САБИХА
На скъпия ми приятел
Николай Джевизов
Слънцето клонеше на запад и скоро щеше да мръкне. След дългия престой в гората се упътих към града. Наближих мандрата, в която беше старият овчар бай Юмер. Отдалече ме усетиха кучетата и се разлаяха, но старият излезе и, след като им продума, те кротко легнаха под старата суха ела. Ударихме го на мохабет, без да усетим как се мръкна. Приятен беше старецът и на бая години беше, около осемдесет. Кандардиса ме, та останах при него да нощувам. Вечеряхме и излязохме на кабата да смукнем по една цигара. На отсрещния баир се виждаха светлините на едно село. Светлините една по една изгасваха. Бай Юмер също ги гледаше.
- Виждаш ли как загасят лампите една по една, така всяка вечер ми се струва, че ми изгася и сърцето. Беше много отдавна – продължи старецът. – В селото имаше една хубава мома. Сабиха я викаха. Ожени се, задоми се, но нямаха деца. По онова време аз бях ходжа в онова село. Завърших в Дряново при Юсуф ходжа. Стар и кадърен беше той. Живееха си Сабиха и Салих – така се казваше момчето. Трудеха се по нивите, прибираха зимнината и караха живота. Но един ден старите започнаха да негодуват:
- Салих, докога ще храниш яловица в къщи?
Момчето от срам навеждаше глава и нищо не отговаряше. Сабиха слушаше думите и се топеше всеки ден. Така обичаше своя съпруг, че беше готова и в огъня да стъпи за него. Но старите не знаеха, че синът им има кабахат за децата. Като малък беше прекарал тежка болест и това беше причината. Но това крехко девойче, някой подучил ли го беше, дали вътрешният огън от обич към Салих е било – не знам, но решило да иде при друг, та да хване. Ала зли очи я видели и се разнесе по село. То беше страшна работа. Затова, от тогава досега, съм на тоя баир.
- Чакай да накладем огън – и набързо взе сухи съчки, та веднага огънят освети кабата. – Така мохабета е по-благ, когато има огън.
- Беше петък, джумая гюн, както му викаме ние. Никой в селото не работеше без да мине през джамията, пък и го зачитаха тоя ден. Но това беше най-страшния ден в живота ми. След като излезе народа от джамията, на двора беше с вързани ръце Сабиха. Тя беше изневерила на мъжа си и според мюсюлманския закон трябваше да бъде бита пред цялото село. Салих и той беше там. Пред цялата тълпа излезе свекърва й и ревна:
- Ха сега, кучко, да си изкупиш греховете, та цялото село да знае какъв резил си сторила! Какво чакате – удряйте!
В миг полетяха камъни, дървета, поясоци – кой с каквото може. Салих гледаше, но се обърна назад и забърса сълзите си. Той нямаше право нито да я брани, нито да я съжалява. Просто такъв беше законът на Шерията. Не можех да понеса тази гледка и извиках:
- Чакайте! – всички ме загледаха, какво ще кажа. – Кой от нас няма грях? Който няма грях – да остане в двора, който има – да си иде.
Всички, един по един, се изнизаха. На двора остана само Сабиха. Тя стоеше като топола, бяла и хубава, каквато си беше. По бузите течеше кръв, роклята тук-там беше скъсана от боя. Тя гледаше жално и плачеше, приличаща на орлица с отпуснати криле, която беше се уморила да брани гнездото си. Отидох при нея, хванах я за ръката и я подканих да седне.
- Ефендим, жив да си, нека Аллах те благослови. Ти беше моя курбан.
Нещо ме подпря в гърдите, чувствах нещо като буца. Това беше причината да захвърля чалмата, да си надяна далъканлийските дрехи и дойдох тук да си разплатя с дявола сметките. Вярвай, че ми се искаше да я хвана и да тръгна с нея, където ми видят очите, пък ако ще и сто гряха да ми пишат, но ми дойде на акъла: по-добре една жълтица да си намериш сам, отколкото на сто души да си борчлия. Затова ти казвам, че гаснат ли лампите, гасне ми и сърцето. Дойдоха техните, прибраха я на колибата при добитъка. Оказа се, че е бременна. Тогава Салих удари нах Драма и не се върна. Майка му, както жънеше, я удари гръм. А пък Сабиха умря при раждането, защото беше на колибата. Така тя си опрости греховете и аллах си я прибра.
Когато старецът каза последното, изкара бродирана кърпа и си избърса сълзите. – Тая кърпа ми я донесе майката на Сабиха. Когато умирала, заръчала да ма намерят и да ми я дадат с халал*.
В селото пропя петел. Съмваше се. Прегърнах стареца, целунах му ръката и си тръгнах, но той ми викна:
- Ей, момче, женен ли си?
- Не – отвърнах аз.
- Дано да намериш своята Сабиха. За сватбата да ме викаш – три овена имаш от мен!
- Сполай ти, дядо Юмер!
*с благодарност
