Юлий Йорданов

Из книгата „През февруари при бащата на „Януари”

Вярвам - не съм първият, а не ще да съм и последният, който се прехласва по утрото. Неговата свежест така ме ободрява, че сякаш ми порастват крила, а с тях като волна птичка литвам. Ето така се случи и в онова - Утрото на сакралната 1990-а, когато всички българи се радвахме на Новото в нашия обществен живот.

Сигурно, като мен се е радвал и бай Йордан Радичков, който не бе подвластен на никакви конюнктури. Сигурно заради това си беше патил и от акад. Тодор Павлов, че и от облечени с власт люде в Писателския съюз, правивали гръб пред качилите се по стъпалата на йерархията в тогавашната ни държава.

Броени дни преди първите след тоталитарните години свободни избори на 7 юни 1990 година, ми бе поверено да направя вестник „Ломска зора”. Вестникът подготвяхме неколцина приятели, обладани от перото.

В деня на излизането на първия брой, в Лом се състоя митинг, в който участваха кандидатите за народни представители, а сред тях беше и Йордан Радичков. Неговото присъствие най-напред малко ме смути. Та, как няма?!

Спомних си как преди години акад. Петър Динеков ме заведе в дома му на улица „Оборище” № 22 в София и ме запозна с него. На тази наша първа среща, аз бях като зашеметен от обаянието на големия писател, от непринудеността и личностното излъчване на човека Радичков.

Сега в друга обстановка видях бай Йордан, ама защо ми се стори, че не е същият. Говореше някак приглушено. Подарих му екземпляр от вестника и той се оживи - явно вестникарският период в живота му се обади и го „парна под лъжичката”.

Дори поиска да му кажа подробности около изданието. Е, и аз не останах пасивен, а го попитах за номинирането му за велик депутат. И… сбърках, защото с въпросите си угасих пламъка в очите на кроткия човечец, който може би щеше да ми разкрие някоя тайна от професията.

И понеже минутите се нижеха скорострелно, а часът на митинга наближаваше, усетих как бай Йордан трябваше „да превключи на друга предавка”. Помолих го за автограф. А той с блага усмивка извади химикалка и с черен цвят написа „На читателите на „Ломска зора” - да помнят зорницата!” Не пропусна да изрисува и любимата си сврака.

Служебните ми ангажименти така се ориентираха, че в Седмото Велико Народно събрание отново се видяхме. Той влезе с пропорционалната листа. Седеше някъде по средата в левия сектор, ама защо на мен, гледайки го в пленарната зала от парламентарния балкон, ми се струваше, че не е оня големия белетрист, когото знаем от книгите му, а някакво дребно, да не кажа нищожно човече, което се чувстваше май-май некомфортно.

Дваж ли, триж ли, като го срещнех я из кулоарите, я в клуба на народния представител, все имах усещането, че е друг бай Йордан. Някак си малееше; някак си беше като виновно хлапе, което аха-аха всеки момент ще му се скарат, че е сторило пакост.
Прав ли съм - не съм ли? Кой да ми каже?! Такива бяха моите наблюдения!

Помня, че след време прочетох: „…понеже Радичков стоеше някак над суетата, застана и над политическите ежби, макар в началото на прехода да се вля в парламентарния поток. Стоя там кратко и излезе достойно. И, слава Богу, никоя партия не посмя да го обяви за „свой”. Защото Мъдреца от Калиманица освен на себе си може да принадлежи само на земята, на която се е родил.”

Преглеждам си записките; разгръщам и поожълтяващите вестници, и стигам до извода, че червено-синята мъгла тогава плътно е похлупила с отровното си покривало бедничкия човечец.

