АЖУР
Из „Палимпсест” (2018)
***
Ще ми потрябваш някой ден, човече,
когато през гората се заскитам -
през тънкия клонак и през сърцето
на тъмните изпънати дървета.
Ще ми потрябваш някой ден, когато
подобно вълк след мен ще вие злоба
с една едничка цел - да ме убие.
Тогава ще те хвана за ръката.
Началото е някъде назад -
във смоковете, дето непрекъснато
се гонеха в разпененото жито,
за да умрат от удар на мотика.
А дядо ги нанизваше на дръжката
и тръгваше да търси таралежи.
Сега беззъбата луна ни гони
като кандилото на оня поп Матей,
от сто години дето ме измъчва.
Ела, човече, да взривим света,
ако и утре пак е равнодушен.
ПАЛИМПСЕСТ
Върховете, които достигнах,
ми приличат на обли могили.
Предстоят ми безброй канари
и пътеки в планинското било.
Долините, които ме чакат
като бездни, ждрела и каньони,
са обрасли с трънак, но въздишат
с храсталаци и жилави клони.
Ще се суркам по урви и скатове,
ще издрапвам сред камък и лишей,
а когато достигна до детството,
ще започна живота да сричам.
***
…Моите нявгашни къщи
вече отдавна са чужди.
Пътят към тях е пресечен
от еднокръвни разломи
и утаявана горест.
И оживяват единствено
в тънка мъглица от спомени
с покрив, вретено и вратня,
духче и жар от огнище…
…Още ми парят очите…
НЯКОГА
Кобилата роди
и със жребчето
растяхме заедно.
Върху гърба му
усещах, че светът
е вятър, слънце
и ангелски крила
ме люшкаха
над кърпели
от ниви и ливади.
А после
бабиният скут
ме приласкаваше
със приказна магийка.
И беше сладко
като гъст рачел
и вкус на детство.
БЯЛО
Баба ми
разказваше веднъж,
че светът е бял,
когато сняг го гали.
Черните й дни
са като дъжд -
минали,
заминали,
изтлели.
Белите й мисли
вместо сън -
в дълги нощи
спомен ги спасява.
И се чуди,
след камбанен звън,
този бял свят
как ли се оставя.
Тя си тръгна
като след въздишка,
с литнала
корона на глухарче.
А светът ми стана
пепелище бяло.
И нагарча.
***
Боли, когато те сънувам.
Протегна ли ръка, ще те докосна -
като енергия, която ме обгръща,
като флуид от паралелен свят,
от който синовете ми ще вдишат,
за да ме продължат чрез тебе, тате…
ДЕТСКА РИСУНКА
Ледунките по кривото дърво
секат пространството
между спаружени листа
и галят настръхнало врабче
с очета гладни.
А някой ги замеря с топки сняг.
Защо ли в тях прозират камъчки?!
МАРТ
Снегът се рейна - жив паспал,
засипа хромела на дните,
загърна с репризиран шал
зародиш, в калищата скрит.
Калта е повод за живот.
И между свлачища и преспи
покълва бъдещият плод
с предчувствие за есен.
***
А пролетта настъпва с росни капки
в зеления косичник на върбата,
в цвета на джанката
и в слънчевото зайче на перваза,
което ми отваря прозореца на заран.
И подозирам:
няма смърт за свят, където дъб покълва
от жълъда и ражда нов филиз.
…Метеоритът, дето ще взриви
бухлатата гора от цъфналите рожкови,
обагрили небето във лилаво,
е още само люспа в космическия хаос.
ПРОЛЕТ
Чучулига ме събуди,
чичопей ме поздрави
и подгони всички мудни
мисли ден да ги лови.
По стъклото гълъб чукна,
рече: „Слънцето изгря
в ден като картинка. Хуквай
срещу лудата трева”.
И ме грабна светлината,
завъртя ме полъх свеж
и зарея птиче ято
в прасковения цъфтеж.
ЛИТЕРАТУРНО ЧЕТЕНЕ НА СЕЛО
Какво разбират бабите
от постмодерн
и от терзанията книжни
на поета, в себе си вглъбен?
