си наследил и какво трябва да правиш…
- А защо стемата е с кръст отгоре? Какво значи това? Да не си приел християнството?
- Още не, но може да се запътя натам.
- И ти ли като Енравота? - каза настръхнало. - Първо онази християнка ти изпи ума, сега и този малоумник те придърпва към лоното Господне…
- Защо е тази омраза, сине?
Маламир не отговори, а пак погледна медальона.
- И върху жезъла има кръст!
- Той е символ на властта.
- Издокарал си се по ромейски!
- Какво от това?
Омуртаг си спомни бащините думи, казани по време на свикания през 806 -та година събор: „Една и съща земя ни храни и едно небе ни подслонява. Макар да говорим на различни езици и да вярваме в различни божества, небето, което ни облива със светлина и благодатен дъжд, и земята, която ни дава изобилна храна, ни сближават повече, отколкото са близките родни братя. Семейството ни твърде много порасна. Освен българи в него влизат словени от Мала Скития, от Мизия, от Моториевите гори, севери, тимочани, моравяни, бреничевци, ободрити, склавени от долините на Муреш и Кьорьош, потомци на старите траки. За да живеем в разбирателство, потребно е по време на мир да се облегнем на общ закон. Пред кана всички еднакво да отговарят и да не бъде той към едни суров, а към други снизходителен…”
Тогава говореше много бавно, за да могат тълмачите да превеждат непознатите думи, та всички да го разберат. Наблягаше върху единство в рамките на саракта, защото още не бе прозрял, че и религията трябва да е обща.
Кан Омуртаг се засуети:
- Я да видим дали на тебе одеянието и отличителните знаци на владетеля ще ти подхождат…
Бръкна в близката ракла, извади ковчеже и вдигна капака. Отвътре блесна ювелирно изработен звездил, обсипан със скъпоценни камъни. Взе го в ръце. Околожката му, широка колкото длан, представляваше тънко ковани лозови и дъбови златни листа, вплетени около богари. Канът накара младежът да се наведе и го положи над челото му:
- Както той свети на главата ти, така и ти да светиш начело на нашия народ, любими канартикине! - каза развълнувано. - А този сокай нека да блести в косите на твоята избраница… - подаде му тънка диадема с брилянти.
Докато го гледаше и му се любуваше, си мислеше: „Дали синът ми ще се изяви и запомни като умен, упорит и спорен владетел?”
- Това значи ли, татко, че времето ми е дошло? Че от днес ми отстъпваш трона?
- Не. Още не си готов, синко…
- Ти само така си мислиш! Аз ще бъда много по-добър на престола, защото за разлика от теб ще управлявам безкомпромисно, със силна, здрава ръка като дядо Крум Страшни. Когато си кан и върховен повелител трябва да знаеш и спазваш обичаите на предците си…
Изглеждаше властен, с къса коса и едва наболи мустачки, но с претенции да стане велик. Мил му бе, обичаше го, но дълбоко в себе си Омуртаг осъзнаваше, че канартикинът ще бъде един от най-върлите му противници. Не изпита нито тъга, нито боязън, защото преди време сам бе взел това решение - именно той да го наследи. Разбира се синът му трябваше да има свое съзнание за правда, дълг, чест, държавност. Никакви привнесени чувства не биваше да го размекват. Само хората, които твърдо отстояваха идеите си, продължаваха да вървят напред. Дори понякога и да грешаха, те рано или късно щяха да намерят правия път. Омуртаг знаеше, че скоро двамата истински щяха да се сблъскат и синът му нямаше да отстъпи, защото от малък го бе напътствал да не се спира пред нищо.
- Не учи болния как да кашля и не се стреми да ставаш плешив. Това няма да ти се размине, освен ако преждевременно не се лишиш от глава… Не бързай много, човек винаги стига нещастието си…
- Може и да е така, но аз още не съм загубил битката.
- Защото с никого не си воювал. Май много отрано започна да се изживяваш като кан. Лекомислие е това. Зелен си още, с оперение на подхвъркаче и жълто около клюна. Засега не можеш да ми бъдеш равен по сила и умение. Аз от малък придружавах баща си в люти битки и накървавих меча си, но тогава воювахме стръвно и непрестанно. А сега е друго. Ти още не си схванал, че положението е по-сложно и заплетено, отколкото ти се струва… Знаещият и можещият вижда и разбира. Той изпълва средината между двата отрязъка - началото и края със съдържание. Докато ти, Маламире, приличаш на голям котел, в който винаги нещо кипи, но никога нищо не ври. Около тебе хората ще тръгнат сити, но ти все гладен ще бъдеш…
Маламир имаше усещането, че го печат на бавен огън и все забравят да го изядат.