Това ми наблюдение потвърждава и колегата Росен Тахов:

„Йордан Радичков е единственият депутат, закотвен насила в Народното събрание. Стандартният българин драпа с нокти и зъби за парламента, където са тлъстите заплати и сочните кюфтета. Радичков обаче е нестандартен. БСП го подлъга да влезе в Цитаделата на лъжата, а СДС не го пусна да излезе от нея. Със задружни усилия червено-сините изиграха поредния цирк в парламентарната история на отечеството. Червен емисар отива и при Йордан Радичков. Понеже знае, че политиката не е по вкуса на разказвача от Калиманица, той го увещава само да спечели място в парламента. На него след това ще седне млад другар, зареден с партиен ентусиазъм, обещава агитаторът. Радичков приема, защото вярва, че лявото може да помогне на народа. Той обира гласовете в Михайловградско и влиза във Великия парламент. Веднага разбира, че дълбоко се е заблуждавал.”

И… ето ти неразбория: на 10 август 1990 г. парламентаристите съставиха група, за да изготви проекторешение по отчета на правителството. Радичков не бе сред редакторите.

Обяснението е, че езикът му е нестандартен и че вече си е подал оставката като народен представител. В заседанието Гиньо Ганев прочете Радичковото заявление за напускане. И… излезе, че моите опасения - продиктувани от психологическите наблюдения - се оказват истинни.

Воят за Радичков настава. Наежват се представителите на синята група. Принципно те са прави, защото Калиманчанинът им е глътнал един мандат. И… те като Матросов го заотбраняваха да си кротува на банката за наказателен вот. .

Ето чуйте фрагменти от парламентарната прения:

Михаил Неделчев: „Смятам, че участието му в предизборната кампания и отказът, който той сега прави в момента, е една, меко казано, спекулация и не му прави чест като един голям български писател.”

Петър Слабаков: „Познавам Йордан Радичков от 30 години и аз просто го обичам и не ми е дал повод с нищо да го смятам, че той е манипулиран. И според мен това не е грешка, не знам дали е престъпление към такъв човек така да се отнасяме. Аз съм за Йордан Радичков, аз не мога да си изкривя съвестта.”

Стефан Златев: „Възмутен съм не от това, че някои народни представители искат освобождаване, защото ако те изложат аргументирани доводи, че действително не са в състояние да изпълняват своите функции, то всеки един от нас би ги приел. Възмутен съм поради това, че те изтъкват причини, които са от личностен характер: да могат да си пишат книжките, да могат да си ходят в задгра нични командировки, като че ли тук няма други хора, които също имат обществени и лични задължения. И тук има писатели, и тук има хора, които също биха могли да ходят в задгранични командировки.”

Надвесих глава от балкона и… ооо, изненада! Мястото на Радичков в залата бе празно!

Засякох време и се оказа: цели 90! минути 400 народни представители играха детската приказка „Дядо вади ряпа”! Ряпата бе не кой да е, а бай Йордан! Най-после консенсусът изгря - отложиха гласуването. На 17 август Йордан Радичков застана на трибуната.

„Боже - казвах си - дай му сили да издържи!” А той рече:

„Уважаеми господин председател, уважаеми народни представители! Позволете ми да дам някои допълнителни обяснения във връзка със заявлението за прекратяване на пълномощията ми като народен представител.

Не го направих по-рано, защото смятах, че тези допълнителни обяснения са само от личен характер, за да си позволя да занимавам с тях Великото народно събрание.

Трябва да кажа, че подкрепям предизборната платформа на Българската социалистическа партия. Затова работих за нея активно по времето на цялата предизборна кампания. Всеки човек има пристрастия. Едни вярват в Бога, други в дявола. Аз също имам своите пристрастия. Не ги крия и не бягам от тях.

Като се отказвам от пълномощията си, съгласно закона и практиката, по този начин мисля, че давам възможност вместо мен в парламента да влезе млад и компетентен човек не само необременен от номенклатурното наследство, но необременен и от онзи нравствен канцероген на тоталитарното време, който повече или по-малко полепна в душата на всеки що-годе чувствителен човек от моето поколение.

Много хора от моето поколение заприличаха на стари кюнци, чиито сажди никой вече не е в състояние да очука. Както и да се мъчим да разпалваме огъня в печката, тяга няма, кюнците не теглят, или поне при мен е така.

След 10 ноември 1989 г. политическите събития у нас се разляха пълноводно и мощно. Както всички около мен, тъй и аз не останах безучастен към тези събития, още повече че в началото бях буквално въведен в тях.

