Лалка Павлова

Въпросите за сътворението на света и хората, и от кого зависи тяхното битие, пораждат много питания както у обикновения човек, така и у представителите на теологията и науката като две различни страни на човешкото познание. Всички обаче възприемат Библията като най-мъдрата книга на човечеството, поради което, при всяко свое ново откритие, мисъл или прозрение, те търсят потвърждение именно в нейните текстове, въпреки иносказателния характер на съдържанието й. Паратекстът на новата стихосбирка на Боян Ангелов - „Последна риза” - интуитивно ни връща към Евангелието на Лука, където е употребен подобен израз. По поръчение на Бог, Йоан Кръстител разнася божието слово в цялата страна около реката Йордан, уверявайки хората, че Той ще дойде след него с лопата в ръката Си, за да очисти добре гумното Си и да събере житото в житницата Си, а плявата ще изгори в неугасимия огън. Събраните около Йоан хора разтревожени го питат: „Тогава какво да правим? А той в отговор им рече: „Който има две ризи, нека даде на този, който няма; и който има храна, нека прави същото” (Евангелие на Лука 3: 10-11). Всъщност Йоан Кръстител предупреждава хората, че от гнева Господен ще бъдат пощадени само онези, които правят добрини и в кризисни ситуации помагат на себеподобните си да надмогнат изпитанията на живота. В стихосбирката си „Последна риза” Боян Ангелов поднася една лирическа „дисекция” на човешкото битие от древността до днес, за да накара читателя да потърси свой отговор на въпроса доколко човечеството в хилядолетното си съществуване е спазвало посланието на Бога, предадено от Йоан Кръстител на хората, и какви са последиците от човешките дела.
Когато говорим за поетични текстове на Боян Ангелов, винаги трябва да имаме предвид, че говорим за произведения на автор, който е преподавател по валдорфска педагогика, гьотеанистическа естетика, социална педагогика и история на философските системи, което неминуемо рикошира и в съдържанието на създадените от него поетични творби. Неслучайно стихосбирката съдържа 40 стихотворения, разпределени в 3 цикъла. Символиката на числото 3 е популярна като представа за трите ипостаси на християнския бог - Бог Отец, Бог Син и Свети Дух, а тя подсказва, че интерпретацията на човешкото битие ще бъде обвързана с изконни истини, кодирани в библейските текстове. Броят на стихотворенията също не е случаен, защото библейските автори свързват числото 40 с важни събития, очертаващи пътя на спасението: неверните евреи са осъдени да скитат в пустинята четиридесет години (Числа 32:13); четиридесет дена непрестанен дъжд наказват грешното човечество (Битие 7:4); съюзът с Ной се сключва четиридесет дни след Потопа; Иисус, представител на новото човечество, е заведен в Храма четиридесет дни след раждането си и излиза победител след четиридесетдневно изкушение (Матей 4:2); Христос възкръсва след четиридесет часа в гроба; Великите пости, които подготвят Пасхалното възкресение, продължават четиридесет дни; четиридесет дни след смъртта душата окончателно напуска мъртвото тяло на човека и освобождава близките му от ограниченията на траура и т. н. Затова и обобщеното съдържание на всички стихотворения в книгата е заложено в четиридесетото, последно стихотворение - „Се ла ви” ( т.е. такъв е животът). В него лирическият говорител вижда човешкото битие не в естествения поток на времето като минало - настояще - бъдеще, а в преобърнатия му модел. Нормална е първичността на мечтата, която след това да бъде претворена в реалност, но в стихотворението на Боян Ангелов местата им са разменени - началната част на текста представя реалността, последвана от антиреалност (бленувана мечта), като настоящето съдържа в себе си последиците от миналото:

В паметта ми - солени треви.
С тях съдбата камата си бърше.
Няма твари живителни в тях.
Там и птиците вече са стари.

