Димитър Златев

„Но разкажи със думи прости…”
Н. Вапцаров

Историята на литературата изобилствува с примери за автори, придошли в нея от народните низини, без солидно образование и специална творческа подготовка. Достатъчно е да припомним медвенския овчар Захари Стоянов, оставил ни знаменитите “Записки по българските въстания”; или художника на две епохи в Русия – Максим Горки; или певецът на дързостта и мъжеството Джек Лондон. Съзнавайки голямата разлика в творческите мащаби, ще сравня с тях Борис Величков-Бишо от Чепеларе. Роден в родопското селце Дедево, той отрано последва баща си след стадото. Овчарският бит и общуването с планината е неговото първо училище. По-късно той ще премине през прогимназията и техникума по механизация в Чепеларе, ще запази признателност към своите учители Ю. Карагьозова и Я. Кузмова, към А. Кисьова, Д. Златев и Ф. Марински, но пак ще се завърне в своя “университет” /да използваме метафората на М. Горки/ - трудният и по своему волен овчарски живот сред величествената и често сурова Родопа. Доста време работи в Завода за контактни елементи, в Пътно управление или в охранителна фирма, ала това сякаш са случайни отклонения от главния му път, защото и тогава не изневерява на своята голяма любов – Планината. Тя му преподава великите уроци за природната хармония, пълни душата му с птичите песни и мелодиите на вятъра, разкрива му уроците на майчинството чрез сърни и мечки, респектира го с волята на дивото в борбата за оцеляване. Но най-ценните уроци – уроците по човещина! – възприема от старите овчари и дървари, от събирачите на билки и гъби. Незабравим остава за него Юрука. За него често обича да разказва:
“Веднъж кривнах надолу към Кепенека и там в старата мандра попаднах на една гега. През колко корави мъжки ръце бе преминала, можех да се досетя по това как бяха я изгладили. Може и столетница да беше, но не казваше. Бях я запомнил в големите ръчища на стария овчар Юрука. Забил бе той един ден в гората и до вечерта не се върнал. Чакали го, чакали, па тръгнали да го търсят. А в балкана – вали, не арнисва, като да се бил натъжил за изгубения чобанин. На четвъртия ден дървар го намерил под скалите, прегърнал старата гега като невеста… И се сетих за престарелите кучета, които, усетили приближаващия край, напускат дома си, за да издъхнат сами нейде сред природата… Държах гегата, а тя пълнеше въображението ми със случки за хайдути и анадолци, за партизани и стражари, за каматни кехаи и отсурнати невести. Занесох я вкъщи, но през нощта тя ми се яви в съня и ми продума като жива: “Ставай, юначе, и ме занеси, дето ми е мястото – там, дето пилци пеят, чанове цонкат и овчарски кавали прогонват самотията! Там седни и опиши всичко чуто и видяно, та да се помни за пример и поука!” Събудих се и се чудех: дали наистина старата гега бе проговорила или това бе гласът на баща ми, на стария Юрук и на десетките овчари, с които животът и планината ме бяха срещали.
Изпълних заръката и я отнесох на Карабалкан. Огледах се, ослушах се и ми се доплака: от нийде не се обади жален кавал, не отекна жетварска песен; изрядко ще изврещи подплашена сърна или сиротна птичка ще запее. Какво бе станало с живота в планината? Къде се бяха запилели людете, та само моторни резачки се вяждаха в рухващи столетници и рев на камиони пропъждаше дивото вдън гори тилилейски… Нещо ми заседна в гърлото и не можех да го преглътна. И тогава реших, че нямам право да се помайвам – трябва да пиша без отдих, докато разкажа всичко за старата гега и за ония овчари, които са я носели като оръжие и като царски жезъл.”
Така у Бишо става онова сложно преплитане между наученото в училище, прочетеното в книгите и най-вече преподаденото в житейския университет. Някои читатели може да усетят недостига на професионална писателска сръчност, но пък ще могат да я компенсират с доверието в искреността на разказвача и в неподправената правда на “Разказите на старата гега”.