Иван Бунин, Максим Горки, Александър Блок

Панко Анчев

1.

Революцията прокарва най-дълбоката разделителна линия между две епохи и между социалните системи, които ги характеризират. Но сблъсъкът между тези системи и епохите е сблъсък не между виртуални реалности, а между живи хора, проливащи кръв и губещи живота си заради интересите и идеите, от които са обсебени и задвижени за радикалните действия.

Тъй като изправените един срещу друг са различни хора и общности, свидетелствата за сблъсъка  са различни и различно е описван и пресъздаван - било в историографията, било в литературата и в изкуствата. Съобразно гледната точка се набляга на отделни негови аспекти и резултати за историята.

Но същността му винаги се опростява, когато не се види човешкото страдание и личното отношение на отделните човеци към него. Защото той радикално променя живота на хората, изтръгва ги от обичайния начин на съществуване, размества социалните пластове; на едни отнема, а на други дава възможности, блага, обществен престиж, условия за изява. Едни проливат кръв, други сълзи, а най-често и едните, и другите проливат сълзи и кръв!

Промяната след революцията е не само рязка, но и повсеместна и засяга абсолютно всички сфери на живота - от общественото устройство до интимните преживявания на отделната личност. Друг става езикът, понеже други са хората, които благодарение на революцията излизат на повърхността, мислят по друг начин, определят правилата на съществуването и говорят с други думи и изрази.

В началото и в разгара си тя извежда напред най-активните, смелите и дори безразсъдните, защото сега са необходими насилници, а не мислители. Мислителите са важни, преди още тя да е започнала, докато се мотивира и подготвя; но и след края й, когато се правят анализи, оценки и обобщения, извличат се поуките. В началото са лумпените.

Те намират в революцията поле за изява на своята разрушителна стихия и воля за насилие. В мирно и подредено време няма място за тях и за желанието им да се изявяват, да ги забелязват, признават и почитат. Когато настъпят размириците и всичко бъде позволено, идва мигът на тяхната слава, постигана с отмъстителна жестокост. Иначе не би била възможна тази фаза на революцията, когато старият свят трябва да бъде низвергнат, разрушен и обруган.

Без грубост и жестокост това няма как да се изпълни. Съзерцателите, благовъзпитаните, меките, мислещите не са способни да подобни роли. В тях те се чувстват не само неловко, но и отвратително, гнусно и мерзко. Да убиваш е греховно, но без убийства (ненужни, безсмислени и случайни, извършени със садистично удоволствие и сласт!) революцията не би мръднала и не би изпълнила историческото си предназначение. Толкова е тя неумолимо груба, жестока и животински сурова. Но друга не би могла да бъде.

В суматохата (както уж шеговито нарича революцията великият ни писател Йордан Радичков) е най-трудно да се определиш, да заемеш позиция, да одобриш или отречеш ставащото. Трудно е дори за тези, които споделят нейните идеи и съзнателно или несъзнателно са работили за нейното предизвикване и довеждане до успешен край.

Едно са идеите и размишленията сред книгите и дори речите пред екзалтирано множество, а съвсем друго ръкопашния бой, стрелбите по улиците, кръвта на близки и роднини, насилията. А се налага да се определиш решително и без никакви колебания, тъй като времето вече тече бързо и се изисква решителност и точно отношение към събитията. Никому не е позволено да остане извън революцията, да я наблюдава безучастно, а още по-малко - неутрално и без да взима страна.

Литературата и изкуствата също не могат да бъдат безразлични към подобни епохи и изпитанията, на които биват  подлагани човекът и обществото.

2.

Руската революция от 1917 година е едно от най-сложните и противоречиво оценявани политически събития на ХХ век. Тя още веднъж потвърди, че Русия е особена цивилизация и че социално-икономическите процеси, които в Европа протичат сравнително гладко, тук създават необясними противоречия и яростна съпротива, поради което не могат да протекат с еднаква скорост и успех върху цялата територия на страната и навсякъде да оставят еднакви последици.

Самата тя е началото на радикалната смяна на буржоазно-капиталистическата система. Тази смяна бе неочаквана, заради това че бе извършена толкова рано и то в страна, където тази система в общи линии бе в историческото си начало и все още не бе успяла да създаде своя устойчива икономическа основа и материално-техническа база.

Пролетариатът, който по Маркс и Енгелс е натоварен с месианската роля да погребе капитализма и унищожи буржоазията като класа, за да утвърди в някакво неопределено като време бъдеще безкласово общество, през 1917 г. е все още в зародиш и не е достатъчно силен и могъщ, за да играе отредената му историческа роля. Но въпреки това за първи тук се извършва мечтания и подробно описван от Маркс и Енгелс акт на пролетарската революция.

Руската революция бе натоварена със задачата да свали буржоазията от политическата и икономическата власт, а в същото време все бе още жива и политически активна аристокрацията. В Европа и света системата остана непокътната и достатъчно силна, за да продължи пътя си в историята. Човечеството се раздели идейно-политически и класовата борба придоби нова същност.

Антагонистичните класи поведоха битка на живот и смърт между двете социално-икономически системи. Руската революция бе демонизирана, обругавана, заклеймявана като бесовска, изкривила пътя на Русия и провалила нейното европейско битие. Тези оценки, давани от Европа, се сблъскват с възторга и възхвалата, която в СССР бе оценявана и определяна. Ние не можем да кажем, че истината е някъде по средата. Такава оценка за революция е нелепа и недопустима както за науката, така и за публицистиката - дори и за враждебните й идеологии.

Дори и днес, когато са изминали сто години, тези оценки са диаметрално противоположни. И все още липсва необходимата умереност, сдържаност и историческа обективност, които да надживеят и преодолеят страданията, обидите, нещастията. Все пак това е вече история, а историята изисква по-сложен подход.

По-сложен подход е демонстриран в литературата и изкуството - дори и в художествените творби, писани по време на революцията или непосредствено след нея. Трябва само да ги четем внимателно, спокойно, задълбочено, за да открием истинските измерения на пресъздадените в тях факти и почувстваме не просто атмосферата, но и подробностите, които не всеки е можел да види, почувства и прецени. Интересно е също така да се проследи личното поведение на големите творци и тяхното отношение към революцията, докато тя е в разгара си и не е ясно чия ще е победата.

Аз избирам трима велики руски писатели, съвременници на революцията и всеки по различен начин участник в нея или свидетел и наблюдател на събитията от онова време: Иван Бунин с книгата му „Проклети дни” („Окаянные дни”), Максим Горки с малко познатата у нас книга „Несвоевременни мисли” („Несвоевременные мысли”) и Александър Блок с поемата „Дванадесетте” („Двенадцать”) и статиите за революцията.

Иван Бунин е противник на революцията; Максим Горки постепенно осъзнава нейния смисъл и от един от най-острите критици на Ленин и болшевизма се превръща в техен привърженик и съучастник; Александър Блок няма лични причини да е част от революцията, но разбира нейния смисъл и преобразуващата й роля, макар да не приема насилието и ненужното проливане на кръв, поради което постепенно се оттегля и затваря в себе си.