Ако в миналото тревата се е възприемала като средство за лечение, а думите на Христос - като солта на земята, в стихотворението на Боян Ангелов те не са знаци за живот, а за смърт, защото в тях „съдбата камата си бърше”. Светът в сегашността е изпълнен с “безлюдни, порутени гари”, в него прииждат само водите на новия Потоп, които със своята „кална сила” пречупват гората (т.е. светилището на живота), и превръщат поляните в гробище за „корени гнили”. На тази трагична картина контрастира „другата твърд”, синтезирано очертана като антиреалност, мечта, блян. В нея всичко „искри синьобяло”, а небето й носи заряда на прииждаща съзидателна енергия, на възторга и опиянението от безкрайността на красотата, наложени дори с крайната апосиопеза в метафората „сред небе, от възторг полудяло…” Поантата ситуира човека „на перваза” между двата свята, т.е. на границата между реалността, просмукана „от бяс и омраза”, и мечтата за един друг, по-добър, изпълнен със светлина, любов и хуманна отзивчивост свят. Образът на калинката събужда представи за път и избор - човекът не бива с пренебрежително примирение да оправдава случващото се около него с репликата „Се ла ви!”, защото животът и светът са такива, какъвто ние си ги направим. И ако сега той стои изтръпнал пред руините им, то вината за този резултат е негова. Четиридесетото стихотворение в книгата на Боян Ангелов е превърнато в съсъд, в който са положени смислите на предходните тридесет и девет творби, очертаващи причините за приближаващата се катастрофа по коловозите на човешкото битие. Затова поетът тръгва от „отломките на нашите предтечи”, които в потока на времето постепенно „се свличат в плитчините на зората”, през онези разломи, „където някога мечти са спали”, а днес „кокичетата имат бели каски”, минава край „крилете” на своите „корени” от времето на древногръцкия философ, поет и политически деец Парменид (501 - 470 г. пр.н.е.), който в поемата си „За природата” за първи път в историята на европейската философия въвежда понятието „битие”, определяйки го като завършена сфера, подобна на Бога:

Видях Парменид как плете битието
и Млечния път
как превръща в постеля.
„Крилете на моите корени”