- От утре или другиден аз ще съм вече новият кан, защото съм дал оброк да служа на България.
- Пред кого си дал този оброк?
Напоследък туктущината беше станала трън в очите на ювигия. Бившият кавкан често се навърташе около канартикина. Нещо му говореше, увещаваше го. Личеше си, че на своя страна се опитваше да привлече и кавкана Исбул. Не готвеха ли някакъв заговор? Това прозрение вече идваше в повече на Омуртаг.
През нощта Тукту се бе събудил целият плувнал в пот. Залитането на ювигия не му беше по сърце. Реши, ако не го възпре, поне някак да го предупреди, та дано отрезвее.
- Ако се боиш - не говори. Ако си казал нещо - не се бой! - подкани канът Маламир.
Но синът му само стискаше зъби и очите му блестяха.
- Сополанко!
Ювигият чувстваше тревога в злощастието си. Вълни на разочарование, но и на надежда го заливаха. И ако все по-често се взираше в небето, то бе, за да вникне в неговата тайнственост и напълно да се избави от заблудите.
Канът се извърна и тръгна към вратата, а в главата му кънтеше: „Камо грядиши, Господи?”
Почти същото го попита и синът му:
- Накъде си се запътил?
Бе решил да отиде до Мундрага. Там бяха погребани баща му и Звиница, а той не искаше да е до тях… Неговата могила го чакаше. Дори бе измислил и епитафия: „Тук лежи великият кан Омуртаг, който направи за народа си толкова, че синовете му не можаха да го разберат и оценят, а в своето снизхождение го обезсърчиха”. Но на Маламир свъсено и горестно каза:
- Към дъното на геена, синко. Мястото ми е там…
В този момент влезе Енравота. Още преди да поздрави, Маламир го заобиколи като локва и потъна в покоите си. Самолюбието му бе накърнено до крайност.

ХХХV

Напоследък стомахът свиваше Омуртаг. Болките се появяваха и затихваха, но не изчезваха съвсем. Пиеше билета. Помагаха донякъде. Така предводителят живееше в очакване отново да усети по-остри и нетърпими спазми. Знахарите отдаваха всичко на преживяното. Бе се оказал неспособен да приеме двата поредни удара на съдбата. Надяваха се с времето забравата да притъпи всичко, но той линееше и бавно се топеше.
Канът виждаше себе си сдвоен, съставен от две противоположности - единият се терзаеше, искаше да остане верен на заветите на дедите си, а другият непрекъснато го оборваше, доказваше заблудите му, настояваше за правотата, която вещаеше по-светли и щастливи дни за саракта. България не можеше да остане встрани от това, което Византия утвърждаваше. Тази закостеняла България трябваше да си отиде. И канът изпитваше болка. Какво трябва да се случи, за да не изостанат от развитието на света? Християнството у нас непредотвратимо настъпваше. То щеше да обърка досегашния ред, без да се знае какво точно ще донесе.
Ювигият добре познаваше себе си. Загърбил старото, но безсилен да приветства и приеме ново, той чезнеше като държавник и политик. Какво му повеляваше дългът на предводител? А съвестта? Можеха ли всички да го разберат, да му повярват? Да го последват миром и с добро, както го следваха с възторг в боя, когато ги водеше на война, за нови победи и земи?
Раздвоен предводител, раздвоен народ - докъде можеше да доведе всичко това?
Понякога Омуртаг стигаше до полудяване. Крачеше из трема, размахваше ръце, биеше с пестници въздуха или гърдите си и крещеше:
- Всевишни, защо и мене разпъваш на кръст?!
Но проклятието не идеше от Бога. То произтичаше от него самия, защото беше чувствителен, влюбчив, коренеше в неговото голямо, добро сърце, провокираше се от прозорливостта му.
Сега, когато нещата ставаха по-ясни и видими, той още повече се объркваше, но кръвта му вече не се бунтуваше ядовито, не го зовеше за мъст. Беше се превърнал в истински, смирен, раболепен християнин, готов да поднесе и втората си буза след първия плесник. Уж помъдряваше, но и старееше непредотвратимо. А може би оглупяваше?
