ГРАДЪТ
поема
Из „Лист” (2013)
Потънал е във миналото си градът.
Сърцето му е бавен охлюв
под слънчевия часомер на дните.
Крайните квартали
приличат на остатъци от бедни тържества,
на купчина от изхабени жестове и думи,
на белег
от незавършена интимност
в следобедите на живота,
и реката
изглажда глинения си ковчег
между “да бъда или да не бъда”.
В синката на вечерта се лута
някакво съмнение.
Не е луната -
съчинителка на странности
и на видения,
не е и просякинята на обич,
прилича на човек с размазани
от ласката на времето черти.
Не мога в него да позная себе си
и другите не мога да позная.
Къде изтича времето?
На вятъра
изтритите от любопитство
червени маратонки
стоят захвърлени оттатък жп прелеза,
във залеза -
безлюдно е и празно
като след утринна молитва
на безверници.
И няма богове.
Мълчат на храмовете празните кубета
и остриетата на турските джамии,
и синагогата мълчи…
Усилията
да превърне опита си в начин да живее
градът е разпилял отдавна.
Вървя през времето му както
следотърсач на мигове
и митове.
Къде съм скрил
спасителните първи думички:
„обичаш ли ме”, „погали ме”, „искам да те гушна”,
къде лежи заровено
богатството на първите ми полети!?…
Изтичат
съвършените тела на детството,
върху водите на реката падат,
проблясват
в подмолите като петна от слънцето
наравно с рибите,
изгубват се във камъните,
между японското писмо,
оставено от крехките нозе на птиците,
в зелените скривалища на първите любови.
Часовникът тиктака,
а времето ни гледа във очите -
чете ли
надеждите ни неоперени
и ние
броим ли неговите хрипове?
Свободно беше лятото,
и после - есента,
и зимата,
свободно беше всяко измерение
и всякое начало.
Повтарянето на сезоните
ни караше да мислим,
че всичко случило се
и онова,
което не успя да стане,
се вливат някъде около нас,
изпълват ни със приказки
и “чудни мигновения”.
Растеше вярата ни с бързината
на пролетно желание
и ни изглеждаше безкрайно настоящето.
Как не повярвахме, че времето ще свърши с нас? -
останалото е история
от минали животи.
Градът сега живее вън от себе си
и даже спомените ни приличат
на измислици.
Валят безверни дъждове.
Капчукът на минутите е изтънял
и тялото му е прозрачен срез
на залеза в палтото.
Аз мога да съм във сърцето на града
и да не бъда негов роб,
поклонник
или господар,
да гледам със очите му
и да не виждам това,
което вече е живота му,
защото миналото не е път.
И моите думи не спасяват никого.
Из улиците,
стегнати в корсета на горещините,
на кучетата в ноздрите излъскани,
и в наркотичните иглички на тревите
зад мрежата на римския театър
долавям
неразбиране и смут
от равенството между минало и настояще.
Къде се е навил на времето езикът,
под камък ли е легнал
или върху камък съхне?
Прегърбен съм от мислите,
с които крача -
със стъпките на акробат е лесно
на паметта да се разхожда,
но гърбавият вижда повече.
Под дрехата на лятна Тракия
тупти с премигвания
нещо непознато,
прилича на войник останал без война,
на ласки без любов,
на сърчице на сляпа птица.
Ако изкажа всички думи,
от мен ще излети душата ми.
Какво ще види повече от думите ми?! -
безкраен пейзаж,
пулсиращото тяло на далечен черен влак?
Във времето,
което ни остава,
и времето, което е останало зад нас,
тревите на забравата растат
като брадата на митичния Стоянов
и правят „Записките” му
достойно нечетливи
и ритмично повторяеми
през всичките години на живеене.
Градът поражда в теб усещане,
че нещо ти отнемат -
дали по-беден ставаш,
или по свободен!?
Къде е краят на познатото?
След него пропаст ли е,
падане или политане,
израстване или стареене,
изтриване или дълбок и лилав белег?
Накрая на града,
във края на света,
нагарчат с киселата плът
зелените сълзи на крушата -
те са порасли там,
където нещото
от друго нещо се разделя -
раздялата е винаги горчива и зелена.
Защо ли радостта от любовта
е свързана с отровата на наближаващия край,
защо ли
надеждите ни не растат с годините,
а свършват някъде зад първата
или пък втората врата,
защо са преброени за живеене минутите
а иначе са повече от песъчинките в реката?
Преди отново да навия
пружинката на съскащите часове
и ризата си да сменя,
преди да бъда минало,
преди да се превърна в хляб
за птиците и за цветята -
животът сякаш става по-завършен -
прилича на кълбо,
което никой няма
обратно да навива,
на капка кръв, разлята върху камък,
и на сълза…