Тогава, в зората на човешкото съществуване, Лирическият говорител на Боян Ангелов е бил обсебен от молбата на крилете на своите корени „в гранита небесен / да бъдат разтворени”, т. е. в онази „друга твърд, / дето всичко искри синьобяло”. За съжаление, вместо „небе, от възторг полудяло”, той усеща „неравния такт на предсърдно мъждене” и чува взрива на барута в озона. И го повличат коловозите на човешкото битие ту към търбуха на Троянския кон, чиято „хищна утроба” помни „отминали ери” и прозрението на Одисей, че „всяка хитрост наказва се с гневна вина,/ всяка лесна победа нагарча”; ту към „нямата вселена/ сред взривовете кратки”, сред които „лети обезглавена / Нике от Самотраки”; ту към Вердюн, където касапницата между френската и германската армия, продължила 300 дни по време на Първата световна война, завършва без победител; ту към Берн, където в завоя на реката Аар между „мечия парк и парламента / се е сгушило злато златисто / жълтолико и притегателно” и превръща мечката в хералдика на „детеядеца / сладко гризкащ бебешки трупчета”. В този свят на златото, в който брадатите пророци са отъждествени с безлистни дървета, а човекът е наврян в кухнята на битието, обезсилен от „трагедии разнопосочни”, заливащи го от синия телевизионен екран с препоръката за „всеопрощения безсрочни”, в този свят човекът се чувства, както по времето на Ботев („Самота”). За сто и петдесет години нищо не се е променило в битието на българина - селската уличка все така мирише на тор, площадът е пуст, от баирите надничат облаци с градоносни товари, плодовете изгниват от влагата и селският човек е принуден да залъгва глада си с „хляб заводски - студен и безвкусен”. През призрачните пари от евтината ракия на живота-кръчмар коловозите на човешкото битие навлизат в един свят, лишен от светлина и живот, в едно видение с буренясали ниви и невидими стърнища, със запустели села и гробища с изгнили кръстове, където „некролози вятърът развява”. В този свят славата на човека като квинтесенция на битието е смъртоносно пронизана „от сквернослови / и от предателчета цверговидни, / които са обучени , готови / да лочат от злокобата по три дни / и още три дни опипом да дирят / заглъхващите стъпки на позора” („Възможно е”). Оказва се, че болезненият въпрос на Пейо Яворов „Живот и смърт се разминават всеки час./ Но кой ще назове честта и кой позора?” все още не е получил своя отговор. Сивият прибой на живота става все по-устойчиво студен и усилва слепотата. Лирическият говорител на Боян Ангелов е сред малцината „виждащи”, които по пътя на своята голгота все още са запазили живи сетивата си за „поледицата и скръбта”, обгърнали човешкия ни свят, потръпвайки от мисълта, че и днес има „простор освирепял за още рани”, че „облаци прохождат, с мълнии засети, / за да ни залостят в хладни коридори”, че „край коларски път, затънал в нива”, до догарящ автобус „разстрелват, без да разговарят, / от упор живите…” Лирическият говорител на Боян Ангелов е сред малцината, в чиято заспиваща съвест нещо продължава да стене пред ужаса, че „някой като мен ще гледа,/ когато утре стрелят в мене”. Слепотата на човека за злото, което залива света, води лирическия герой до съзнанието, че дори и да разплаче планината със събраната в душата му скръб, тя ще си остане „все така недостижима,/ необяснима за суетността ни”. И е прав Иван Гранитски в определението си за книгата на Боян Ангелов - „Тя е талантливо отражение на разломното ни време, в което властват дисхармонията, отчуждението на човека от човека и на човека от собственото му Отечество. В тази лирика като в огледало се вижда катастрофичното сгромолясване на един свят с определени идеали, ценности, мотивации и ориентации” („Боян Ангелов - поетичните хоругви на честта”). Равносметката от хилядолетното съществуване на човечеството е печална. Поетичните текстове в книгата акцентуват пренебрегнати основни изисквания както във взаимовръзката Бог - човек, така и в отношенията човек - човек. Отдавна е забравена втората заповед на Бога „Обичай ближния си тъй, както обичаш себе си”(Матей, 22: 36-39). Последиците в цивилизационното развитие на човечеството са разрушителни: „Умът се покрил с рани, , тялото заболяло, духът станал недъгав, словото изнемогнало, животът бил умъртвен, краят дошъл пред портите” („Канон” на Андрей Критски). Сякаш всички коловози на човешкото битие са достигнали своята последна гара и от нея път към бъдещето няма. Именно съзнанието за това кара поета и човека Боян Ангелов да се върне назад, към онова първично начало на битието, когато след Потопа Бог отново възкресява света и човека. Надеждата за спасение е вложена в смислите на стихотворението „Последна риза”, чието заглавие е използвано и като паратекст на цялата стихосбирка.
Семантиката на думите от заглавието дава ключа за тълкуване на цялата творба. Ризата въплъщава символното значение на закрила, поради което лишаването от риза означава не толкова крайна бедност в материален смисъл, а е преди всичко знак за пълна духовна самота и обществена изолация, липса на защита в рамките на някаква човешка общност. И обратно - да дадеш ризата си означава безгранична щедрост, жест, равнозначен на отдаване на част от себе си на другия, на споделеност на най-съкровеното, което носиш в душата си. А ако тази риза, която даваш на ближния, е твоята последна закрила, този акт е равностоен на саможертва. Според библейските текстове след сътворяването на човека Бог го облича в своя риза от светлината на божествения огън, на мъдростта , силата и любовта, които да раздава на другите, защото животът му трябва да бъде обвързан с идеята за светлината като източник на духовност. Една поговорка обаче гласи, че насила можеш да отнемеш нещо, но насила не можеш да му го дадеш. Оказва се, че човекът не желае да приеме този дар от Бога, поради което в битието му се достига до огромно социално разслоение, глад, обезлюдени села, разруха на междуличностните отношения, които се определят не от духовните, а от материалните стойности, натрупани чрез измами, гешефти, насилие или властови лостове, които превръщат труда в унижение, а държавата в мафия.Тези истини за човешкото битие Боян Ангелов представя в текста на стихотворението си „Последна риза”. Той е изграден от две деветстишни строфи, което, като цифрова символика, ги обвързва с двойствената природа на човека (тяло и дух) и с утроената християнска Света Троица, знак за присъствието на Бога. Първата строфа представя синтезирано наближаващия Апокалипсис:

