Иван Есенски

Из „Скици със сол”

Никога не бих написал и една любовна дума за този град.

Чист късмет беше, че тогава поетичният меридиан минаваше по средата на римския амфитеатър - кръчмите „Пловдив” и „Кристал” стояха от двете му страни като лява и дясна обувка, пълни с дим, шумни спорове и опияняващ дъх на вино и невтасала мерена реч. Между двете имаше-нямаше стотина метра. В една от паузите за малко се появи и „Крушата”, но не успя да се намести в поетичната география…

Никога не пиша за този град.

И сега не го обичам - с всичките му карнавални пози, притворство и реставрирана древност, която пробутва с многозначителна усмивчица на тълпите туристи. Миналото му има вкус на захарин - плитък, метален и неустойчив. Ерзац - като всичко тук. А котешката му готовност да се разголва и предлага винаги ми е напомняла публичен дом с претенцията на тия дето са вътре сами да си избират клиентите…

Онзи часовник вече е спрял, аз съм сложил пръст върху стрелките и се мъча да ги върна обратно - упражнение колкото героично, толкова и трогателно с безполезното си усърдие. Комай е по-добре да се заема с простото изброяване, поне ще си спестя повторенията и сантименталните спазми…

Първоначално се заселихме в „Пловдив” (отбелязал съм за протокола: „С опашки като тънки златни корди / отвън звездите кестенно се ронят. / В изпитаната стара кръчма „Пловдив” / седим на чаша вино с Тодор Чонов…”). Пиехме с художниците, те бяха изографисали стените и тавана - друго такова монументално фреско няма в България; сервитьорът Альошата - пъргав като невестулка възхитителен циганин със залепена за устните усмивка, летеше между масите с вдигната високо над главата препълнена табла и с вечното обещание: „На часа, на минутата!”.

И винаги успяваше - на часа и на минутата…

Ето ги на половин ден път от славата: Жоро Слона, Митко Киров, Йоньо Левиев, Христо Стефанов, Енчо Пиронков, Колю Витковски; отивах да доведа бай Златю Бояджиев - носех сгъваемото му столче в едната ръка, прикрепях го с другата, а той пристъпяше едва-едва с килната настрана баска и с бригадирска чанта през рамо.

Когато си отиде, се пренесохме в „Кристал”.

В показанията си Тодор признава: „Може би сервитьорите спретнати / в задимения тъмен  „Кристал” / са едничките честни свидетели, / че наистина съм оцелял”.

Оцелявахме вкупом - Веско Сариев, Данчо Велчев, Добри Тонев, Краси Обретенов, Недялко Славов; често минаваше добрият Минко Танев, понякога се застояваше Ванката Странджев,  мяркаше се Николай Гюлев, отбиваше се Тоня Трайкова - това са захарните тръстики на онази реколта, след нея друга не поникна в Стария град.

По обетованите плитчини вече бяха побили наколните си жилища Сашо Бандеров, Иван Вълев, Христо Ганов, Иван Николов, Николай Заяков, Гошо Райчевски, Кико Папазян…

„Като резени диня - сипеше остроти ирландски рижият Здравко Попов, - всеки си е оградил бахчата и ямбичи, та пушек се вдига…”

След промените за тия времена се изписаха безброй странни страници - повечето от хора, които присядаха боязливо за минута-две и бързо изтичваха навън - сакън, да не ги видят с нас, да не опърли чинните им челца скандалната ни слава, да не им навредим нещо и властта да ги нарочи като съмишленици…

Последният топъл дъжд на този октомври валя дълго - заселваше се в косите ни, капеше по мраморния под и изпод нозете се виеше пара сякаш от козината на полегнал белезникав звяр.

Тъмното тракийско вино искреше в чашите, искряха очите на нашите момичета - за тях сетне Иван Николов щеше да въздъхне: „Прибери се под свойта прокапала стряха,/ разгреби пепелта и мъждивия огън стъкни - /не по твоя вина подраниха или закъсняха / най-обичаните жени!/…и приспиват с най-нежните люлчини песни / неродените ни синове.”; а Петър Анастасов - целият в пръски вар (беше започнал да гради църквата за вълци) мълвеше със суеверни устни: „Момичета със сини колене, / с очи като на котките зелени,/ светът остана уж непроменен, / а вие сте отдавна променени. / Навярно сте омъжени жени / и верни на мъжете си навярно…” (Той вече не пише така. Никой не пише така вече. То и не може да се пише повече така. Така се пишеше само тогава в Пловдив - яростно, честно, безмилостно и нежно. С разперени за разпятие ръце).