Те знаят: хлябът се замесва
с чиста риза,
а метилявата овца
е за курбан;
във двора се засява
здравеца за здраве,
с чемшир се кичи
деверов байряк
и се изпраща
в пътя смъртник.
Затуй във черквата
запалват свещ,
а във читалището
слушат стихове.
Усещат, ако някой
иска да излъже,
и патериците им
тропат тъжно.
Във пазвите си
крият прошка
и заветна дума -
когато дойдат внуците -
да я продумат.
А празни приказки
измисля вятърът,
притихнал във тревите.
До земята.
АЖУР
Стърчеше възелче. И го развързах
да се раздипли на живота бримката,
нагърчена от делнични тегоби,
поизтъняла от любовни урагани
и възлеста като горчилка.
А после си издялах мотовилка,
за да изпъна гранката на дните.
Сега плета дантелата, която
един предателски молец ще разруши.
И въпреки това: наметка, опако, лице
и пак наметка.
С пръсти, вместо куки.
КОНЦЕРТ
Разсипани звуци
се плискат по мокрите покриви.
Хлапашки оркестър
превзема света на дъжда.
Цигулката къса
отвесните струни на вятъра,
китарите следват
синкопа на капки тъга.
И музика руква
от облия край на олуците,
градът е облян
от светлика на нотната стълбица.
И щом от лъчите
на слънцето утро покълне,
дъждът се превръща в дъга.
***
Дъждът раздипли струйна пелена
и планината стана някак сива.
Светкавица се вийна, прогърмя
и замириса на сено и дивеч.
Щурец се скри под буково листо,
да мине бурята, че да засвири.
Притихна птица в мокрото гнездо
и вятърът се сурна зад баира.
А аз потънах в чистия пейзаж,
загърната в дъждовния му плащ.
ЗЛАТО ПОЛЕ
Златно слънце, златно жито,
златно ширнало поле.
А меандрите заплитат
глас на гересто петле.
Чапли устремно пикират
покрай тънкия папур.
А керваните от гъски
следват своя древен курс.
И от слънчевата плява
вятър златен прах разнася.
И започва отначало
кръговратът неугасващ.
***
Прежуря слънце и гори
тревата между каменяка
така, че август го боли
от спеченото лято.
Но гръмва и проблясва блик,
небесна манна шурва
и се оттичат през реки
прежурените чувства,
с които август изтъня,
събра цветя и птици
и път за лятото избра.
Нататък беше зима.
***
Първата тънка мъглица
падна в средата на август.
Погна ятата от птици
и се разстели над равното.
После замрежи очите.
Стана пейзажът ефирен.
И се размиха, разбити,
страсти, усилия, дири.
А от излишни илюзии
пепел дори не остана.
Но в пеперудена музика
зрее предесенен заник.
***
Тревата още е зелена,
а шарени листа я стелят.
Мъглата влиза във владение
на зимния въздушен шелф.
И корабът на есента
отблъсква зимните навеи,
които с бистра белота
земята плътно ще насеят.
А тя ще се съпротивлява
и още плод ще народи,
и ще заспи едва тогава,
когато семе приюти.
***
Врабците, скрити във смокинята,
нехайно ме замерват
с презрели плодове.
Отдолу мравките изсмукват
сочното им съвършенство.
Полазват ме подигравателно,
защото аз единствена
не подозирам,
че есента намига
иззад отсрещния баир.
***
Дъждът валя със барабанен тътен,
нацепи наровете и потече
карминеният сок подобно болка
върху листа, трева и пръст.
А те поеха всичката горчилка,
натрупана в самотните недели,
когато дрезгав вопъл на тромпет
създаваше усещане за близост
с космическите кодове на времето…
Дъждът в действителност
бе само повод
за пълна кана сок от нар.
ОКТОМВРИ
Шумулкат шарено листата.
Дъждът ги гали упоително.
Тъгува бялата мъгла…
***
Какво надвиснало небе
над хоризонта.
А вятър спомени плете
във клоните
със порив на внезапен дъжд -
сълзи от облак.
На хълма хълбокът блести
от мълнии
и се оттичат три реки
във бързея.
Потъват мъдрите пъстърви
в подмолите.
И аз, смалена до прашинка,
се моля
да оцелея в тази кал
и тиня,
докато слънцето на съмване
ме стигне.