Долината се вдълбава
под скала зъберовласа
и вода подобно лава
всичко в себе си отнася -
къщи, зидове и стока…
Хората крещят и гинат,
те съдбата си жестока
с ярост и със страх
проклинат…

Образът на долината събужда представи за небесната Долина, еквивалент на духовен път, на междинно място между Небето и Земята, където се сливат човешката душа и Божията милост. Долината е и символично допълнение на планината, както е при ин и ян. Но в стихотворението си „Възможно е” поетът вече ни е казал нещо от особена важност - човекът не може да се изкачи до височините на духовната планина заради своята суетност:

Такава скръб се е събрала в мене,
че мога да разплача планината,
но тя е все така недостижима,
необяснима за суетността ни.

Затова в стихотворението „Последна риза” образът на долината е зареден с негативната енергия на разрухата - тя „се вдълбава”, потъва „под скала зъберовласа”, превръща се в кухина, към която се устремяват водите от заобикалящите я височини, и „подобно лава / всичко в себе си отнася - / къщи, зидове и стока…” Апосиопезата дава възможност за още изреждания, но, забележете, все материални неща. Хората са обхванати от гняв заради материалните загуби, но и от страх за живота си, и затова проклинат. Новата апосиопеза е заредена с недоизказаност - кого проклинат? Бога или себе си в момента за застигащия ги нов Потоп?
Знаем, че в целия текст на Библията в речта на Бога отсъстват думите „мразя”, „не мога” и „не искам”. Те са човешка изява на отношение към света и хората. Именно поради това поетът Боян Ангелов счита, че в такъв катастрофичен момент Бог не би могъл да остане безразличен към страданията на човечеството. Някога, по времето на Потопа, той му е дал едната от двете си ризи, за да го спаси. И Той, който непрекъснато е наставлявал човека в моменти на изпитания за ближните му да им даде едната от двете си ризи, не може сега да остане бездушен към човешките страдания, въпреки че те са плод на собствените му грехове. На тази теза е подчинено съдържанието на втората строфа:

Месечината наднича
изпод облака възчерен.
Бог, скрит в облика на птиче,
гали с полъха вечерен
хората, развиделява
храма разрушен и влиза
в наоса му, и дарява
своята
последна риза.

Краят наближава, за което говорят и студената светлина на месечината, закрита почти изцяло от „облака възчерен”, и полъхът „вечерен” - вечерта като граничен преход към нощта. На тази безсилна агония контрастира жертвената обич на Бог, който „гали” хората, прогонва мрака от Храма на душите им, преодолява наносите от техните грехове и застанал в пространството на наоса (вътрешната част на църквата), отново ги облича в ризата на духовността. В „последната” си риза! Ще оцени ли човекът тази втора милост на Бога към него? Съзнава ли , че и самият Бог няма повече „ризи”, с които да го закриля, което означава, че от този момент съдбата на човечеството е в собствените му ръце? Ще може ли да изтръгне от ума и сърцето си логиката на онзи банкерски анекдот за двете ризи, превърнати в механизъм за трупане на пари? Ще отвори ли сетивата си за гласа на Бога, „скрит в облика на птиче”, или ще зачеркне завинаги духовната страна на собствената си същност?
С отговорите на тези въпроси читателят трябва сам да запълни многоточието след думата „проклинат…”, когато прочете и осмисли съдържанието на всички стихотворения в книгата на Боян Ангелов „Последна риза”.