Най-големите руски писатели от онова време пишат за едни и същи събития, но виждат в тях различни неща и ги оценяват чрез своите лични критерии и идейни убеждения. И тримата преживяват дълбока драма. Това е драмата на времето и на цялото общество, независимо на кой на коя страна е застанал.

3.

Иван Бунин е записал в дневник преживяванията си през трите години на революцията, които прекарва в Москва, Петербург и Одеса.

Революцията отваря гражданска война, от чийто изход зависи успеха й. Рволюцията е навсякъде из града: по улиците, площадите, събранията, домовете. Гражданската война пък е някъде далеч и за нея авторът чете по вестниците и научава от слуховете, които се разпространяват мълниеносно.

Животът е тягостен, защото се променя, огрубява и става все по-страшен. Но не само това е тревогата на писателя. Смутовете отдавна са станали ежедневие за Русия от началото на ХХ век и сякаш повечето хора са свикнали с тях. Като че ли разореното дворянство се е примирило със своя исторически край и не претендира за реабилитация  и нов престиж. То е отстъпило водещата си роля и доживява последните си мигове в историята. Други са сега водещите фигури, друг тип личност се разпорежда в обществото.

Той е лишен от изящество, образование, култура; чувствата му са груби, понеже го движат единствено интересите и страстта към сделки и печалби. Но у него все още има някаква почит към духовния човек, към изкуството и мисълта. И в Русия първите буржоа изпитват неловкост от себе си, когато са в съприкосновение с аристократ. Те се гледат и се виждат през неговите очи и не са доволни от себе си. Затова, при цялото неспокойствие и смут, в Русия цари все още някакво обществено разбирателство и нормално съжителство, защото не е нарушена напълно утвърдената от времето йерархия на ценностите. Въпреки нашествието на новите варвари.

Революцията променя не само в структурата на обществото, но в културата и стила на живот, в поведението и общуването, езика и стила. Онова, което буквално допреди година е било невъзпитано, срамно, непозволено, днес е норма, критерий за нравственост, дори необходимост. Бунин констатира промяната в този именно момент, когато пише книгата си, но тя се е подготвяла и ставала доста преди него.

И той не я е забелязал, нито дори почувствал. Поне такова впечатление оставя в „Проклети дни” - сякаш тя се е стоварила внезапно, неочаквано и изневиделица. Но преди това Чехов, да не говорим за Достоевски и Толстой, са показали новия човек, описали са как на него му е все едно дали нещо е красиво или грозно, натоварено със спомени и традиции, щом не е потребно и от него няма практическа полза. Животът се е променил, но не толкова, че да се е разрушила неговата основа. Поне така се възприемат предупрежденията на руската литература.

Страшното за Иван Бунин се е случило в края на 1917 година. В началото на 1918, когато започват записките му, то е придобило непоносим вид и е посегнало на устойчивостта, сигурността, духа и културата на живота. Вопълът „Пропадна Русия!” все по-често ще се чува от тези записки, защото той е лайтмотивът на тези, които губят всичко в революцията.

Иван Бунин не говори за материални загуби, нито за посегателства върху дома и вещите му, дори не върху неговия социален престиж и мястото му в обществото. Ограниченията, които затварят перспективите и го изпълват с душевно притеснение, са от друг характер.

От първи февруари 1918 г. е въведен нов стил в календара. На 5. ІІ Бунин раздразнен записва: „От първи февруари заповядаха да бъде нов стил. Така че по тяхному (подч. м. - П. А.)  сега е вече осемнадесети”. Сменени са властта, правителството, литературната йерархия, общественият ритъм, но смяната на календара е насилие над времето, което от сега насетне трябва да тече не по досегашния си ред, а по волята на революцията.

Твърде арогантно е това за Бунин, за да го пропусне и оцени. Този „нов стил” на календара въвежда и нов образ на писателя и публичната личност, който е твърде противен за автора на „Проклети дни”. Ето как маркира той появата в събранието не на някого другиго, а на самия В. В. Маяковски: „Маяковски, държащ се, в общи линии, достатъчно пристойно, макар през цялото време с някаква просташка независимост, перчещ се с просташка острота на съжденията, бе с мека риза без връзка и не знам защо с вдигната яка на сакото, както ходят зле обръснатите мъже, живеещи в мръсни стаи, рано сутрин в нужника”.

По-нататък в книгата ще срещнем и други подобни характеистики както за самия Маяковски, така и за други руски писатели, но тази е особено язвителна. Облеклото и поведението на В. В. Маяковски са правели впечатление на съвременниците му, но никой не ги е свързвал със сутрешното ходене по нужда. От него е отнето всичко духовно и литературно, за да се подчертае прекалената телесност на поета, но и атмосферата, в която тя придобива висок смисъл, харесва се, макар да шокира и дразни, но се приема, защото така се осквернява вкуса на аристократа.

Иван Бунин физически се отвращава и не понася случващото се и се гнуси от тези, които го олицетворяват и изразяват и чрез които той най-често е принуден да го възприема. Те го дразнят и възмущават с невъзпитаността си, с арогантност, но може би най-вече с това, че те, довчерашните слуги, днес са господари и се опиват от властта и могъществото си.

Те пък издевателстват над предишните си господари и с удоволствие демонстрират новото си превъзходство над тях. Бунин не допуска слугата да се превръща в господар. Това за него е уродливо и не води до нищо добро. И то се вижда. Физическата разпуснатост на новите „господа” създава безредици и хаос, които разрушават живота и насаждат престъпност, своеволия, страх, грабежи, проливане на кръв.

Сега всеки може да те хване за гърлото посред бял ден и да те набие, ограби, унизи. В други времена това е, разбира се, престъпление, а сега е революционна ситуация и такъв човек „има пълното право да каже, че осъществява гнева на нисшите, че е жертва на социалната несправедливост”.

Авторът на „Проклети дни” не понася не само физическите грубости и насилия, на които е свидетел и жертва, но още по-голямо е отвращението му от огрубяването на езика и издевателствата над него. За писател от неговия ранг разрушаването на езика е най-голяма трагедия, знак за настъпила катастрофа.

„Разпад, разрушение на словото, на неговия съкровен смисъл, звук и тежест” - така той характеризира новото време и това го прави неутешително угнетен и нещастен. Хората вече не говорят нормално, но и писателите не пишат на истински руски език, не се съобразяват с нормите и правилата му, не търсят звучност и красота на словото; улицата навлиза в езика на литературата и го огрубява и разрушава до неузнаваемост.

На такъв език не може да се създава литература - или поне такава, която да е в традициите на великите предходници и да служи на народа и отечеството си. Това най-много измъчва Бунин. Той не приема утвърждаващите се в революцията Максим Горки, Александър Блок, Сергей Есенин, Владимир Маяковски, Николай Клюев. Те го дразнят с преднамереното огрубяване на словото, но и с предизвикателното си поведение, с плебейското си отношение към разрухата и приемането да й служат като граждани и писатели.

