Красимир Власев

В СЕЗОНА НА МЪГЛИТЕ

Покри тревата първата слана.
Изстинаха земята и простора.
По улиците с летни имена
аз срещам днес все по-студени хора.
Над покривите младата луна
е изтъняла до дъга на “и”- кратко.
От луминисцентната й светлина
жените се превръщаха в загадки.
В такива нощи черен дъжд се стича,
а болните мъгли лежат край Стряма.
И глас дочувам пак: “Да се обличаш…”,
от небитието ще заръча мама.
С каскет и шал, преметнат през брадата,
аз ще нагазя в плитките павета,
където обкръжени от мъглата,
уличните лампи бавно светят.

БАЛАДА ЗА СТАРИТЕ ВЛАКОВЕ

Живеех някога до жп гарата, където имаше депо за стари влакове.
Потънали в цветя като покойници, но вместо свещи там горяха макове.
Понякога се качвах и в купетата от пътници следи откривах още:
билетче розово, хартия от закуска, захвърлени в отпадъчното кошче.

На времето ръката безпристрастна - дръпнала внезапната спирачка
и всичко бе замръзнало на място, където никой никого не чака.
Някога, когато са пътували, чер дим бележил пътя им, макар че
спирките, които ги очаквали, жълтеели като разцъфнали глухарчета.

А нощем на вагоните прозорците белеели в редичка като зъби -
широки композирани усмивки, през спящото поле забързани.
Усмивките отдавна са угаснали, ведно със електричното захранване.
От детството ми оня стар кондуктор семейството си вече не изхранва.

Навярно е преминал във отвъдното. Духът му само тук все още броди -
понякога врата ще се захлопне, ту безпричинно ще изскърца пода…
А иначе е тихо и спокойно. В безвремие потънало е всичко:
печално, носталгично и мистично, като сюжет от филмите на Хичкок.

***

Може да прелива тържеството,
в мене нещо винаги скърби.
И навярно е така, защото
аз съм син на плачещи върби.

В моята страна текат солени
изворите, дъжд солен вали,
даже върху детелините зелени
и росата утринна соли.

Зъл магьосник сякаш омагьоса
старци и деца, моми, момци…
И народа се превърна в просяк,
а водачите му - във слепци.

Тегне там мъглявината синя.
В нея бродят нашите съдби.
Моята несбъдната родина
е земя на плачещи върби.

***

Ако животът ми
беше хармония
като фуга на Бах,
колко хубаво би било,
колко хубаво…

Всъщност - колко?