ВРАТА
ВРАТА
Какво е всъщност лятото, какво е?
Иван Вълев
Какво е всъщност времето, какво?
Пред пътната врата едно ветрило,
разтворило над детството крило
и утрото ни тук благословило.
Дъждовна капка, слънчев лъч, небе,
петички боси, изгревни възторзи,
и смях, и песни, литнало врабче,
посочило ни път към хоризонта…
Какво е всъщност времето, какво?
Гнездото на Радичковата сврака.
Все мъкне клечки, кал, перо,
домът й за децата нея чака.
Яйцата в него трябва да снесе -
преди да стигне слънцето зенита,
за малките тук пух да донесе.
Издига лято житната си пита…
Какво е всъщност времето, какво?
Мъгли и киша, осланена шума,
опразнено от близките гнездо,
в което сякаш шетала е чума.
Небето чезне, слива се с пръстта,
изтича нощем призрачно в улука,
а някъде до пътната врата
душата вече тръгва си от тука…
Какво е всъщност времето, какво?
Космичен лъч, попаднал на Земята
в човек и птица, в някое дърво,
дома си търсещ пак на небесата?
Навярно е врата към светове,
които ние, живите, не знаем.
Тъжим за земните си цветове,
но сънищата на звезди ухаят.
ЖИВА ВОДА
Сърцето е орган от обич.
Из филма „Английският пациент”
Нося в себе си жарава, от вулкани дъжд,
екота на извор, слял се с огнена река,
спомен от поляни знойни с ласките на мъж
и сълзи - огромни като Рилски езера.
Пътища космични в сърцето ми се сплитат
и едва удържам в шепи живата вода
с въгленче от поглед, който днес те пита:
„Има ли я още в тебе буйната вълна,
дето вълнолома в пясъци превърна,
изгори тревите и дъха им пресуши?
Днес те искам, днес дори смъртта ще върна,
ако жаден пак на прага ми се появиш!”
МИГ
Знам, че настоящето е само миг.
Всичко друго - минало и ням копнеж.
Ала с устни искам да напиша стих
в този миг в дъжда, притисната до теб.
Да избърша с поглед бръчка от тъга,
да изпия болката на две очи.
Живата вода залива ни сега -
утре ще е късно… С мене помълчи!
Даже и да се разминат след това
пътищата ни, забързани напред,
тайничко ще шепне всяка нощ дъжда
все на тоя миг прекрасния куплет.
БОЛКА
Стремях се към тебе
като към море.
Спуснах коси-водорасли
и смело потеглих надолу.
Без страх от подводни рифове,
от лепкави пипала на октопод
и от хищни морски акули.
Не поисках спасителна риза,
нито път за връщане си оставих.
Чак когато усетих болка
и душата ми почерня от синини,
осъзнах,
че съм скочила
в локва.
ПРОБЛЯСЪЦИ
Порязах се
на острието на живота.
От вените ми, вместо кръв,
реката на годините потече…
Едно момиче,
късичко подстригано,
прегръща бързея на Тунджа,
трендафила в градината събира
и сплита дните на венец
под бащината стряха…
Светулките на лятото брои
и вярва в песни на щурци.
Внезапен вятър
в мрежите го омота -
далеч да търси дом,
но и до днес не го намери.
Мъгли светулките отнесоха
и онемяха от студа щурците.
Дървото на живота оголя.
Сега годините събирам -
горещи капки кръв
по острието на живота.
ТРОХИ НА НАДЕЖДАТА
От полъха на вятъра
косите на нощта се съживяват.
Раздвижените клони
като рога пробождат мрака
и по прозореца ми тракат.
Неясно напрежение
разяжда доводите на сърцето -
нали законът на природата
за всички е един…
И чудо е да се събудиш сутрин
от първите лъчи на слънцето
с усещането, че си жив,
че сетивата ти отново
приемат звуци, багри, аромат.
Дори и най-големият бедняк
(поне за този кратък миг!),
се чувства истински богат.
СЕЗОНИ
Времето в очите ми се утаява -
върху пролетните минзухари и кокичета,
върху кълнове, които от пръстта надничат,
се излива шумна, пъстра птича врява.
После слънчев взрив разхвърля на въртопи
прилива зелен в поля, градини и треви,
сбира златото на пясък с морските вълни,
трупа житните кюлчета в тежки снопи.
Лумват след това огньовете на есен -
жълто и кафяво посред сивите мъгли.
Ятото на жеравите в облак се топи,
грак на гарвани замества птича песен.
Ледната метла на вятъра замита
в локвите оцъклени изгнилите листа.
И врабците в тях издирват с тръпнещи крилца
зрънцето от слънчогледовата пита.
В тишината зимна мракът се стопява -
слънце утрото целува и снегът искри,
а денят от викове и детски смях кипи,
семенца за нова пролет пак засява…
Чакам я! В косите с цъфнали кокичета,
но в очите - с още топъл слънчев минзухар,
който ще ме води в мрака като светещ фар
с песните на дни - последни мои птичета.
ОТГОВОР
На Иван Есенски
Навярно съм създадена с душа на птица,
орисана да търси далечни върхове.
Да мога да съм близо до моето небе -
сред камъните свивах гнездо като орлица.
И цял живот нозе ранени тежко влача
през урви и долища с прекършени крила.
Вървя и търся още по скалните била
следи от лък, спасил от меча на палача
градения от Тангра с небесен камък дом
и с покрив, сякаш че излян от звездна сламка…
Не знам домът ми мъртъв ли е, ала щом
насън все скитам по планети и звезди,
заплитам и разплитам облачната гранка,
в кръвта ми още светят негови следи.
ТРИСТИШИЯ
*
Метеорен дъжд
след взрива на сърцата
бавно гасне в нас.
*
Ябълка. Червей.
В ароматната плът -
вкус на предател.
*
Разцъфтял върви
към своя връх човекът.
Слиза осланен.
*
Смог и отрова.
А морето повръща
мъртви делфини.