Иван Бунин свидетелства и за паниката сред дворянството и новата буржоазия, но и за тяхното безродство и готовност да предадат Русия на немците, само и само да бъде спряно настъплението на руските болшевики. Колко слухове се разпространяват, че немците вече окупират Русия, че всеки момент ще влязат в Москва или Петербург. Тези слухове се посрещат с радостно вълнение, прикривано с уговорката, че немците ще наложат ред, ще спрат разрухата и ще спасят Русия от разпада.

Но всъщност се надяват те да им възстановят властта и високото положение и да накажат размирниците. Зад записаното в книгата прозира отношението на писателя към настроенията на напразно надяващите се да им върнат изгубеното, които изобщо не мислят, че е позорно предаваш страната си на чужди сили, защото сам не можеш да се браниш. Ето един важен нюанс, уловен и предаден от великия писател, за времето и хората, които са в това време. За съжаление, когато властта в държавата започне да се руши и срутва, губещите са готови на какво ли не, дори и на предателства, за да оправдаят безсилието си и възвърнат отнетото им.

И ако за всичко написано в тази книга можем да кажем, че е родено от класово чувство и страх за личната си съдба, то тревогата за езика е тревога на велик писател, недопускащ това, което носи в себе си духа и душата на народа, да бъде обругавано. Разруши ли се езикът, разрушава се всичко. Големият писател не може да не се тревожи за това.

Всъщност, радикалната промяна, заради която революцията идва, най-тежко засяга езика и културата. Върху тях се съсредоточава всичката нейна енергия. Защото тук е ключът към преображението. Ако те се поддадат, движението се ускорява, набира сила и се насочва право към целта. Успешният й край е неизбежен.

Но каква ще е съдбата на езика и културата,  когато този край настъпи и обществото осъмне в нова социално-икономическа система и изгради нова своя структура и нов начин на живот и устройство? Зависи как и от кого се извършват тези промени и какво обществено съзнание се формира в този сложен и драматичен процес.

Зависи от това доколко и в каква степен се отдалечават културата и езикът от традициите и какво е отношението на обществото към литературата. Ако тя е потребна на революцията и на обществото, което създава и утвърждава, сравнително бързо и лесно ще се преодолеят трудностите и противоречията и тя ще тръгне в обичайното си русло - макар и променена и обновена.

Бунин вижда, че се е появил друг тип писател, който е различен от този, в който той се е превъплътил и чиито традиции следва. Новите писатели вървят по друг път и искат да създават друга литература. Те приемат да служат и на една идеология, внушаваща друго разбиране за творчеството и писателя и изискваща от тях социално служение и пряко съучастие в обществените дела.

Бунин не приема литературата да бъде „принизена” и въвлечена в идеологическо съучастие. Но той не иска да види, че съсловието, на което принадлежи и от което не се отказва, вече е социално-политически труп и че друга ще е социалната структура. За него е достатъчно, че нещо градено с векове се руши и в неговото разрушаване участват писатели. И не може да бъде на тяхната страна.

Руската култура и литература сравнително бързо преодоляха разрухата и отново влязоха в руслото на великата им традиция. Това стана без прякото участието на Иван Бунин. Той присъства в руската литература като един от най-големите й майстори, живеейки във Франция и нито за миг не приемащ и одобряващ ставащото в родината му.

Руската литература и по времето, докато той е жив, макар и емигрант, и след неговата смърт, когато вече е приет в нея и обявен за неин велик майстор-класик, се развива съобразно традициите, създадени от писатели от неговия ранга. Непримиримите врагове, които революцията роди, в крайна сметка се сдобриха и се включиха в едно общо течение, наричано руска литература. Историята винаги си прави такива жестоки шеги с великите майстори на словото. Затова не бива да бъдем и ние крайни като тях, а да търсим в историята трайното, а не преходното - каквото са личните и идейните вражди между класиците.

Бунин се отказва да избира: той не пристъпва принципите си, не желае да се нагажда и да служи на тези, които ненавижда. Неговата воля се ръководи единствено от личното му чувство. То може да е погрешно, а и всяко историческо явление изразява много повече значения и смисъл, отколкото напрежението и суматохата позволяват да се видят. Великият писател остава до края на живота си непримирим и неотстъпчив и умира противник на революцията. Тя обаче го прие и му отреди място в руската култура и литература.

4.

На фона на Буниновата неприязън към революцията и нейните войни идеите и размишленията на Максим Горки в книгата му „Несвоевременни мисли” звучат необичайно за човек и писател като него, а и за времето, в което тази книга е писана. Това са разсъждения за смисъла, морала и хуманната същност на революцията и мисията на пролетариата в Русия.

Но самата книга е необичайна, защото в едно толкова сложно, противоречиво и жестоко време, когато на изпитание са поставени глобалните идеи за новото устройство на Русия и света, големият писател и верен привърженик на тези идеи преживява дълбоки съмнения и разочарования и се тревожи за успеха й.

„Несвоевременни мисли” е писана в разгара на революцията - от 1 май 1917 до 16 юни 1918 година, най-напред като статии във вестник „Нов живот” („Новая жизнь”). Този факт поражда нови „несвоевременни мисли” за руската интелигенция и за нейния поглед върху насилието, радикализацията на обществото, за средствата, с които се осъществява революцията и морала на пролетариата. Няма друга революция, която да поражда подобни мисли.

В Русия ври и кипи, води се истинска борба на живот и смърт, класовите и политическите конфликти са достигнали връхната си точка и сега въпросът е „кой кого”, а Максим Горки говори за дух, култура, морал, отговорност пред народа и размишлява за необходимостта от насилие и дали това насилие трябва да достига да крайността, до която е достигнало. Защото може да дискредитира добрите намерения и да отврати народа от пролетариата и опорочи резултатите от революцията.

Само хора добри и нравствени, изпълнени с любов и добри намерения, искрено убедени в правотата на идеите за справедливо устройство на обществото могат да разсъждават и пишат така. Те са готови да се откажат от идеите, щом те подбуждат към подобни насилия и изкривяват природата на човека. Нека си спомним размишленията на Иван Карамазов от романа на Ф. М. Достоевски „Братя Карамазови”. Той се отказваше от рая, ако щастието се заплаща дори с една детска сълза. И една детска сълза е висока и нереална цена за благите намерения да се даде щастие на хората и се изкорени несправедливостта и бедността.

Максим Горки продължава този начин на мислене, изисквайки от политическия процес и от неговите водачи и участници висок нравствен патос, духовност и култура. Той предупреждава, наблюдавайки какво се случва и как се изопачава идеята, че опасностите са големи. Защото най-злостният и най-опасният враг на една революция, особено на социалистическата, е невежеството, озлоблението и безнравствеността на нейните движещи сили. Невежеството поражда неоправдана злоба и жестокост, които от само себе си произвеждат още насилие. Това е животинско и ужасно.

