Христо Черняев

В издателство „Български писател” (ул. „6 септември” 35), докато чаках някого, седнах в антрето на третия етаж и се загледах в портретите по стените.

Те са на редактори, работили в издателството в различни години, които вече не са между живите. В паметта ми се завъртяха сладки спомени. И сякаш всичко е било вчера или днес…

Както на портрета, така и в живота си, АНГЕЛ КАРАЛИЙЧЕВ излъчваше естественост и то българска естественост. Виждал съм го много пъти, но не сме били близки. Всъщност така ли е, когато винаги съм го чувствал близък от топлото огнище на неговите разкази и повести.

Една от първите книги, прочетени с наслада от мене в ранното ми детство наред с „Под игото”, „Дон Кихот” и „Клетниците”, бе „Росенският камен мост”.

Тази книга ми беше много скъпа и поради това, че четири-пет години след идването ни от Варна в село Горна Манастирица, ми бе изпратена като подарък от кака Ветка - дъщерята на варненските ни хазаи. Пазя я и досега. Тя е издадена от „Хемус” през онези предвоенни години. Често я препрочитах и се унасях сред плътните й страници.

Тя ме повеждаше по летните си слънчеви пътеки към сърцето на големия писател. В читанката си бях го виждал на снимка. Знаех, че той е от недалечното горнооряховско село Стражица. По него време писателите от нашия край се брояха на пръсти. Освен Ангел Каралийчев, по имена ми бяха известни само Асен Разцветников и Добри Немиров.

На снимката от читанката Ангел Каралийчев имаше чер гарванов перчем. Лете, след жътвата, цял ден прекарвах по нашия двор, където устните ми сладняха от узрелите черници, където имах вързана люлка от въже на голямата джанка до стобора и където най-често скучаех, та се вглеждах към редките минувачи по улицата. Все си мислех, че по нашата улица може да мине Ангел Каралийчев с гарвановия перчем.

И въображението ми рисуваше, че ако мине, аз ще го позная непременно, ще се втурна и ще кажа: „Нали вие сте Ангел Каралийчев!” Ще се усмихне, ще ме погали по косичката и по това ще разбера, че е той. Дори нощем сънувах, че минава край тухлената ни къща и аз го спирам…

Ангел Каралийчев е един от класиците на българката литература. Харесвали са ми и продължавам да харесвам неговите повести, разкази, приказки, даже и онези малки подрумчета, в които има и слънце, и философия.

В последните му години на събранията го виждах умърлушен и бледен. Беше болнав. Струва ми се, че само гласът му си беше същият, непроменен - топъл, бавен и кротък, какъвто е и стилът на неговите белетристични шедьоври.

Най-добре познава Ангел Каралийчев писателят Иван Кръстев, който написа най-истинската книга за големия български писател, озаглавена „Пътник до едно сърце”.

* * *
Вдясно е портретът на НИКОЛА ФУРНАДЖИЕВ, който както и портрета на Каралийчев, е все един и същ, сякаш само веднъж се е снимал в живота си. За мен Фурнаджиев е един от боговете на българската поезия. Неговата лирика е някакво неповторимо самородно избликване. Винаги съм се грял на аления й огън.

Творчеството на Никола Фурнаджиев го прави ярък поет, твърде различен в българското поетическо съзвездие на двадесетия век. Той е майстор на стиха и самобитността му на поет осезателно е изявена в книгите му „Дъга”, „Стихотворения”, „По пътищата ти вървях”, „Слънце над планините”, „Най-трудното”…

Но най-силното му осъществяване е в творческото му избухване в оня бунтовен „Пролетен вятър” - тази тънка, но огромна по въздействието си книжка, създадена през най-младите му години. Там текат най-буйните зашеметяващи талази на Фурнаджиевата лирика - една внушителна смесица от устрем, воля, надежди и блянове.

Когато ножът е опрял до кокала на народа български и се разкъсват и чупят вериги, когато времето пука по шевовете си. Когато кръвта е весела и смъртта е сладка. Поемите - така бих ги нарекъл - от „Пролетен вятър” са безкрайни избухвания на кръвта - сякаш това е ритъмът на озлочестеното българско сърце.