До Омуртаг достигна мълвата, че са откраднали езика на голямата камбана от християнския храм построен от Тервел. Той поиска да се убеди със собствените си очи дали това наистина е така и се отправи към черквата. За едно щеше и да се помоли, макар да не знаеше точно как. Беше на кръстопът - нито езичник, нито християнин, а един прекрачил към бъдното водач. Лошото бе, че нещо все го дърпаше назад. Кръстопътят между Тангра, Заратустра, Перун и Христос не го водеше до никъде. Той стоеше на разклонението, колебаеше се и не знаеше накъде да поеме.
Мина покрай пазара. Отново дрънкането на твърдите гевречета и различните подвиквания го подразниха. „Щом се движа без стража, значи добре съм управлявал” - мина му през ума, все едно вече напълно е загърбил престола. Край сергиите беше многолюдно. Жени с кошници пазаруваха. Гарнирано сред картофи, лук и ябълки, окървавено месо блестеше на слънцето. Отвред миризмите се наслагваха и смесваха. Беше непоносимо. Сръга коня. Глъчта и суетнята останаха зад гърба му, за да се натъкне на ново предизвикателство.
Четириногото тропаше с копита по нажеженият от жегата калдъръм, а в душата на ювигия гореше друга жега.
Вратата на черквата бе заключена. Потропа. Клисарят му отвори и дълбоко се поклони три пъти. Канът се запъти към олтара. Точно когато беше под купола, съзря отчето и спря. В сумрака той му се стори като дявол, само дето му липсваха рога. Поколеба се. Безразсъдно повикал демона, нямаше сила и власт да го изгони. „Вече съм готов да умра!” - помисли си за кой ли път. Дали от срам или от покаяние, това никой никога нямаше да узнае. В този момент върху му се посипа мазилка. Погледна нагоре и последното което видя бе тежката камбана, която се откъсна с трясък от тавана и го смаза. Отчето извика, но вече беше късно. Смъртта на клетника настъпи почти веднага, с много болка и мъки, понеже ребрата му бяха потрошени.
Всяка несправедлива постъпка, извършена за справедлива кауза, носи в себе си своето проклятие!
Така си отиде ювигият кан Омуртаг, който бе на кръстопът между доброто и злото, между любовта и омразата, между езичеството и християнството. За пръв път, когато се опита да се поклони на ромейския Бог, Господ се извърна от него. Всъщност през нощта съмишлениците на Тукту се бяха опитали да отрежат веригата на камбаната, за да я откраднат и унищожат, но залисани в злодеянието си, зората ги бе изпреварила, а клисарят ги изненада. Наложи се да изоставят недовършено започнатото дело, което се превърна в мъст за разколебалия се предводител.
Имаше някакво възмутително несъответствие между противоположността на доскорошния смислен живот на ювигия кан, и безмилостния му безсмислен край. А людете веднага сътвориха легенда за изменчивостта и неблагодарността на Христос. Тъй без време приклопиха очите на този велик владетел, който влезе в историята и във вечността с отворени гледци!

ХХХVІ

Мълвата за смъртта на Омуртаг прелетя като мълния над бръмналата столнина и достигна и до най-отдалечените кътчета на саракта. Хората жалеха. Загиналият кан лежеше на скръбния одър, облят с благовонни масла, за да заглушат напиращите, неприятни миризми. Трябваше да бързат, за да не започне тялото да се разлага.
Шест коня, с траурни жълти покривала потеглиха към последния му дом - могилата, която сам си беше сътворил, далече от гробището на роднините му. Там щяха да го положат трагично самотен. По стар български обичай гривите и опашките на животните бяха оплетени като женски коси от най-възрастния мъж - знак на преклонение и почит.
Процесията се проточи по посока на Истъра. Между плочниците и камъните по пътя бе избуяла трева. Изсъхнала и клюмнала, тя бе полегнала, за да се възроди и изправи през следващия сезон. Нищо не можеше да я унищожи, както и спомена за внезапно напусналия ги кан.
Маламир оглавяваше колоната с новия си кон Брилянт. Расовото животно бе с бял косъм, но тук-там имаше сиви петна като язви. Канартикинът се поклащаше върху му с красив седеш на опитен ездач.
Опечалените вървяха след ковчега мълчаливо или ридаеха. Трагичната гибел бе отвърнала повечето от разколебаните българи от християнството.