Авторът го вижда с очите си и постоянно получава писма с оплаквания. Налага се специална работа, а тя е възможна единствено, ако водачите придобият съзнание за значимостта на културата и нейната изключителна необходимост в организацията и битието на обществото. Творците са истински национален капитал, който не бива да се разпилява и унищожава.

Болшевиките обещават равенство, но равенството не означава уравниловка и привеждане на всички под един критерий за физически труд и сляпо подчинение на властта. Творците са обикновено хора безпомощни в битовите дела, неумели в много области, плахи, поради което трябва към тях да се отнасят внимателно и грижовно.

Максим Горки негодува, че такива хора биват изпращани на фронта и то без почти никаква подготовка. А те дори не умеят да си служат с оръжието и са напълно обречени на бърза гибел. Кой има полза от това? - пита писателят. Нима не е по-добре да бъдат оставени в тила и запазени за добрите времена, за да създават това, на което са способни.

Тогава, но и днес, то е необходимо и важно. Защото именно руската интелигенция е тази, която е призвана да постигне и утвърди резултатите от революцията, да оправдае насилието и преодолее раните от омразата. Революцията, смята Максим Горки, й дава повече свобода, в която тя ще се чувства по-спокойна и уверена и по-лесно ще намира приятели и сподвижници за осъществяването на великите цели.

„Задачата на демократичната и пролетарската интелигенция е обединението на всички интелектуални сили в страната върху почвата на културната работа. Но за успеха на тази работа трябва да се откаже от партийното сектанство, следва да разбере, че само с политика няма да възпиташ „новия човек”, че по пътя на превръщането на методите в догмати ние не служим на истината, а само увеличаваме количеството на пагубните заблуждения, раздробяващи нашите сили.”

Сякаш отговаряйки на тревогите на Иван Бунин, Максим Горки (разбира се той не може тогава да е чел книгата „Печални дни”) подчертава, че предсказаната гибел на Русия в резултат на революцията не се е случила и няма да се случи, „ако сами не поискаме това”. Че революцията е предизвикала сътресения в обществото и държавата, никой не спори. И че тези сътресения трябва най-сетне да бъдат овладяни и прекратени, също е очевидно и желано от всички - особено от болшевиките.

Народът трябва сега да разбере, както подчертава авторът, „че колкото и силен да е външният враг, по-страшен за руския народ е вътрешният враг - самият той със своето отношение към себе си, към човека, когото не са учили да цени и уважава, към родината, която той не чувства като такава, към разума и знанието, чиято сила той не е знаел и ценял, считайки ги за господарска измислица, вредна за мужика”.

Необходимо е това да се измени чрез просвета, образование и култура, с много и търпелива работа, която да даде самочувствие на руския народ. Максим Горки предупреждава, че „руската революция загива именно от недостатък на интелектуална сила”, че тя се изражда в жестокост и насилие, отприщва зли енергии и в крайна сметка прокламира страшното правило, че „всичко е позволено”, че може безнаказано да се убива - както са убивали аристократите и буржоазията, когато са имали тази възможност.

Голямото опасение на Максим Горки е, че властта може да се опорочи и да започне да служи на користни интереси, които са в противоречие с целите и задачите, поставени от революцията. Човекът е егоист и него го държат личните интереси. Трудно му е да се отдели от себе си и да приеме, че народът е над него и че нему е длъжен да служи - особено когато е натоварен с власт.

Човекът на власт, когато се откъсне от средата, която изразява и заради която поема отговорност, се превръща в слуга на тъмните сили, греха, порока; той престава да бъде човек, за да бъде сляп изпълнител на чуждата воля. В различно време и в различите състояния на обществото такъв човек действа съобразно стила на времето, а и съобразно ранга, който има във властовата йерархия.

Този проблем е един от най-важните, които Максим Горки обсъжда в своята книга. Той подлага на анализ и дори на жестока критика самия Ленин и изобщо установената след победата на революцията власт и нейните действия за собственото си утвърждаване и защита от заплахите на враговете си. Всяка власт брани себе си и наказва тези, които я оспорват и се стремят да я съборят.

Революцията отприщи много енергия и сила, които разрушиха предишната държавна машина. Сега те трябва да бъдат овладени и насочени към съзидание, но това не става лесно и бързо. Духът е излязъл от бутилката и няма намерение да се връща обратно. Инерцията е трудно удържима, а и новата власт е все още недостатъчно стабилна, за да се посвети изцяло на изграждането на новата система.

Тя се опасява от контрареволюция и търси навсякъде скриващия се враг, за да го ликвидира до последно коляно. Опасността от контрареволюция и изобщо от съпротива е напълно реална и Ленин и неговите сподвижници са си давали сметка, че е рано да се считат за окончателни победители. А и не са в състояние да овладеят стихията, които сами са породили, за да намалят напрежението и вкарат репресията срещу своите противници в нормално и законови рамки, за да се избегне своеволието, разюзданата отмъстителност и просто да се спре с всичко, което е във вреда на самите тях.

Според Максим Горки причината за тази непреставаща кървава вакханалия е в характера и природата на самия Ленин и неговите съратници. Отровен от отровата на властта той и Троцки потъпкват свободата и правата на хората, за „чието тържество се е борила демокрацията”. Ленин, смята Горки, провежда някакъв социален опит, „стремейки се да доведе революционните настроения до последната крайност и да види какво ще излезе от това”.

И добавя: „Разбира се, той не вярва във възможността при дадените условия пролетариатът в Русия да победи, но може би се надява на чудо”. Затова и си служи с методите на терориста-анархист Нечаев и въвежда изключително жесток и необоснован терор. Той е освободил своите поддръжници от нравствени и законови отговорности и им е позволил да убиват „буржуите” в името на революцията.

Кръвта се лее безпричинно, смята Максим Горки, невинни хора са хвърлени в затворите и биват насилвани, забраняват се вестници, цензурата вилнее. Ленин се надява, че с този терор ще преобрази руския народ. Но той, смята писателят, „не познава народната маса, не е живял с нея, а само от книгите е научил как да изправи тази маса на крака, как - още по-лесно - да раздразни инстинктите й. Работническата класа за ленинците е същото, каквото е за металурга рудата. Възможно ли е - при всичките тези условия - да отлееш от тази руда социалистическа държава? Очевидно е, че е невъзможно; обаче защо да не се опита? Какво рискува Ленин, ако опитът се окаже неуспешен? Той работи като химик в лаборатория, с тази само разлика, че химикът използва мъртвата материя, но работата му дава ценен за живота резултат, а Ленин работи с  жив материал и води революцията към гибел”.

Горки признава качествата на Ленин и смята, че е надарен с изключителна сила, подготвен е политически и организационно, че „е човек талантлив, притежаващ способности на „вожд”, а също нужната за тази роля липса на морал, както и чисто господарското, безжалостно отношение към живота на народните маси”. За него човешкият живот няма никаква стойност - важна е масата, общият ход, голямата идея и цел.