Септемврийското въстание не е някакъв метеж, а е велико дело и борба за правдини и за свобода. То е епохално въздигане на народната душа и във висша степен е справедливо, щом неговите сподвижници са едни от най-даровитите поети и писатели.

Затова е отеквало у тях и затова са се родили едни от най-силните им творби. Затова е този небивал размах в „Пролетен вятър” на Фурнаджиев, затова са тези огнезвездни стихии в неговите поеми „Конници”, „Гибел”, „Пролетен вятър”, „Дъжд”, „Сватба”…, където

Вятъра иде и страшно е, майко, и весело,
пей и умира просторното равно поле.

Където

танцуват запалени къщите
от безспирния бяг на земята…

Където

и ликува пръстта и танцуват дървета и камъни.

Където

Ах, гърмете, земи, мои тъмни и огнени тъпани,
моя тъмна съдба, моя сватба и весела смърт!

Това са съдбовни вулканични тласъци, разтърсили епохата и човешката душа.

…Мислил съм си за „Септември” на Гео Милев, за „Жертвени клади” на Асен Разцветников и за „Пролетен вятър” на Никола Фурнаджиев.

Те и трите са явления в българската поезия. Общото им е тяхната тематична насоченост. И - тяхната висота като поетически завоевания. Но пък каква разлика в стиловете, в изказа, ако щете във формата. Всеки от тримата поети е по своему голям…

Интересното е, че у Фурнаджиев и по-сетне избликва оня септемврийски пламък - например в поемата му „Септември - 923″, писана в последните години на живота му. Там той е също развълнуван, но вече е по-конкретен в спомените си за Септемврийското въстание, което е „кърваво знамение на времето”. И друго - в едно от последните си стихотворения - „Първи сняг” - той пише:

Като че чакаше ме път,
като че време не остава
и ме тревожеше страхът
най-важното да не забравя.

Не, не беше го забравил. Той беше го сторил ненадминато още през 1923-24 г. в оная тънка голяма книжка „Пролетен вятър”, корицата на която има два силно залюлени житни класа. Тогава той е бил на 20-21 години.

…С Никола Фурнаджиев също не съм бил близък. Други го ухажваха навремето, за да им издаде стихосбирките. Аз нямах смелост да се отнеса към него… След издателство „Български писател” той бе назначен заместник главен редактор на списание „Септември”. И не по мое, а по негово желание стана там единствената ми среща насаме с Никола Фурнаджиев.

През 1963 година бях дал на списанието току-що сътворената си „Комсомолска поема” и той (както и главният редактор Христо Радевски и заведущ отдела за поезия Елисавета Багряна) искал да ме види. Доста притеснен, влязох в кабинета му. Той се надигна над бюрото си, за да се ръкуваме и притеснението му тутакси изчезна. Фурнаджиев, който изглеждаше като исполин до мъничкото си бюро, с леко дрезгавия си глас ми рече, че поемата ми е силна съвременна творба, че му харесва.

Той дори ми благодари, че съм я дал именно на списание „Септември”. Притеснението ми изчезна, но въпреки това при тези негови думи аз пак се изпотих няколко пъти. И тогава, и сега не мога да свикна да бъда хвален за каквото и да било.

Фурнаджиев не бе от разговорливите хора и не каза много думи, но силно усещах ласкавото му отношение към мене. На изпроводяк рече: „Отбивай се по-често и донасяй нови неща”. Никога няма да забравя благите му думи.

* * *
По-нататък е портретът на ИЛИЯ ВОЛЕН - един чудесен белетрист и есеист, автор на книгите „Черни угари”, „Кръстци”, „Божи хора”, „Вълчи времена”, „Между два свята”, „Йов”, „На село през войната”, както и на проникновени есеистични творби. Илия Волен е незаменим душеприказчик на българския селски труженик. Неговите разкази са ме увличали и очаровали със своята естественост и с чувствената си глъбина.