Пред строените воини Маламир премина гордо, показвайки с това, че е новият ювиги кан и поема ръководството на саракта и рътта. Тези, които изпратиха Омуртаг в последния му път, за разлика от него, искрено скърбяха. Единствено той, синът, бе раздвоен между показната мъка и щастието да наследи баща си. Възкачването му на престола не бе осеяно с бодли. Маламир стоеше леко изпъчен и неподвижен, но чувстваше как силният вятър го тласка напред…
Положиха Омуртаг с големи почести в могилата. Бе облечен в красива премяна, достойна за изтъкнатия ювиги кан. Ръцете му бяха край тялото, а от дясната му страна поставиха сабята, с която бе губил и печелил битки. В ляво, почти до сърцето имаше мистрия, чук и длето. И под неговата глава сложиха конско седло. Погребаха го с някакъв странен ритуал - нито варварски, нито християнски, повече приличаше на орфически, който бе в основата на културата на тракийските предтечи. Той лежеше в ковчега, скован от своята горест - човек, който бе оставил на другите постигнатото и съграденото, за да се спусне удовлетворен в незримата паст на родната земя. Пръстта бе рохка и силният й мирис се сливаше с дъха на билките, които вятърът довяваше. Преди да поставят надгробната плоча, Маламир изхлипа, но това дето се чу повече наподобяваше потулена прозявка, отколкото истинско ридание. Някъде отзад се чу плахо и сподавено:
- Во имя отца и сина, и светого духа, амин!
Но колобърът Зергобул извиси глас, с насочени към небето ръце и заглуши всички вопли на страдащите със своята тирада.
Върху могилата не поставиха онази епитафия, която приживе покойникът бе огласил сред приближените си, а плочата с надписа за смисъла на човешкия живот.
Маламир възнамеряваше да заличи всичко, което напомняше за славните дела и смъртта на баща му, макар че точно нещастието преждевременно бе отворило пътя му към трона. Ала никой не успя да затъмни славата на миротвореца и съзидателя Омуртаг, защото тя беше непреходна и увековечена върху камък.

ХХХVІІ

През първия месец, след възкачването на престола на непълнолетния Маламир, времето се менеше и се люшкаше между слънцето и ненадейния кратък дъжд, а людете наричаха това непостоянство „течна, пречистваща светлина”. Денят на разговора между новия кан и Енравота се оказа жежък. От задухата всичко се беше стаило, а сенките стояха смачкани под дървесата. Жежък беше и сблъсъкът между тях.
- Идвам с гореща молба при тебе, братко - започна Енравота, като се поклони смирено.
- Кажи да чуя - изгледа го с любопитство младият ювиги.
- Татко вече го няма между живите. Противоречията и сблъсъка му с Кинам са забравени. Моля те да пуснеш от тъмницата пленника, защото ни е нужен и полезен. Той е най-добрият алгебрик. Познанията му ще ни помогнат да се оправим в сметките. Не бива да изоставаме от света…
Гъркът освен мисионер на ромейската религия, беше и популяризатор на арабските числа и най-вече на новата десетична система на Гебър, осъществена чрез въвеждането на „зерото”.
- Не ми стига християнството му, а този чужденец става проводник и на разни арабски измишльотини - възпротиви се Маламир.
- Не бъди припрян, а мъдър, господарю! Трябва да сме петимни за знания, да възприемаме най-доброто…
- И ти ли ще кажеш кое е най-добро и най-полезно, щом не можеш с един замах тиква на две да разсечеш?
- Колкото повече държим запрян пленника, толкова повече подпомагаме примирението му със смъртта. А успокоен и просветлен той се превръща в пример за подражание. Кинам вече бере душа, а от него има какво още да научим.
- Този човек е цирей върху лицето на земята и трябва да бъде премахнат или поне да изгние в тъмницата.
- Не бъди жесток, братко!