Ще каже човек, че Бунин и Горки пишат една и съща книга за терора и страданията, които революцията предизвиква; че описват един и същ човек, сблъскващ се с един нов свят, който не приема и който го отвращава.

И двамата са потърпевши от ставащото, макар и възприемащи го по различен начин, защото позициите и интересите им са различни. За разлика от Бунин Максим Горки се опитва да анализира явлението, наречено „революция”, да формулира неговия смисъл, но и да се помъчи да насочи тази революция към спазване на нравствени и хуманистични правила, за да изпълни предназначението си и даде на хората желаната свобода и социална справедливост.

Впрочем, Горки смята, че социалистическата революция няма място в Русия, че е насилствено наложена и се осъществява във вреда на народа, а не за негова полза. От това произлизат и бедите й. Русия е селска страна, 86 % от населението й живее на село и се занимава със земеделие.

От насилствено провеждания експеримент, какъвто според него е налагането на социалистическата система, ще пострада най-вече малобройният пролетариат и „той първи ще бъде изтребен в гражданската война. А ако бъде разбита и унищожена работническата класа, ще бъдат унищожени най-добрите сили и надежди на страната”. Болшевишката революция погубва пролетариата.

Възможно ли е обаче революцията само по себе си като средство за извършване на радикална икономическа и социално-политическа промяна да бъде нравствен акт въпреки насилието, с което си служи, и с неизбежното отприщване на злите стихии у човека, за да го включи в себе си като двигател и извършител? Горки е убеден, че не само е възможно, но и задължително.

Той не твърди обаче, че революцията е възможна без насилие, а само че това насилие трябва да бъде контролирано, за да бъде в някакви приемливи норми, които да не позволяват личността да бъде унизявана, т. е. да не се пролива кръв и не се ограничава свободата на личността и словото, както и правото на лично мнение. Вината за това той приписва на Ленин и народните комисари, които неправилно разбират смисъла на революцията, придават й неверен тон, водят я в неправилна посока.

Маркс и Енгелс, но особено Ленин, предупреждават за този терор, обосновавайки го с това, че социалистическата революцията, освен всичко друго е и разрушаване до основи на буржоазната държава с целия й управляващ и репресивен апарат и създаване на нов тип държава. Ликвидира се буржоазията като класа и се утвърждава безкласово общество.

В преходния период революционният терор контролира и направлява този процес, потискайки до минимум съпротивата на свалената от власт класа, която не отстъпва доброволно позициите си във властта и икономиката. В книгата си „Държавата и революцията” Ленин подробно описва етапите на революционния процес и механизмите, чрез които пролетариатът изпълнява своята цел. Т. е. тук няма нищо неочаквано и измамно в политическата идеология на Октомврийската революция и поведението на Ленин и неговите съратници.

Терорът е основната тема в книгата на Максим Горки „Несвоевременни мисли”. Тази тема е основна за всички свидетелства от онова време на противниците на революцията и на тези, които са се отказали от нея отвратени от насилието и саморазправите.

И днес още се говори и пише за тях като за главната особеност на руската революция. Сякаш Френската буржоазна революция и изобщо буржоазните революции във всички страни на Европа и света са мирни и тихи среща на обичащи се групи хора, на която едните доброволно предават властта на другите.

Всяка революция е насилие, което винаги излиза изпод контрол и винаги се разпростира извън обекта, към който е било предназначено и насочено. Но чрез насилието се привлича и мобилизира масата, която осъществява самата революция, изпълнявайки нейните най-тежки и груби задачи. То изтръгва из първичното й състояние именно масата, създавайки около нея политическа вихрушка, в която тя трябва да бъде вкарана в ново състояние на ожесточение, озлобление и безжалост.

Нека си спомним как Захарий Стоянов описва в „Записки по българските въстания” как българският апостол и водач на Априлското въстание Георги Бенковски е действал, за да озлочести селяните и ги накара да бъдат безмилостни към турците. Пролятата кръв на врага ги е правила по-силни, защото ги лишава от разум и съвест. Врагът трябва да бъде не просто победен, а смазан и напълно ликвидиран, за да бъде успехът на революцията истински и пълен.

Идеолозите и водачите на революцията почти винаги са хора високо образовани, умни, интелигентни, чувствителни и нравствени. Те формулират нейните идеи, основните й принципи, целите и задачите, които тя ще осъществява.

Като теория и представа това може да е доста внушително, красиво и привлекателно. В теорията проливането на кръв и насилието могат да бъдат представени като престижни нравствени дейности, понеже чрез тях историята ще изпълни високата си мисия на социално обновление.

Когато стоиш в кабинета сред книгите и размишляваш най-добронамерено за бъдещето на света и твоята родина, много ти се иска да покажеш какво ще стане, ако хората ти повярват и последват твоите идеи - дори и с цената на жертви.

Жертвите са също някаква идея - те нямат конкретен израз, не са живи хора, а бройка в главата ти, чието постигане ще доведе до осъществяването на твоята мечта. Но когато затракат картечниците и светът настръхне, хората се смразят до неузнаваемост, а ти си сред тях и нищо чудно куршумът да прониже и твоята умна глава, можеш да осъзнаеш какво си измислил и колко струва твоята идея.

Ако всички мислеха така, след като успяват да си представят целия ужас на възможното, едва ли щеше да стават събития като въстания, бунтове и революции.

Понякога Бог изпраща по историята страдания и ужаси, за да се оттласне светът от едно състояние към друго, а народите да преживеят изпитанието, чрез което биват проверявани. И всеки, в крайна сметка, застава сам пред Божия съд, за да отговори за стореното от него в земния му живот.

Горки променя по-късно отношението си към Октомврийската революция и Ленин.

5.

Бунин и Горки принадлежат на две различни социални класи и стоят един срещу друг в революцията от 1917 г. Но и двамата се отвращават от насилието, своеволията, отмъстителността и безпричинната жестокост на нейните водачи и участници. Бунин ги презира, защото те разрушават света, в който той живее, и променят радикално обществения живот в Русия.

Тази радикална промяна за него е крах и край на величието и могъществото на руския свят. Горки се опасява, че справедливата и необходима революцията може да бъде опорочена, което ще доведе до нови страдания и ще я обезсмисли. Русия ще преживее още една трагедия!

Александър Блок като че ли е връзката между двамата, в която те се сближават и запазват величието си на хора и писатели. Блок не е нито аристократ, нито пролетарий - той е по-скоро „буржоа”, който може да вижда и преценява реалността такава, каквато е.

Когато взима една или друга страна в конфликта, е предпазлив, дълго изучава проблема, обмисля и преценява, защото знае, че писателят е длъжен да служи на народа и Русия и за тях трябва най-напред да мисли.

Освен това Блок е ценител на Бунин и Горки, писал е за тях проникновени редове, харесва ги и ги смята за истински продължители на великите традиции на руската литература. Критичните бележки, които има и спрямо двамата, са бележки на творец, който сам участва в литературния процес; той познава отлично литературата на ХІХ век, обича я и следва линията на развитие, която тя е начертала чрез своите велики майстори и мислители.

