НА ЪГЪЛА
Из „Скици със сол”
Някога това беше кино „Изток”, после читалище „Николай Хайтов”, каквото е още наполовина: сбутано отзад и отстрани, защото лицевата част е наета от магазин на „Била” - пазарната икономика е изтикала човека, затова и читалищата са там, където им е мястото - в задния двор на българското битие.
В ония времена, когато дори да мислиш неправилно водеше до усложнения и съответните последици, той обичаше да сяда по ранина на пейката на ъгъла на бул. „Ленин” и киното с баничка в лявата ръка. Примижал дяволито изпод гъстите вежди, обхождаше с поглед забързания народ и подхвърляше с дрезгавия си глас по някоя закачка - хората се развеселяваха, отвръщаха, заговаряха го…
„Седя си тук на ъгъла на две епохи - казваше - и се чувствам като народен трибун. Ама де го народа, само трибуните останаха…”
Имаше вид на древен сатир - задяваше хубавите булки, подмяташе им нещо за „котето”, те навеждаха глави и поруменели продължаваха пътя си.
Питаха го какво прави толкова рано на пейката. „Как какво? Чакам всестранно развитата личност - отвръщаше, - дано младите я дочакате, че на мен не ми излезе късмета!”
Тръгваше си с непокътната баничка.
Всяко време се нуждае от глас, който да го изкаже, да изрече мълчанията му, да избърше страха от душата му. В една или друга степен всеки народ намира своя глас и го превръща в легенда. Митологията се разгръща, когато хората започват да приписват нему собствените си мисли, афоризми, желания, вицове и героични постъпки. Така чрез този глас заговаря народът.
Радой Ралин беше българският глас-легенда - жива люта чушка, антипод на силата, осмивател на нередностите, баща на десетки лични и стотици приписвани му остроти; реален или измислен герой на рицарски сражения, автор на книги, на предизвикателства към могъщите на деня - символ на смелостта и на свободния дух…
Промените не го промениха - от него очакваха да стане ако не придворен шут, поне нещо като ходещ рекламен плакат на въдворяваната „демокрация”. Прекрачи с ирония опитите да го купят, да го турят редом с новите назначени за избрани - те изпълзяваха от нищото по държавните припеци по нареждане на новите/стари господари, ръкомахаха и се надвикваха, после ги издухваха и потъваха в реката на забравата, а въртележката продължаваше.
Той остана на своя пиедестал - пейката.
Започна да идва заран в издателство „Народна култура” - в една от стаите му стъкмихме нещо като кът за четене и отмора с бюро, диван и удобен стол на колела. Сприятелиха се с дъщеря ми - след езиковите си курсове Елица притичваше с кутия, пълна с разни сладки неща. Не знам какво си споделяха, но оттогава той заема централно място сред малкото й култове.
Така месеци наред. Бай Радой идваше към девет и половина, окачваше дрехата си и сядаше на бюрото с вестниците и книгите. Четеше, слушаше радио, бъбрехме. С Любомир Павлов и брат му Юлий го уговорихме да издадем два тома събрано - лирика и хумор, които те финансираха. Сашо Алексиев оформи книгите, но той можа да се порадва само на първия том с лирика. Вторият излезе малко след като го изпратихме през горещия юли на 2004-та.
Пейката на оня ъгъл отдавна я няма - Радой Ралин обаче е там: изправен, без знаменития си каскет, но с артистичния шал около врата и с някакво животинче в краката - нещо като котка, отъркваща се о негладения му панталон. Бронзов. В цял ръст - разперил ръце, сякаш вика отдалече: „Хайде бе, откога ви чакам!”
Кого ли чака? Всестранно развитата личност? Или чака да се върне оня народ, който - останал и без трибун, и без глас - побягна накъдето му видят очите по света да търси хляб, защото родината му стана мащеха, пък беше свикнал и правдата да му поднасят на тепсия?
Бучи, трещи оглушително и громоли юрналия се потоп от автомобили по някогашния булевард „Ленин”, тоя „Цар Освободител”, това Цариградско шосе…
Веднъж се бях разгорещил нещо по повод европейския ни път, той присви очи и рече: „По пътя за Европа България все ще е Четвъртият километър. Някой ден като го проумееш, ела и ми кажи: „Прав излезе, бай Радое!”
Един ден отидох, наведох се и прошепнах в бронзовото му ухо: „Прав излезе…”
И забелязах, че лявата ръка на бай Радой е празна - някой му беше свил баничката.