Енравота си спомни, че любимото развлечение на Маламир като малък бе да се спотаява с лък в ръката в някоя по-закътана част на градината и да прострелва птица в полет или кацнала на някоя клонка гугутка. В съзнанието му изплува кошмарната картина: един гълъб, улучен в крилото и закован от стрелата към отсрещния дънер, продължаваше да пърха и писука, а бъхтежът му видимо пораждаше радостна тръпка у момчешкото сърце. Други прободени в телцата птици, с вкочанени и сгънати крачка, захванали с нокти своята безнадеждност, лежаха пръснати наоколо. Най-малкият му брат се забавляваше…
- Човек е такъв, какъвто се е родил. Той не се променя. Ако си железен, оставаш железен. Ако си дървен, оставаш дървен. Ако си говно на всичкото отгоре и вониш! - изхили се гадно младият кан. Лицето му се вкорави. Изправен с неподвижна и вирната глава, той го гледаше така равнодушно и презрително, сякаш беше колец в лозе. - Трябва да се разправя с мисионерите. Ако и ти застанеш на моя страна, като един разколебал се и прогледнал, доскоро заблуден човек, тогава делото ми няма да бъде обречено на неуспех.
- Да, да.. - кимаше като в амок Енравота. - Как да е трябва да дойдем до взаимност, да се спогодим… Но дали Богу е угодно, да се извръщаме от светлината?
- Трудно, почти невъзможно е да водим борба с пощада. Сам ще се съгласиш, нали? А за да размислиш необезпокояван от никого, ще бъдеш затворен в покоите си и до утре няма да излизаш. Надявам се това да не е последната ти нощ… - прикова го към кръста с кобните си слова.
Големият му брат го гледаше в недоумение, а в дъното на зениците му се четеше ужас.
На следващия ден го изведоха. Енравота вървеше толкова чевръсто, че чиготите едва го следваха. Сякаш бързаше да отиде в другия по-добър свят, а може би не предполагаше къде го водят. Мисълта, че брат му ще размисли и ще се освести го беше подвела.
Въведоха го при Маламир.
- За последен път те питам: отказваш ли се от своите заблуди, ще ми съдействаш ли да очистя земята ни от друговерците?
Енравота се прекръсти:
- Човек притежава малко разум, за да проумее, че не може да преживее само с разум. Хората си отиват с вярата си, а тя е лична. Защо, Господи, истината ти винаги минава през иглени уши? Бог Исус Христос ще прости твоята заблуда - каза тихо, но ясно обреченият като погледна със съжаление най-малкия си брат.
В този миг Енравота бе обзет от силен пристъп на кашлица и въпреки всичките си усилия не успя да се овладее. Той не забравяше надписа на мъдрия си баща, че роденият последен трябва да има какво да си спомни за тия, които са минали преди него. Ето с какво искаше да го запомнят - че смело е прекрачил от миналото към бъдещето, което отваряше нови врати, извеждаше на по-широки друми, даваше на другите крила да летят.
Обърна се и тръгна, без да пророни нито дума повече.
- Върни се! Как смееш?
Маламир така кресна и така страшно го погледна с кървясалите си очи, че ако имаше повече смелост и самообладание, щеше да извади меча си. Все пак го изтръгна от канията и със злост го стовари върху писмената маса. Плотът не се разцепи, но върху му остана дълбока резка. В този момент вътре влезе любимата хрътка на Омуртаг. Маламир отново вдигна меча си и с един удар й отряза главата.
- Ще постъпя така с всеки, който пристъпя волята ми! - неистово се закани, въпреки че му се искаше да изкара брат си умопобъркан. Така възкачването на престола щеше да бъде напълно законно. Можеше да го премахне и със същата игрива лекота, с която убиваше птици и животни, но искаше смъртта му да е показна. Той принадлежеше към индивидите, чиито амбиции надвишаваха не само способностите им, но и здравия разум.
Празна работа е да плашиш със смърт човека, който се грижи единствено за спасението на душата си.
Изкачиха се на площадката с трапа. На видно место върху ешафода бе поставен полеви трон върху който седеше Маламир, а до него изправен, смръщено гледаше Исбул. Спомените от детството и копнежите за непоклатимата власт се смесиха в отмъстителен копнеж.
Когато положиха Енравота с разголен врат на дръвника, видяха, че съвсем е пребледнял. Очакваното опрощение не последва. Нямаше милост в непроницателното и строго лице. Маламир изповядаше: „Ако някой е поразен от меч, значи е стоял на неподходящото място!” Палачът хвърли във въздуха котка и я разсече на две.
- Не го вземай присърце, братко. Всички ще минем по този ред, но ти след миг ще последваш животинката, ако не се вразумиш…
Мълчание. Канът вдигна ръка. Екзекуторът замахна и безмилостният резец изсвистя. Окървавената глава се търкулна на пода, а от там и по улея към ямата. Бяха подложили върбов кош, като тези, с които като деца ловяха риба. Главата на знатната жертва не трябваше да се омешва с другите, които вече воняха на леш.