Но и знае, че ХХ век е друга епоха; че Русия преживява дълбоки изменения; че се е появил нов тип личност, нови са основите, върху които се изгражда и функционира обществото, поради което литературата не може да повтаря вече създаденото, а е призвана да изобрази и изрази новата реалност, свидетелствайки за нея точно, ясно и всеобхватно.

Русия и преди е преживявала смутове, изпитания, драматични промени, но от началото на ХХ век тя е подложена на особено историческо напрежение, което все по-бързо ще нараства и изостря, ще носи усещането за нещо трагично и неизбежно.

Зрее неприживяна в такъв мащаб социално-икономическа и политическа трансформация, която се подготвя в условията на брожения и неясноти, на политически пристъпи и заблуди, бунтове, крах на монархията, радикални идеи и надигащ се терор на нисшите, току-що освободили се класи, превърнали девиза „всичко е позволено” в своя основна политическа идея за свобода, равенство и ново устройство на обществото.

Но революцията не е само стихия, разрушения, проливане на кръв, страдания, а съзнание и действие за промяна, която да преобрази света, да му придаде нова същност и нов облик, за да се премахна социалните злини и несправедливости. ХХ век изисква такова преображение.

Натрупаните напрежения и неразрешени проблеми се проявяват още в самото начало на века. Усеща се нетърпимост и невъзможност да се продължава по стария начин. Руската обществена действителност толкова се е променила, че става невъзможно да се живее, както се е живяло досега.

Всички предчувстват и започват да преживяват драмата на революцията. Противоборстващите класи са определили поведението и съзнанието на своите членове. Затова и няма нищо чудно в поведението и езика на хора и писатели като Бунин и Горки.

За тях като руски интелигенти от нов тип е важно доколко революцията ще съответства по своя характер, дух и инструменти за разруха и съзидание на тяхното разбиране за морал, нравственост, култура, човечност, търпимост. Тук те могат да бъдат на коренно различни позиции, от които яростно да воюват.

Но могат и да се сближават и съгласяват, когато видят, че „целта започва да оправдава средствата”, които са недопустими за техните нравствени разбирания. Ние видяхме как Бунин и Горки започнаха в един определен момент да гледат „с едни очи” случващото се и да го описват и оценяват „с едни и същи думи”. Но „отстъпление” прави не Бунин, а Горки.

Бунин не иска да разбере революцията и нищо не може да го убеди, че тя е полезна за Русия и руския свят. Горки обаче преодолява „класовото си съзнание” и не се свени да осъди жестокостите и терора, когато те надхвърлят мярката и се превръщат в ненужността на насилието.

Левият интелектуалец, за разлика от десния, не се оставя на инстинкти и предубеждения, владее себе си и не се изпълва с омраза и ненавист към стоящия срещу него, а може да го разбере.

Но има и трети тип интелектуалци, чийто път е още по-сложен, и които бързо трябва да осъзнаят случващото се, да го преценят адекватно и заемат позицията, която ще им позволи да служат не на личните и класовите си интереси, а на истината. Най-типичният измежду тях е поетът Александър Блок.

6.

Александър Блок е не само най-великият руски поет от първите две десетилетия на ХХ век, но и интелектуалецът, който въпреки сериозните душевни драми, които преживя, успя да направи своя рационален и естетически избор в едно сложно и противоречиво време, в което цената на всяка грешка е немислимо висока и се заплаща начаса. Личният избор на личности като Блок не е просто решение за себе си, а избор на времето и обществото.

Това е исторически акт, който е обективен, но трябва да бъде направен от субектите на историята, за да се прояви зрелостта на обществото, интелигенцията, народа, литературата и културата. По тази причина той е резултат от остри идейни борби и спорове, сблъсък на аргументи и идейни възгледи, преодоляване на егоцентризми и заблуждения.

Дореволюционната поезия и публицистика на Блок са изпълнени с тревоги и предчувствия за катастрофа и неотменима необходимост от избор. С такова предчувствие е изпълнена цялата руска литература от началото на ХХ век - дори и тази, която е обзета от модернизмите и най-вече от символизма, на който Блок е проникновен теоретик и следовник.

И в Русия, както е в Западна Европа, символизмът се утвърждава в напрегнато и за обществото, и за литературата време, когато назряват радикалните промени. Усещащият, но все още не способен да ги осмисли, интелектуалец и поет, бърза да избяга от тях, надявайки се, че те ще го отминат и няма да го засегнат.

Реалността обаче е неумолима и което трябва да стане, става. Една след друга революциите разтърсват Русия и поставят пред нея сложни проблеми, които тя не е способна да разреши, ако интелигенцията и литературата не съучастват със съзнанието, че изпълняват своя патриотичен дълг и дадената им от Бога мисия.

Русия чрез своята интелигенция наистина търси изход от кризата и безизходицата. В такава ситуация решенията са не само трудни, но почти винаги невъзможни, ако не се осъзнаят размерът на кризата и причините, които са я породили.

Най-страшна е тя, когато е поразила народния дух, поругала е традициите, засегнала е същността и начина на мислене на народа. Тогава най-силно се чуват виковете, че „народът е изостанал”; че „трябва да се изравним с напредналите”. Това са знаците на комплексите за малоценност.

Те, заедно с маниите за величие, замъгляват разсъдъка и обезсмислят и опорочават необходимостта от промени и революция. Но когато тревогата е породена от загрижеността за националната съдба, тогава е необходимо да се формулира същността на тази съдба, да се види доколко националните сили са живи и способни за реални и смислени преобразования. Само тогава политическите идеи ще бъдат градивни нравствени, за да поведат след себе си обществото и зрялата интелигенция.

Александър Блок се включва в Октомврийската революция, защото вижда в нея градивната сила, способна да спре разпада във всички сфери на обществения живот и оздрави народа и общество след прекараната от тях мъчителна болест.

Решението му идва, след като вече е преболедувал увлеченията си по символизма. Изоставяйки неговата естетика и нравствена философия, Блок намира в революцията изхода от личната си безизходица.

На пръв поглед е необяснимо как един толкова изящен поет, чувствителен лирик, търсещ винаги красивото и доброто, одобрява насилието и терора. Но той съзнателно заменя лириката с политиката и се впуска в разрешаването на социално-политическите проблеми.

В статията си „Интелигенцията и революцията” („Интеллигенция и революция”), писана през януари 1918 г., Блок произнася новото си верую: „Надменното политиканство е велик грях. Колкото по-дълго интелигенцията се пъчи горделиво и ехидно, толкова по-страшно и по-кърваво може да стане наоколо. Ужасна и опасна е тази еластична, суха, невкусна „антидогматична догматика”, поправена тук-таме със снизходителна душевност. Зад душевността се лее кръв. Душата привлича кръв. С ужасите може да се бори единствен духът. Защо да се прегражда с душевност пътят към духовността? Прекрасното и без това е трудно.А духът е музика. Демонът заповяда някога на Сократ да се вслуша в духа на музиката. С цялото си тяло, с цялото сърце и с цялото съзнание слушайте Революцията.” (Александр Блок. Собрание сочинений в шести томах, т. 5, М., 1971, с. 406)

А в отговорите на една анкета, правена по същото време, той ще бъде още по-категоричен и конкретен: „Може ли интелигенцията да работи с болшевиките?  - Може и е длъжна. Интелигенцията винаги е била революционна. Декретите на болшевиките са символи на интелигенцията” (пак там, с. 407).