Завърнал се от Родопите, където беше докторувал, Рашко Сугарев пръв се досети, че часовете за писане са от друго летоброене. Двамата с Веско Урумов пускаха вълма ароматен дим с аристократичните си лули, слушаха нашите възбудени от нощния галоп поезми, кимаха и одобрително ги потупваха по влажните хълбоци.

Възраженията се посрещаха с категорична нетърпимост. Забележките и съмненията бяха абсолютно забранени.

Привечер с Рашко нахлупвахме ухаещите на печени фъстъци кожени каски, той палеше подпряната до входа 250-кубикова „Ява” и отлитахме за Столипиново, където живеех.

Там в хоремага на пазара пред тава дреболии и батарея шишета памид ни чакаше Ибряма, а на пода до крака на масата стърчеше черната фуния на продухания му кларинет.

Ибряма си пускаше брада, ядосан, че косата му редее - за него вече се приказваше, но още бяха далече шумотевиците и филмите, с които англичаните ще го провъзгласят за най-великия, гениален и виртуозен кларинет на света. Допивахме си.

Към единадесет (заведенията работеха до преди полунощ) опразвахме тавата и памида, събирахме трохите на последните думи от  лекьосаните покривки и си тръгвахме. С парадно вдървени походки се отправяхме към подпряната до вратата на кръчмата „Ява”, нахлупвахме печените фъстъци и с пълна газ се врязвахме в мастиления пловдивски мрак. Ибряма ни изпровождаше от прага със световния си кларинет, космичните фиоритури на импровизираната мелодия ни догонваха някое време, после заглъхваха.

На другия ден всичко започваше отначало.

Бързахме. Есените изтъняваха.

Краси Обретенов четеше: „По-кротко, майсторе, по-кротко / подвикват калфи и чираци…” - гласчетата подвикваха на Уста Кольо Фичето, не че той ги чуваше от висинето; писукането идеше някъде изотдолу, от проскубания треволяк между бухналите като ръжени хлябове мокри павета по „Джумаята”.

Светлочелият Иван Спасов стъпваше внимателно по хлъзгавата им кожа и записваше наум първите ноти на своите „Канти ламентози” - мъжествен, достолепен и тъжен като музиката от първата му грамофонна плоча, която слушахме в неговия тесен кабинет, докато четяхме потресаващите „Сонети за смъртта” на Габриела Мистрал;  в безплътния здрач се лутаха редки рождественски снежинки, а под козирката на кино „Балкан” Янко Добрев надуваше кавала с премръзнали пръсти и току ме дърпаше за ръкава: „А сега чуй едно още по-гениално стихотворение!”.

Той още не беше започнал да брадясва, още не беше издал „Венчална вечер”, където между меките лилави корици блестят разкази, достойни за биографията на всеки писател…

Любовта ли? Разбира се, любовта! Храбра. Всеотдайна. Обречена.

Нажежени от лавата й, целите светехме отвътре.

„…Или в дъжда, по стълбите гранитни / с бетонени и дървени извивки  -  / посрещана от много любопитни / и много унизяващи усмивки, / ти падаше - от въздуха по-бяла,/ по-тежка от разпятие върху ми./ А после се усмихваше, видяла / уплахата в очите ми безумни…” - изрязан силует от чер станиол, Христо Фотев е седнал гърбом към стъклата и изповядва своята „Балада за Ромео и Жулиета” - тази изумителна феерия от сол и светлина, в чиито дълбочини сияят зелените съзвездия на сълзите и в която има повече море от целия Атлантически океан, а всъщност е писана за Сливен.

Христо ни съчувства с чаша коняк, пали своите „стюардеси” една от друга - димът заглажда  браздите, издълбани от прибоя по докерското му лице; на съседната маса Сашо Геров в закопчана догоре кожена тужурка е надал ухо и слуша съзаклятнически с приведена глава.

Прегърнати, Пловдив, Бургас и Верона тихо ридаят…

Приключил с учителския си стаж в Неделино, скоро ще се завърне и Владо Янев, обичния ми приятел. Но това е следваща страница…

Кипяхме като младо вино. Самозапалвахме се и изгаряхме с поезията. И тя с нас. Както му е редът, остави ни тъга и малко стихове. Но остави. При всяко изричане ми нагарчат - като отлежало вино.

Това е от истините в тях - дотук беше само бегло споменаване, останалото е на небесата или другаде, където ни очакват, за да повторим чудото на вечната младост - поезията.

И този безсмъртен Стар град, който носи нейното име и за който никога няма да напиша нито една любовна дума. Повече.