Колко просто е устроен човека: големи думи, големи стремления и страсти, големи жажди, а всичко се въртеше около властта и богатствата. Материални облаги… Духовните не бяха за всеки. Изпреварили времето си достойните хора бяха отлюспвани, натиряни, посичани… - не ги разбираха. Правите дървета биват отсичани по-рано от другите - недораслите, кривите, келавите…
Въпреки че се чувстваше дребен и нищожен пред величието на неговата вяра, Маламир се изправи твърд и горд в своята премяна. По това време сред боилите все още бе модно да се носят аварски облекла, но той строго се придържаше към българската традиция, дори си бе пуснал плитка, известна като чуб. На него му се искаше да усети в ноздрите си лютивия, малко сладникав, за едни противен, за други приятен мирис на изгоряла човешка плът, но се разпореди:
- Да бъде погребан по християнски. Такова бе последното му желание.
Поне на това не се възпротиви. Той знаеше - никой никога вече нямаше да види Енравота. През нощта тайно щяха да изнесат ковчега, за да го положат в земята на място, което съмишлениците едва ли ще научат, за да не му се кланят. Там той щеше да изтлее анонимен и презрян, за да се превърне в тор за родната земя. Но езичникът кан се лъжеше. След много години над тленните му останки покръстителят цар Борис, приел християнското име Михаил, щеше да издигне Голямата базилика.
Защо Маламир постъпи така? От страх, от завист, от обърканост, от любопитство… А може би от увереност, че брат му няма да възкръсне, за да отмъсти за сполетялата го участ.
След екзекуцията Исбул попита Хуздай:
- Какво ще кажеш за новия ювиги?
А ичугргубоилът само с едно изречение го обрисува:
- Той прави втората крачка преди първата и поради това цял живот ще преплита крака и ще залита…
По време на опелото канът изпитваше силна наслада от своята псевдоскръб и я пиеше на големи глътки, без да се задави. По някое време пребледня. Слепоочията му пулсираха. „Причуват ми се странни шумове, все едно съм заобиколен от призраци - заслуша се той. - Защо ми трябваше да влизам в ролята на Бог?” Шумът се бе появил в главата му, породен от угризенията, които можеха да го споходят, а може би и не! Да прекъснеш един живот в името на някаква заблуда, а преди всичко, за да заздравиш властта си, е толкова осъдително, колкото и да внушаваш, че със смъртта на един великомъченик удължаваш добруването на другите.
Погледна повторно към ковчега. Главата бе положена на място над прекъснатата шия, но кървавият разрез си личеше. В този зле скован сандък бе потулена истината. В него бе положена най-опасната заплаха, която можеше да мъсти. Това не бе изстиналата, вкочанена плът, която бавно щеше да се разпадне, а символът на една вяра, която тепърва щеше да шества по тези земи, за да обявят след по-малко от столетие Енравота за светец…

***
Скоро престолът започна да пари под меките части на новия кан. Повечето от великите боили се боричкаха кой да наложи мнението си и чрез него да управлява, но Исбул здраво стискаше юздите на наставничеството. Страхувайки се да не бъде отровен голобрадият ювиги започна да изучава древната медицина, поръчваше си и пиеше билки, които неутрализираха действието на всякакви ядове, дето отнемаха живот.
Въпреки това за пет години властта се услади на Маламир, макар някои да казваха:
- Той ще управлява от ден до пладне, защото нито му беше ред, нито му се падаше. Самонадеян и себелюбив, ще настрои народа срещу себе си.
Никой не одобряваше узурпирането на трона и неговата безчовечност. Призраците от миналото продължаваха да го преследват. Новият наследник на престола Пресиян - синът на Звиница, вече дишаше във врата му. Най-накрая Тукту почина, а Исбул започна да се заиграва с подрастъка. Всички чакаха да видят какво ще се случи и то се случи. Неочаквано Маламир се разболя от огненица и скоропостижно умря. До самата си смърт той не съжаляваше за братоубийството. Докрай остана суров и корав - истински внук на Крум Страшни. В главата му свиреха фанфари, а спомняйки си търкулналата се глава на своя брат, се смееше като безумен.
Не беше ли това някаква поличба? Но дали с възкачването на Пресиян на престола Омуртаг и Енравота щяха да бъдат овъзмездени?

с. Поповяне, 2 април 2018 г.