Ботьо Савов

***
Родни лес със тъжна свирка свири -
на звънците сребърния звън
ми навява упокойни сън,
в който скитат морните пастири.

Лунни лес със дивна свирка свири:
там русалки край водите реят
и клонете чисти се люлеят
над съня си святите пастири -

над блена на святите пастири
за звездата в стари Витлием
и смъртта й - тъжен реквием -
златни лес със златна свирка свири.

***
В златни шум на златни ниви
бликат сладостно сънливи
тъжни песни недочути -
а сърцето болно, болно
ми приплаква неповолно
в тия родни скъпи скути.

И сърцето неповолно
ми приплаква болно, болно -
както скръбния жътвар,
който жъне златни дар,
ръси низ полята родни
свойте горести безплодни.

***
Отвори ми ти, любов,
отвори ми, непозната,
въведи ме, сянко свята,
в своя чист лучист алков.

Искам вечерни покой
на сърдечните ти длани -
отвори ми - аз избрани -
гина из житейски зной.

Не отвори - в болна гръд
плачат старите ми рани:
де ще идеш ти, изгнани,
в тоя тъмен, тъмен път.

О, тез звезднобели двери!
Тоя глухия погром! -
де душа ми ще намери
златни ключ на твоя дом!

***
В прозорците ръми,
все вихър вий студен -
в душата ми тъми,
в душата ми ръми, -
о, скръбен, скръбен блян!

(О, ветре, изгонен
из ледни поля,
ти, скитник бездомен,
печалния спомен
ти пак ми довя!)

В туй хладно огледало
аз виждам ледна маска
прикрива моя лик:
надгробно, ах, опело
приспива всяка ласка,
приспива всеки вик.

(Ти, ветре далечен
в поля прецъфтяли,
що вееш безпечен -
псалома си вечен
на вечни печали!)

——————————

сп. „Слънце”, г. 1, кн. 6, 15 август 1919 г.