Плач по изчезващия език

Панко Анчев

Преди години руският учен акад. Дмитрий Лихачов написа, че по време на петвековното турско робство ние, българите, след като изгубихме нашата държава, успяхме да запазим непобедена и още по-укрепена държавата на духа - езика.

И така се спасихме! Спасихме се във вярата и в езика. Те поддържаха нашата вътрешна устойчивост и съхраниха надеждата ни за свобода.

Един народ може да живее и оцелява без държава. Политическото робство е тежко и страшно, защото е унизително и съкрушава поривите за развитие, образование и култура, но то е поносимо, когато народът осъзнае, че може да се пренесе в друга своя държава и там да укрепва и се възвеличава.

Възможно е, и без царе и управници, без боляри, министри, президенти и държавни чиновници, народът дори и в материална мизерия, насилия, безправно и мъчително да благоденства и се възвеличава.

Възможно е, само ако вярата му е крепка, а езикът му - чист, красив и непоруган.

Езикът ни е приютил и спасил тогава, когато почти не сме имали хора, които да го изучават и пишат на него; малцина са били грамотните, образованите, учените.

Но каква святост във всичко: към книгите и буквите, към думите и мислите. Защото са дадени от Бога оскверняването им е грях и престъпление.

Уважението към думите е било уважение към Божествения смисъл и истината за човека. Затова и литературата е свят, в който се общува по възвишен начин, със страхопочитание и молба за милост, с осъзнаване на дързостта да държиш перото и пресъздаваш с думи живота.

Да напишеш думи е означавало да кажеш истина. Лъжата, измамата, пошлостта са били недопустими и невъзможни - буквите и думите не ги понасят, понеже са грозни, скверни, противни. Писателят се е срамувал от тях, а читателите и слушателите са ги ненавиждали и отвращавали.

В такъв свят езикът е величава държава на духа, а не на сквернословието, езиковата небрежност, грубия и брутален изказ, пошлостта, безнравствената мисъл. Ако българската литература и българският писател през години на робството бяха такива, каквито са днес, как щеше българската история да достигне до днешния ден!

Езикът е „държава на духа”, негово убежище, проявление на духовното здраве и равнището на образованост и култура на народа, на степента на развитост на общественото съзнание и на начина на общественото мислене. Той е най-важният знак за наличието на национално съзнание.

Езикът - това е съвестта на народа и нацията!

Биха ли ни били позволени подобни високи и тържествени думи за езика на днешната българска литература и за този, който се говори на улицата?

Не вярвам, че той би издържал тяхната тежест, а и не му подхождат; твърде ниско под тях стои той твърде чужди са те на неговата нова природа.

Аз не съм сигурен, че днешният език би могъл да отново българската „държава на духа”, ако се наложи, не дай, Боже, да търсим спасение и упование в нея.

Нека бъдем честни и признаем: българският език днес е проскубан, омършавял, разбит, опошлен и съкрушен. В него едва ли ще намерим онази сила и крепост, която в страшните векове на политическо и физическо насилие, обругаване на православната вяра и на народностното съзнание, вдъхваше надежда, крепеше духа и отваряше очите за бъдещата свобода.

В говоримата и писаната реч са напълно заличени границите между позволеното и непозволеното, възвишеното и низкото, срамното и безсрамното, между красивото и грозното.

Защото преди това са изтрити в съзнанието на човека, в неговия морал и поведение, в ума и начина му на мислене.

Днес свободно дори на официални места се чуват мръсотии, дори ругатни и псувни. Онова, което по-рано бе неприлично и срамно да се произнася пред хора, сега е обичайна лексика. Нима би могло да е друго - нали както живеем, така ще говорим и пишем. Но да не забравяме, че както говорим и пишем, така и ще живеем.

През 60-те години на миналия век големият наш литературовед, философ, писател и преводач Цветан Стоянов написа есето „Невидимият салон”, в което с тревожно разсъждаваше за обедняването и залиняването на нашия книжовен език, за неговото откъсване от живия език на улицата и превръщането му в своеобразен „салон” на недотам културно и продуктивно малцинство, което го изсушава и лишава от естествената му красота и живот.

Как ли би нарекъл големият мислител евентуалните си размишления за днешния български книжовен език, ако можеше да чуе как пише българският писател или как говорят на улицата и по телевизията? Сигурно би бил ужасен от звуците, които ще чуе, и отвратен от лексиката, граматиката и стила на това, което би прочел в книгите и вестниците.

Той искаше литературата да се вслушва повече в живото говорене - особено от диалектите, защото е просто, естествено, звучно, умно и красиво, а не предвзето, книжно, еднообразно, както е все повече в книгите. Дали би разбрал нещо от този език или щеше да се ужаси от уродливия му вид.

Днес мнозина справедливо се възмущават от замяната на кирилицата с латиница в рекламните и търговските надписи по улиците и пътищата. Но аз мисля, че не тук е най-голямата беда.