За Александър Блок е ясно, че „тази Русия, която беше, я няма и никога повече няма да я има”. Т. е. излишно е да се ронят сълзи за едно минало, което е в историята и няма как да бъде възсттановено под каквато и да било форма. Затова трябва да се гледа напред и да се създава бъдещето, защото „светът е влязъл в нова ера. Онази цивилизация, онази държавност, онази религия са мъртви” (пак там, с. 450).

Блок намира формулата, по която интелектуалецът и писателят трябва да постъпват в сложната и неясна политическа обстановка след революцията. Те не бива да се тревожат, че разрушават, защото разрушават нещо, което вече се е било саморазрушило под напора на времето и по логиката на историята.

Отминалата епоха може да бъде изучавана, анализирана и оценявана, за да се извлече поука от грешките й, но е невъзможно да бъде реставрирана и отново наложена.

Най-важното, което интелектуалецът трябва да знае и помни, е социалното неравенство! То е порокът на миналите епохи и нежеланието на губещите в революцията то да бъде премахнато се прикрива с думи като „хуманизъм”, „сантименти”, „политическа икономия”, „публицистика”. Но нищо не е в състояние да го гримира дотолкова, че да го избави от грозния му смисъл и съдържание (Вж. „Что сейчас делать…”, пак там, с. 449-450).

За първи път се отваря възможността да бъде премахнато това неравенство и се създаде нов тип обществено-икономическа и политическа система. Съпротивата срещу тази възможност е огромна и жестока. Тя поражда не по-малко свиреп терор от самата революция.

Истинските причини, поради които Александър Блок избира революцията, са изтъкнати в забележителната му статия „Крушението на хуманизма” („Крушение гуманизма”, вж. пак там, с. 452-472), писана в началото на 1919 година, когато вече се е очертала територията на победилата революция и се утвърждава новата власт по цялата страна.

Тази статия е изключително важна за разбиране и оценка на настроенията сред руската интелигенция от второто десетилетие на ХХ век, когато се осъществява грандиозния социален поврат в историята на Русия.

Александър Блок е измежду малцината руски (но не само) писатели от началото на ХХ век, които търсят смисъла на процесите и явленията в историята и ги анализират и оценяват не като публицисти, а като мислители и изследователи - макар да са подвластни на поетическия си темперамент и на склонността да подхождат емоционално и поетично към тях.

Той не е учен-изследовател, но е надарен със способността да се задълбочава теоретично в историята, където търси причините и основанията на съвременните факти и явления. Времето е сложно и напрегнато, поради което решенията трябва да се взимат бързо и често под натиска на обстоятелствата и на повлечените от стихията маси.

Ако не си ориентиран и не познаваш историята, над тебе тежи опасността да допускаш груби и фатални греши - както по отношение на личната си съдба, така и (ако си на важен пост в обществената йерархия) за обществото и народа.

Какво, в крайна сметка, е породило руската революция според Александър Блок - ето смисълът на тази забележителна статия, наречена „Крушението на хуманизма”.

С понятието „хуманизъм” Блок определя „мощното движение, което в края на средните векове обхваща отначало Италия, а по-късно и цяла Европа и чийто лозунг е „човекът това е свободната човешка личност”.

По този начин основният и изначален признак на хуманизма е индивидуализмът. Епохата продължава от  втората половина на ХІV до първата половина на ХVІІІ век. Това е време на духовно обновление, на свързаната с изкуството наука, в което „човекът е верен на духа на музиката“.

Този дух владее всичко: от великите научни открития до политическите течения и отделните личности. Великите личности живеят и творят в „духа на музиката”, те са музиканти, дори и да не са такива по образование и професия.

Когато на историческата сцена се появява новата движеща сила (а това според Александър Блок се свързва с реформацията и се разразява с пълна сила в навечерието на ХІХ век) - масата (или тълпата). Великата френска буржоазна революция ускори процеса на утвърждаването на тълпата като основна движеща сила в историята. Започнала е нова епоха.

В новата епоха все повече изчезва духът на музиката, а културата придобива цивилизационни форми; липсва фигурата на гениалната личност, олицетворяваща духа на времето. Масовите движения поразяват културата, вулгаризират я и я маргинализират, за да я въвлекат в общия цивилизационен поток.

Посредствеността надделява над величието на духа, музиката и културата. Историята се пренася, така да се каже, в социалните низини, които все повече се революционизират, придобивайки съзнания „за себе си” и „в себе си” (както казва Маркс за пролетариата).

Това съзнание се разпростира и до културата, за да я обсеби напълно и превърне в масово ежедневие, освобождавайки я от предишната й святост и трудна достъпност. Културата все повече се превръща в масова, т. е. в цивилизация.

Масите не са подвластни на „великото движение на хуманизма”. Затова вече е възможна полицейската държава, диктатурата, масовите идеологии, ненужното насилие, терорът.

Блок подчертава, че се е „изгубило равновесието между човека и природата, между живота и изкуството, между науката и музиката, между цивилизацията и културата - онова равновесие, с което живее и диша великото движение на хуманизма. Хуманизмът изгуби своя стил; стилът е ритъм; изгубил ритъма, хуманизмът изгуби и цялостта си”. (с. 459)

Сега вече няма такова мощно и цялостно движение в световната култура като хуманизма и това ведага проличава в променената парадигма на историята на общественото развитие и начините, чрез които се организират, утвърждават и функционират държавата, обществото и властта. От тези механизми отпада културата.

Александър Блок подчертава спокойствието, уравновесеността и широтата на мисленето и изображението у писателите-хуманисти. Той дава пример с Шилер и драмата му „Дон Карлос”.

В нея откриваме все още запазената универсалност на хуманизма. „Елементите на историческата наука, изкуство, музика, живопис са налице в една трагедия” - пише Блок и добавя, че съвременният художник би създал няколко десетки драми само от материала, използван от Шилер в „Дон Карлос”.

Толкова е богата тази драма и всеобхватна, с богато съдържание и универсално мислене. В крайна сметка, подчертава и Александър Блок, „цивилизацията все повече губеща чертите на културата, все повече придобиваща характер на разпокъсаност, лишаваща се от духа на цялостност, музикална споеност, все повече държи на своя хуманистичен произход.”

Означението се запазва, макар че правата върху него са изгубени. Хуманизмът губи сили, понеже самите негови носители духовно изнемощяват.