Каква невинна чистота лъха, например, от любовта на героя (всъщност самият автор на младини) към селското момиче Сладунка Белилова в разказа „Когато зърното не даде плод”, с какъв божествен пиетет Илия Волен извисява работните биволи в оня пословичен разказ от старите читанки - „Помощници”! Творчеството на Илия Волен придава ореолен смисъл на живота и на човешкия труд. С прозрение и сладостна тъга са написани и неговите есета…

Въпреки голямата ни възрастова разлика, с Илия Волен бяхме приятели. Той заекваше и човек трябваше да чака повечко време, ако иска да чуе цялата дума, която се е заплела в езика му. Пътували сме заедно из цяла България на литературни срещи и конференции (той беше секретар на Писателския съюз).

Отнасяше се бащински към младите. Дето се казва, бях още момче, когато веднъж, като пътувахме и омнибусчето ни спря някъде в Искърското дефиле, слизайки да се поразтъпчем, Илия Волен тръгна с мене и откривайки ми сякаш тайна, с присъщото си откровение, ми каза: „Скоро ще те приемем в съюза”.

Разбира се, не по негова вина това не стана скоро, но изречените от него думи и сега ме топлят.

Той беше дълбоко свързан с народа творец и истински човек.

Апропо: при говоренето си Илия Волен заекваше, но нямаше и помен от заекване при писането на великолепните му творби.

* * *
…Следващият портрет е на СВЕТОСЛАВ МИНКОВ. И сега, както и преди, неговото оригинално творчество ме респектира.

* * *
До него на портрета е СИМЕОН СУЛТАНОВ - дългогодишният директор на издателство „Български писател”.
Султанов е един от малцината истински тълкуватели на творчеството на Йордан Йовков и Ангел Каралийчев.

* * *
…И ето стигаме до портрета на моя стар приятел от средата на миналия век ИВАН ДАВИДКОВ. Тогава той служеше в южните гарнизони към Хасково, а аз - във Велико Търново, в Русе и после - в София. С Иван Давидков сме се срещали по прашните военни кръстовища по време на походи и дълги маневри.

Все бивахме побелели от походната прах, но и все бяхме вдъхновени от живота, от поезията, без която всичко става безсмислено. Веднъж, капнали от умора, след дълги пътувания и безсъния, Иван Давидков ме видя в Пловдив и късно вечерта ме заведе да нощуваме у негови познати.

Седнали на дървения креват, всъщност не спахме, защото макар че очите ни се залепваха за сън, оживено говорихме до сутринта и си казвахме новите стихотворения. И двамата бяхме много млади и влюбени в поезията.

Редовно следях поетичните изяви на Иван Давидков по вестници и списания. Харесваха ми, допадаха ми лиричните стихове на този момък от берковския край. Те не бяха измислени и съчинени, а бяха отклик на силни и големи чувства.

Една от първите му стихосбирки - „Украинецът с бялата хармоника” - ми бе направила силно впечатление. Изобщо Давидков умееше да намира интересни заглавия на книгите си, заради което направо му завиждах. По-сетне той замина за Киев, където престоя няколко години. Като се върна, издаде чудесната си стихосбирка „Днепър под моя прозорец тече”. Ето пак едно веднага запомнящо се заглавие.

Иван Давидков трудно намираше приятелите си. Позволявам си да мисля, че бях един от тях. Той живееше в квартал „Лагера”, където често ме канеше на гости, та споделяше с мен трудностите си, в които го поставяха някои хора. Той ме викаше уж да гледаме телевизия (беше един от първите, които навремето си купиха телевизор), но всъщност ние не поглеждахме към телеекрана, а задъхано говорехме за поезия, споделяхме прочетеното напоследък, вълнувахме се и се радвахме на творбите на поетите, които ни допадаха.

Той изключваше телевизора и унесено разговаряхме до полунощ. Ваньо живееше с майка си, една скромна и спретната балканджийка. Усещаше се, че тя умееше да му създава благоприятна за творческа работа атмосфера, с което му вдъхваше и крепко житейско равновесие.

Давидков беше емоционална личност, но същевременно притежаваше строга вътрешна дисциплина, имаше някакъв свой режим на работа и поведение. Беше честен и прям, чужд на всякакви превземки и изкуствени дрънкулки било в живота, било в изкуството. Иван Давидков уважаваше и много ценеше поетите Атанас Далчев, и Николай Зидаров.

