Иван Д. Христов

Парадоксално е, че лирическата книга „Обител” /2018/ на Атанас Георгиев е първата му стихосбирка, защото неговото литературно присъствие започва още от края на 70- те години на миналия век.

В нея поетът е включил 80 стихотворения, обединени идейно и тематично в три поетични цикъла „Първият ден на есента”, „Обител” и „Стари стихотворения”

„Обител” е изповедна книга. Авторът преминал през собствените си изстрадани истини, стига до своето творческо и човешко кредо, изразено в поантата на стихотворението „Кажи, душа!”: „Нормално е човекът да умре. / Да си живял напразно е зловещо”.

Атанас Горгиев е поет с изразена творческа индивидуалност и свой естетически и нравствен поглед към живота и заобикалящия ни свят. Поезията му е мисловна, с емиоционално сдържан тон, асоциативно мислене и разкрива света, не толкова в битов, колкото във философски план.

Поетичният му свят, преживян и изстрадан, е една художествена интерпретация на факти и явления от живота. Той ни провокира с дирекни поетически внушения и ясна гражданска позиция изразена в стихотворенията: „Алиенация”, „И сега”, „Черно стихотворение”, „РЕП” идруги.

Едни от най-силните поетически постижения на автора са стихотворенията: „24 май”, „На внука”, „Гайдарят”, „Белег от стария циганин”, „Филм” и други.

Те ни грабват със силата на художествения изказ, оригиналността и актуалността си: „Някога Коледа беше хубава, защото беше истинска./ Днес се събираме виртуално./ Пращаме си виртуално пуйки. / Виртуални целувки…/ Виртуално се любим./ Виртуално мразим. / Тъжен филм”. /”Филм”/

Авторът притежава усет за актуалност и злободневна проблематика, способност да открива същественото от вторичните факти, независимо дали те са политически, социални или етнически. Боли го за девалвацията на българското слово и желание у някои българи да пишат на латиница, вместо на кирилица - стихотворението „24 май”.

Неговата поезия е искрена, реагираща на човешките драми и социална неправда. Той не приема фалша, бездушието, негативното и пошлото в нашия живот - „сякаш сме глутница в битката за кокала”…

Тревогата си поетът изразява чрез риторични въпроси, като: „Месия кой е днес, / за да ни води?” /„Черно стихотворение”/. За да стигне до истраданата истина в стихотворението „Лястовици”: „Но от моя живот разбрах, / че истинските лястовици / са черни. / С малко бяло”.

Някои от стиховете на Атанас Георгиев могат да бъдат определени като нравствен катарзис, обобщаващ преклонението на поета към личния е и обобщен символ на жената , майката и бащата. Стихотворенията „Към края”, „Животе мой”, „Годишнина от смъртта на баща ми” и други са изстрадан личен монолог на автора.

С краткото стихотворение „Обител”, дало заглавието на стихосбирката започва втория цикъл на книгата, включващ лирически стихотворения. В жената поета открива „обител на любовта”.

Психологическа дълбочина и нежност излъчват интимните му стихове, в които присъства тревожната мисъл за преходността на любовта, за нейната неискреност понякога.

Цялата сложност на това най-силно чувство е изразено в стихотворението „Тя, момчето и дядото”: „Научил внука думата любов…/ Ще разбере, че после е готов, - в нейно име даже се умира!”

Ще спомена още стихотворенията „Жената”, „Спомен за момичето от махалата”, „За музата и съпругата”, „Вграждане”, „На жена ми” и други. За да си зададе поета въпроса, на който никой не е намерил отговор: „Пил вода веднъж от твоя извор-/ цял живот ли гладен ще вървя?”

Авторът умело борави както с класическия, така и със свободния стих. Пейзажът му е пестелив, но богато нюансиран, в съзвучие с чувствата и настроенията в стиховете, а реминисценцията е фон на внезапни философски обобщения на отминалото: „Не знаехме, че се заплюва / освен подковата човек” /стихотворението „Прощаване с детството”/.

В някои от поетичните творби на Георгиев „Селото”, „Старикът”, „Самотната стара жена…”, „На село” и други срещаме темата за обезлюдяването, миграцията, самотата, актуална много и за днешното ни време.

В тях срещаме нравствено философското прозрение на поета: „Сам, човекът може да живее мъка - / щастие не може”… Твърде песимистична картина навяват поетичните детайли като този - „разнебитени къщи, / изпопадали кръстове.” За съжаление такава печална е вече картината в много български села.

В някои от неговите поетични изповеди е събрана драмата на миграцията, запустяването на селата, скъсване на връзката между поколенията и на човека с природата, загубата на идеали и последвалото духовно обезверяване.

Авторът е поет с тънък усет за страданията на хората, те не са му чужди, а са вътрешно негови.

От откровенията и изповедите в книгата се възправя образът на автора - земен, отзивчив за болките и радостите на хората. В същото време в някои от публицистично обагрените стихове, авторовият език е гневен и гротесков, наситен с дълбок подтекст, както е в стихотворението „24 май”.

Склонността към необременена метафоричност на поета е подчинена на смисловата дълбочина, с която прониква в социално - психологическата проблематика на днешното време.

Поезията му се отличава с пестеливост на израза, завладяваща искреност, тънка чувствителност и запомняща се поанта.

Поетичната книга „Обител” подбужда читателя към размисли, което е може би най-важното за една книга. Както казва и поета „за да остане и листа чист / след всичко писано на него.”

Силата на нейното художествено въздействие е преди всичко в неподправената искреност и търсене на философски обобщения за живота, любовта и стремежа за щастие. Поезията му е обител на човешката душа.

Участта на истинския творец е в сърцето си да носи вселената, но да живее с радостите и тревогите на обикновените хора. Поетът Атанас Георгиев е един от тях.

——————————

Атанас Георгиев - „Обител”,Издателство „FACT PRINT BOOKS”, Пловдив, 2018 г.