Този разпад ражда от своя страна постоянен хаос. Културата губи целостта си, а това се отразява и върху целостта на обществото и личността. В такава обстановка, когато човекът не е в състояние да намери другия до себе си, а обществото се разкъсва от центробежни сили, неизбежно се стига до необходимостта от смяна на целия културен и цивилизационен модел.

Новият модел трябва да възстанови равновесието и целостта, да възвърне на човека хуманизма и му даде възможност да твори и създава.

Руската революция е натоварена с подобна задача - това Блок осъзнава и то го кара по чисто рационален път да я приеме като свое дело и да работи за нейния успех.

А. А. Блок избира съзнателно и по съвест, а не спонтанно или по някакъв личен интерес своето място в смутните и трудни за самоопределение дни на Руската революция и защитава решението си със своеобразната си публицистика. Но той принадлежи и с поезията си на тази революция, усетил преди още тя да се е проявила с такава могъща сила, както е в края на 1917 г.

Цялото му творчество е усещане и пресъздаване на дълбоките и същностни изменения в руския свят и руската душа, провокирани и направлявани от нещо тайнствено, загадъчно и тревожно, на което не може да се даде име, но което изпълва духа на времето и поставя новия човек на изпитания, каквито преди не е срещал.

ХХ век идва с нови тревоги и носи нови изпитания, нови загадки и нови безизходици. Той приближава революцията и я прави неизбежна. Блок се мъчи да улови и разтълкува тази тревога, да намери обяснението й.

Разгадката му убягва, но усещането му е трайно и не го лъже, че предстоят дълбоки промени, заложени както в руската история, така и в крушението на идеалите на отминаващата епоха. Революцията от 1905 година показа цялата несъстоятелност на буржоазните идеали и техните носители.

Промяната бе радикална, но не и цялостна; тя засегна само една част от системата, оставяйки куп неразрешени проблеми. Това, което тя донесе, не бе по-добро от разрушеното. Защо? На този въпрос се мъчи да отговори поетът.

Той съзира причините в миналото и вижда,  че в руския дух е заложена тревожност, която е необяснима и непреодолима; тя провокира търсене на смисъла и бързо разрешаване на противоречията, преодоляване на греха и приближаване към Бога. Ала не дава истинските решения и влива сили в изнуреното от изпитания тяло на Русия. Духът упада и тялото слабее.

Очевидно е необходимо изкупление, възмездие, чрез което да се поиска прошка.

„Възмездие” се нарича една важна, макар и слабо позната поема на А. А. Блок, която той замисля през 1910 г., а започва да я пише през следващата година, като работи над нея до последните дни от живота си. Тази поема е широко епично платно, изобразяващо драматичната руска история и особено онези моменти, които са свързани с тревожните очаквания и смутовете, започнали след революцията от 1905 г.

Замисълът на поета е грандиозен, но не успява да го осъществи. Но и това, което е написал, пресъздава напрегнатостта на предреволюционното време, мъчителното търсене на смисъл в живота. Борбата със заблудите е трудна и почти винаги неуспешна, но човек продължава да влага усилия и да се насочва във вярната посока.

Поемата „Дванадесет” („Двенадцать”) е творбата, в която Блок открито и художествено убедително оправда революцията и определи своето място в нея. Иван Бунин е недоволен от поемата и я обяснява с нечисти помисли у поета.

Това обаче съвсем не е така. Вече много пъти тук стана дума, че Блок оценява революцията като дълго търсения изход от идейния, социални и политическия упадък на Русия, а не като дело на безразсъдни и безотговорни авантюристи, както смята Бунин.

В живота на всяка общност, както в живота на всеки човек, има една определена граница, до която той стига и която приключва важен етап в нейното битие. Ако не успее да я премине, загива; ако я премине, навлиза в ново време, в нов свят, където всичко е вече съвсем различно.

Чертата е пределът на възможноостите, които колкото и да са големи и да изглеждат неизчерпаеми, се стопяват и възпират движението напред. Обновлението се осъзнава като жизнена необходимост, но и като затъмняваща разума страст.

В края на поемата «Дванадесет» най-неочаквано се появява Иисус Христос. От гледна точка на сюжета тази поява е логична, щом комисарите са дванадесет на брой - колкото са и учениците на Божия Син. Ала това само обърква тълкуванията и внася неясноти в разбирането на поемата.

Блок не придава християнска нравственост на революцията, защото не е уверен, че тази именно нравственост й е необходима, а и че я носи в себе си. По-скоро вижда в нея езическата стихия, варварството, от чиято обновяваща енергия има нужда старият свят.

Поетът размишлява на други места върху този проблем, а и в поемата си «Скити» («Скифы»), в своята публицистика, в дневника си и в стихотворенията си. Революцията е радикализация до крайност на руския свят, която е преди всичко насилие и поради това е противна на християнството.

Тя въдворява нова нравственост, нов начин на мислене и преобръща изцяло общественото устройство и налага нов тип личност. По своя дълбок смисъл тя се равнява в представите и разбиранията на Александър Блок с идването на Божия Син Иисус Христос на земята.

В дневника си той записва на 18. ІІ. 1918 г.: „Че Христос върви пред тях е несъмнено. Работата е в това „достойни ли са те за Него”, а страшното е, че Той отново е с тях и друго за сега е невъзможно; а е нужен Друг - ? Аз съм някак измъчен. Или раждам, или съм уморен.” (т. 6, с. 330)

Тази записка е по времето, когато пише „Дванадесет”. „Нужен е Друг” - смята поетът, за да се излезе из калта и се открие твърдия и верен път. Два дена по-късно, когато отново го занимава същият проблем, той пише: „Страшната мисъл на тези дни: не е работата в това, че червеноармейците са „недостойни” за Иисус, който върви с тях сега; а в това, че именно Той върви с тях, а Друг трябва да върви”.

И тримата велики руски писатели болезнено усещат и възприемат разложението в руското общество и неговата власт. То предвещава трагедия и все повече доближава Русия до нея.

В общи линии и тримата осъзнават какво ще се случи, кой ще поеме управлението и в каква посока ще се развива страната, но различна е оценката, която те дават на това бъдеще.

Руската революция е едно от най-сложните и драматични явления в световната история. За разлика от европейските буржоазни революции от ХVІІІ и ХІХ век тя носи в себе си повече конфликтни точки, повече и различни социални противоречия; в нея няма разграничителна линия, която да отделя рязко противоборстващите страни.

Затова и избухва гражданска война, която окончателно разрушава старата система, показвайки нейната непригодност и неспособност повече да ръководи делата на държавата.

Но постепенно из суматохата изплува силата, която овладява хаоса и подчинява воюващите противници, за да организира по различен начин обществената система и положи ново начало в историята на Руския свят.

Бунин, Горки и Блок по различен начин проумяват драмата и сложността на времето и заемат различни позиции спрямо революцията. Но и тримата преживяват дълбока лична драма, която слага отпечатък на техните творчества.

Изучавайки свидетелствата им за смутното време, ние виждаме човешкия характер на революцията, нейната неизбежност и историческа необходимост.

Бунин, Горки и Блок потвърждават това!