Случвало ми се е да го наблюдавам, когато е съсредоточен над творбите си. Дори само когато трябваше да ги прочете за грешки след написването им на пишеща машина, той умееше да се откъсне от всичко друго и стриктно да концентрира вниманието си.

Поезията на Иван Давидков е светла поезия. И душата му беше светла. Такава бе и усмивката му - тя придаваше нещо детско на лицето му. Имаше овладян глас с особен негов си Ивандавидковски тембър. Със звуците от струните на този тембър е пропита голямата му поезия.

Той страдаше от нефрит - болест, характерна за родното му село Живовци, Михайловградско. В последните години на живота му се налагаше да му преливат кръв. Не помня някога да се е оплакал. Носеше стоически кръста на трудната си съдба. Знаеше, че дните му са преброени, което бе и жестоко, и печално. Беше ми неловко и неудобно да му звъня по телефона вкъщи.

И все пак през една августовска вечер (1990 г.), без да знам, че го делят няколко дни от кончината му, се обадих да го поздравя за лиричната му книга „Къпането на нимфите”, която се оказа последната му книга приживе. В гласа му нямаше никакви нотки на униние, дори не се усещаше страданието, което неминуемо го е обладавало. Изслуша ме, спокойно и тихо ми благодари. Изричайки възхитата си от книгата му, аз се вълнувах. Вечерта беше късна. Казахме си „Лека нощ”, както си казват стари приятели.

…Него отдавна го няма на този свят, но характерният му глас, както и многострунната Ивандавидковска поезия ще звучат у мен до край на живота ми.

Тази поезия е достойна за нашите внуци и правнуци.

Поклон пред светлата му памет!

* * *
…Следващият портрет на стената в антрето на издателство „Български писател” е на МИХАИЛ БЕРБЕРОВ, с когото на младини сме пътували къде ли не: Стара Загора, Сливен, Ямбол, Шумен, Димитровград, Варна, Девня, Търговище… Чели сме стихове в общежития, заводи, училища, читалища… През шейсетте години на миналия век с него и с актрисата Снежина Челебиева от Театъра на словото цял месец прекарахме по градчета и селища в Южна България. Посрещаха ни сърдечно и радушно.

Всяко лято през юли летувахме заедно в Творческия дом на писателите на Златните пясъци край Варна. Той рядко слизаше на плажа заради сърцето. След като обядваше в стола, сядаше под клонатия орех пред барчето и там си пиеше джина с лимон. При него винаги биваше оживено - и той самият беше непоправимо оживен и контактен човек. Цели часове можеха да минат на приятна раздумка с него на какви ли не теми и особено литературни.

С Мишо Берберов, макар и рядко, сме си гостували взаимно и разговорите ни все са бивали интересни.

Когато стана главен редактор на издателство „Български писател”, при случайна среща на улицата той ми рече: „Искам да ми дадеш една нова твоя лирична книга. Няма да я бавя за издаване. И без това всички сме временни в тоя живот, та…” Той не се доизказа, но долових, че е предугаждал своя житейски край.

След известно време му занесох готовия си ръкопис „Зелена мълния”. След ден-два той го беше прочел, харесваше го и го подписа в горния ляв ъгъл на началния лист. Жестът му беше не само приятелски - това бе преди всичко творчески жест, което ме радваше… Не след дълго, обаче, Мишо Берберов ни напусна завинаги… След злощастната уж „демократична промяна” в края на 1989 г. в издателство „Български писател” дойдоха други хора, така че за ръкописа ми нямаше никакви шансове. Докато по едно време ми го хвърлиха в ръцете без всякакви обяснения и без всякакви скрупули. Имах чувството, че сякаш искат да им благодаря, че ми го дават.

Каква разлика между „демократическото” време на упадък и терзания и онова светло минало, когато творци като Михаил Берберов те канеха да дадеш за издаване нова стихосбирка и те радваха с благородното си мнение за това, над което денонощно си горял в творчески унес.

Затова, макар и с голямо закъснение, правя поклон пред портрета на Михаил Берберов и му прошепвам своето земно и искрено „Благодаря!”