Но ден из ден, няма да крия това от вас, колкото повече минаваше време, толкова повече разбирах, че течението постепенно ме избутва към плитчините и към брега.

Чувствах се обезсърчен и потиснат от това, че не съм познавал достатъчно добре нито своя съвременник, нито народа си. Не става тук дума за онези дребни хитреци и гавази, които години наред се въдеха като скакалци и заливаха цяла България, а за излъгания народ, чието достойнство бе оскърбено.

Никога не бях си представял, че можем до такава степен да занемарим народа си. Озлобление, грубост и безпардонност се разплискваха навсякъде и върху всичко - и от едната, и от другата страна. Понякога това ми заприличваше на политическа бесовица.

В душата ми започна да се утаява натрапчивото чувство за недостатъчност - една чисто човешка, сърдечна, кислородна, психическа, нравствена, а в литературен смисъл и сюжетна недостатъчност.

Гледах как демокрацията, за която говорехме всички, пищеше като всяко новородено, цялата в слуз, но не забелязвах да има пъпна връв. Зная, че човек не може непрекъснато да бъде в талвега и в пълноводието, макар че всеки се стреми към него.

Рано или късно той се оттегля, изпълзява на сушата. А ако продължава да се съпротивлява, самото пълноводие го избутва и го изхвърля на брега.

Девизът на сградата на Народното събрание е: „Съединението прави силата”, но мисля, че цялата българска история се съпътства и от един втори, негласен девиз, а именно: „Какво ли не сме изгубили?” Утешавах се с втория девиз и с мисълта, че българите сме свикнали да ни е неудобно.

Уважаеми народни представители! България продължава да бъде арена на политически борби и пристрастия. Великото народно събрание също се превръща в такава арена.

Градусът е висок. Близък е до точката на кипенето. Мисля, че ако тази политическа температура продължава да се поддържа в страната, то тогава ние сме само на половин крачка от гражданските размирици.

Нека не забравяме, че има и една друга, много по-голяма арена от тази на нашите пристрастия. Тази арена е пълното със синини народно сърце. Нека не увеличаваме повече синините върху това сърце. Стига сме изстисквали гняв и омраза от него!

Да не забравяме, че ако ние сами не се пожалим, няма кой друг да ни пожали така, както и никой друг не може да се изкъпе вместо теб. Благодаря за вниманието!”

Пленарната зала беше сякаш поразена. Със аргументираната си благодумност писателят се възвиси над всички. Дясната част като че ли проумя и започна да възприема правотата на Радичков. Е, не всички от синята коалиция се съгласиха, но … везните накланяха към съгласие.

И гласуването показа 148 застанаха зад него, 4 му опонираха, а 62 си измиха ръцете със своето въздържание. Този резултат даде основание на водещият заседанието Гиньо Ганев да обяви: „По силата на процедурните правила решението не се приема”. Това е така, защото Седмото Велико народно събрание приема решенията с квалифицирано мнозинство - две трети от гласовете.

Независимо от изказаните становища от Стоян Ганев, Росен Хубенов и Петър Беров, Елка Константинова каза слова, които отекнаха силно:

„Аз искам да обясня от името на всич ки, които се въздържахме, че ние в никакъв случай не искаме да лишим когото и да било от нас от правото да напусне Народното събрание, когато реши. Но специално към големия български писател имаме изключително големи изисквания тъкмо затова, защото много го уважаваме. На никого не минава през ум да го задържа насила в парламента. Следващия път при нормално гласуване ще го освободим. Но ние се въздържахме, господин Радичков, от уважение към вас, защото не може един голям български писател да прави договор с една партия, а не със своя народ.”

Решението идва чак на 26 октомври.

С поведението си Йордан Радичков предразположи всички да споделят неговите терзания и трепети.

И ми се струва, че проф. дфн Мария Младенова е напълно права:

„С винаги будните си сетива Радичков като истински пророк поставя и страшната диагноза на нашето абсурдно време, което „страда от сърдечна недостатъчност”.

Защото в споделените мисли „пулсира подобно кървяща рана” и болката му по държавата.