Таньо Божков

„Това е моята земя и моята родина, за която страдам и милея, а и тя самата е един страдалчески български край от памтивека до днес” - четем тези редове от корицата на историческия роман „Обич и гняв” на Драгни Драгнев. Тези са и основните полярни чувства, които пронизват неговото богато и значимо творчество.

Най-новата художествена творба е поетичният сборник „Времето на лирическия герой” - поезия и импресии. Времето е категория обща, означаваща материята. Наред с пространството тук се съизмерва с четирите годишни сезона, видени през призмата на лирическото аз на поета.

Той притежава рядката способност да ги наблюдава и изследва търпеливо и всекидневно, да вижда и да чувства с трепет и вълнение, да усеща състоянието и промените, да съпреживява породените от тях вътрешни вълнения и пориви.

Доминиращите теми, идеи и мотиви обхващат движението, полъха на вятъра и пулса на треви и растения. Полифоничността и пълноводието в живота и природата. Досегът му с природата е силен, продължителен и като че ли непреодолим: „Този мартенски ден ме държи под око цял живот - нито миг не пропуска”. („Горд до забрава”).

Епичните, естетически, социални теми, които ще следва, извеждайки ги отблизо и пространно със своя възвишен дух се обединяват от лирическия субект и любовта към хората и живота. Живителният дъх на природата се чувствува с приближаването на пролетта („Копнеж”), а лятото е сезонът за самопроверка на вложените усилия, грижи и труд. („Път към лятото”).

Морално-полемичният диалог, който поетът води в “Сянката” с поставения оригинално и мелодично философско-поетичен въпрос „Не е ли сянка на живот животът в мен” ни въвежда в неспокойния, вечно тревожен и неудовлетворен, съмняващ се дух на твореца, в неговата „светая светих” с клетвената поанта: „Остана ли без сянка - не живея”.

В страховитите зимни дни образът на любимата от стих. „Видение” е едновременно желан и недостижим, близък и отдалечаващ се, носейки хлад и потрес на обичащия. Стиховете са песенни и прозвучават в гамата на импресионистичното възприятие на любовта и красотата на природата.

Понякога те са елегични, такива са и размислите на поета, примесени с бунтарски настроения и разочарования: „Уж е пролет, април, а навъсено време още тъпче живота ни дръзко, без срама” („Време”).

По-скръбни и тягостни са изживяванията през есента, нестоплени от красиво обрисуваната гледка на пейзажа с листопада и багрите, мъглите и вятъра („Пейзаж”).

Още по-тъжно и непоносимо става, когато „в тесен прозорец денят се побира” и „засяда дълга зима във душите”. В този сезон идва и денят за равносметка с тъжния акорд, че „през годината някой живял е напразно”.

Моля да ми е простено прекомерното цитиране, но когато дума за стойностни и мъдри творби, това сякаш е неизбежно. Лирическият Аз на поета рисува не само предметността на пейзажа, а в същото време навлиза дълбоко в подмолите на своя вътрешен свят и душевност - емоционален, съпричастен и резигниращ нееднозначно.

Художникът с лекота улавя конкретиката в детайлите и нюансите, шума и звуците в пространствено-времевите очертания, както и взаимовръзки и смисли.

Откровенията на лирика, по-често красиво извисени, устремени към истината, справедливостта и светлината, са примесени понякога с тъга, болка и отчаяние, но си остават водещи. Те са формулирани ясно и категорично в изповядваната максима на автора: “Без любов не се живее и не се умира” (”Без любов”).

Подхващат се и общозначими и прагматични теми и мотиви - за страховете и грижата на селските труженици: „Пътят ни към лятото от нас зависи, вкусен ли ще е животът или кисел”.

Духът на поета е превъплътен и в живи и ярки, с романтично-идиличен привкус и настройка за съпротива и преодоляване, вяра и копнеж редове.

Сегашният свят поражда смут и разочарования и връща лирическия герой в спомена и исконните народни добродетели и сигурни опори.

Прекрачил по дебеляновски прага на малкото отечество, разблудният син, пребродил страни и светове и познал „възторг и завист, страх и омраза”, намира най-накрая утеха като в Димчовия шедьовър „Да се завърнеш…”: „Добре ми е тука, където първо мляко с обич съм засукал” („Добре съм у дома”).

В просмуканите с лиризъм импресии, с насечен ритъм и издялани като с длето образи и картини, поетичното съзерцание се съчетава с убедеността за единство между човек и природа и вечния кръговрат на битието. Във фрагмента „Поезия” на най-висок пиедестал е поставен човекът, „изправен над всичко” и разбира се поетът, на когото „поначало хората вярват”.

За финал на книгата е поставена импресията „Човешка история” - задъхана интимна изповед - памфлет за смисъла на живота и високата мисия на твореца, който от висотата на своята поетична кула изрича вдъхновени думи. Думи, преизпълнени от гордост и самочувствие, защото с тях на хората „дарява огнена реч, учи ги да се борят.”

Допирът с поетичните послания на Драгни Драгнев е улеснен от неговата добродетелност и добронамереност, взаимност на чувствата, обич, любов и възхвала на живота и труда.

Убеден съм, че творец като него, притежаващ огромна работоспособност и щедра дарба, придружена от „величието да бърза” (Владимир Зарев), ще продължава и занапред със своя неизчерпаем заряд от творчески хрумвания и идеи.