Донякъде това дори е необходимо и наложително, тъй като държавата ни се посещава от милиони чужди граждани, а те не са длъжни да познават нашите букви, за да ги четат лесно, бързо и спокойно.

Ако се прекалява, при наличието на реална държава и на власт в нея, явлението би могло лесно да се контролира и се вкара в допустими граници. Не е толкова страшно и навлизането на чужди думи в езика. Както винаги, така и днес отвореният свят отваря неизбежно и вратите на езика за нови понятия и термини.

Въпрос на умения, езиков усет, грамотност, писателска дарба и абсолютен слух е да се притвори малко тази врата или пък се прогонят онези думи, които замърсяват смисловата и звуковата среда.

Тревожното обаче е, че българският писател днес няма такъв авторитет, какъвто са имали големите ни автори, създали нови думи, които да заместят чуждите. И са успявали да ги наложат. Тях са ги слушали и са им вярвали, питали са ги, а и те са си заслужили авторитета.

За съжаление всеобщото оглупяване направи употребата на чужди думи белег на образованост, светски такт, приобщаване към европейските ценности, а и критерий, по който чуждите фондации те финансират и обявяват за велик.

На изкушенията са поддават тези, чиято езикова немощ и глупост трудно се прикрива. И точно срещу тази немощ и глупост трябва да се воюва непримиримо и постоянно.

Българският писател не бива да се уморява да изобличава „криворазбраната цивилизация”, кипреща се под маските на „европейски ценности”, „глобализация”, „цивилизационен избор”, „прагматичност”, „толерантност” и прочее простотии и гадости - дори и да не го признават, хвалят и почитат.

Дори и да не го възнаграждават и порицават за неговата „изостаналост”, консерватизъм и национализъм. Българският език заслужава подобни жертви!

Българският ум катастрофално обедня, а бедният ум е неспособен да поддържа живи националното съзнание и чувството за принадлежност към българския род и българската култура.

Казано накратко, европеецът тероризира и убива българина.

Общественото съзнание е все по-безродно, а заедно с него и на индивидуалното съзнание на повечето българи - особено на интелигенцията. Българското се отстоява не с езика, а със заклинания и бунтарски пози.

Защото майчиният езикът за днешния българин не е повече от средство за пренасяне на информация и начин за битово общуване. Какво значение има на какъв език общуваш, щом с разбираш.

Българският език не е вече свещен и затова подло и предателски го изоставят, не го бранят истински, не говорят и пишат на него с блясък и в цялото му богатство, а ей така - колкото да бъдат разпространени бедните им мисли.

Ама това се отнася и до българския писател. Писателят е този, който създава, развива, съхранява и развива националния език. Нему е вменен този свещен дълг.

Ако писателят нехае за собствения си език, с който пресъздава живота, ако е небрежен към словото, ако се поддава на инерцията и руши традиционния синтаксис, не търси звучност и красота на слога, а просто каканиже думи и изречения, как да искаме това да го правят другите?

Езикът е богатство от слова, но и на красота и звучност, на разнообразие от значения, фонетични и смислови звучения, нежни мелодии и могъщи маршове. Езикът на литературата е съзвучие, симфония!

Но в българската литература изреченията се изкривиха и заскърцаха; твърде много англосаксонски конструкции ги скрепват и поддържат.

Стигна се дотам, че езикът на Ботев, Вазов, Елин Пелин, Йовков, а и на по-новите ни класици, високомерно е заклеймяван от новоизлюпилите се постмодернистки „учени” и „специалисти” като архаичен и недостоен за новата култура, която толкова иска да прилича на американската.

Кого от нашите днешни писатели бихме определили като стилист, за да се възхищаваме от богатия и изящен негов език? Литература, която не държи на езика, когато е немарлива към него и не прилага строги критерии към автори, които не го владеят и не го обогатяват, поощрява посредствеността, ниското равнище, бездарието.

А когато на вълната на славата се въздигнат бездарният и посредственият, словото се задушава и умира. При такава литература всичко потъва в безнравственост и отчаяние.

Бедният и пошъл език ражда пошлост навсякъде, поради което е проблем на морала и етиката, а не само на естетиката. От него покълва онова прословуто, страшно и безнадеждно „всичко е позволено”, което унищожа света и го доближава до фаталния му край.

Сегашният език е като отрова, умъртвяваща народа и нацията.

Критиката, доколкото все още я има, не се занимава с езика на писателя. Може би защото самата тя се пише безобразно и отвратително, наукообразно и на ужасяващ език, в който почти няма нищо българско.

Езикът ни ще загине, ако литературата и писателите не възвърнат съзнанието за огромната опасност и за своята отговорност пред народа, историята и вечността.

Българският писател не бива повече да е бездушен свидетел и наблюдател, пред чиито очи тъмните сили разрушават най-святата негова държава - държавата на българския дух!