Атанас Капралов, „Нежен скитник”, изд. „Хр. Г. Данов”, 1990,
„Приближаване до взрива”, изд. „Летера”, 2018

Банко П. Банков

Всеки любител на поезия има „свои” обичани поети, те са лице на културното му съвремие. Тях усещаш, с други се разминаваш; в преустройствената мъгла пишещото племе е разпаднато на спонсорирани гласове и самотници. Групи по интереси се самославят и самонаграждават, но не четат „отсрещните”.

Преднамереност лицемери по медийни трибуни и университетски катедри; анализатори хвалят конвейрна презокеанска синтетика. Книга от автор извън заверата не се приема за продан, нищожния й тираж го четат мишки по мазета. Да попаднеш на нея е колкото вероятността да спечелиш от лотария. Затова не твърдя, че „мои”-те поети са единствено лице на съвремието.

Писал съм за Найден Вълчев, Петко Братинов, Валентин Чернев, Велин Георгиев, Славимир Генчев, Иван Есенски, Георги Константинов, Георги Ангелов, Петя Цолова, Елена Алекова. Творецът има нужда от спонтанна реакция, не му я спестявайте; а то - дълбаеш кладенец, ослушваш се, пък нито звук дали блика вода.

За доста съвременници зрее дума на признание, но ги познавам фрагментарно - от цикли в „Словото днес” и „Литературен свят”, през единствена книга; или сме планети по различно центрирани орбити - Таньо Клисуров, Калин Донков, Димитър Милов, Христо Ганов, Надя Попова, Анибал Радичев, Йордан Атанасов, Пламен Панчев, Андрей Андреев, Петър Андасаров, Матей Шопкин …

Поредният стойностен глас, който ме сепна в глухо надвикващата се съвременна българска поезия, е на Атанас Капралов. Колега, познат от години, разминавали сме с усещане за близост и толкова. Но за открития никога не е късно.

„Нежен скитник” е дебютен сборник, публикуван преди почти три десетилетия. Какво от това, стиховете на младия тогава талант доказват, че не годините преоценява поезията, а ние претегляме времето според поезията, която е премълчало.

Поезията на Капралов, предговорена в „Нежен скитник”от Недялко Йорданов, обичан лирик сред ревнивото поетично войнство, е изумително зряла, едновременно чувствено полетна и мисловно тежка. Дебютант с разголени гърди и с цяло гърло декларира пред гузно озъртащи се, че идеалите са кухи, идеологиите - заблуждаващи, лицемерието на властващите - цинично.

Такова категорично зачеркване на миналото и раняваща паметта образност открих със същото закъснение в предизвикателната стихосбирка „Кози и ангели” на Марин Колев. Но Колев е боец от друга рота, черноземно плътен, фолклорно образен. Общото между двамата диагностици на болно време е, че то е опитало тихомълком, възпитано да ги заобиколи. Е, не е могло.

Преди да споделя посланията, които вдъхва поезията на Капралов, не мога да отмина формата, в която е отлято ангажиращото й съдържание. При бегъл прочит като че ли поетът разговаря с нас в свободен стих, съзвучието в римите е „прибрано” навътре, строфата е разсипана извън четиристишия.

Но тази освободеност крие строга ритмична организация, пулсациите на словото никъде не препъват читателя, а неизменно го дърпат да настигне посланието. Защото, за мен поне, истински поет е оня, който така владее класическия стих, че го възприемаме като свободен.

Впечатляващо доказателство за поетичната зрялост на този нов глас е, че той воюва с опоненти през диалог със себе си, през безкомпромисно себеразкриване. Така неговият гняв и себеукори, въжделения и вяра се прихващат като наши собствени прозрения, колебания и решителност.

Поетовото внушение за човещина иска да надмогнеш тяло и его, които запушват устата на съвестта. Да се опълчиш срещу подлост, да се оттласнеш от равнодушие. Капралов разчепква тези категории, като ги вмества в запомняща се конкретика - повей на пролет, дъх на тлен, гневен спор или внезапно съмислие.

В тези „подробности от пейзажа” той утвърждава мисията на поета, поколенческия дълг, търси извечния смисъл в съществуването ни. И е подкупващо многолик - ту волен конник надскачащ клопки, ту уличен мияч на човешки души, опростяващ Христос или рицар, душен от собствената си ризница.

Социалният анализ, съзряването на гнева в решителност за съпротива е кръвно несъвместимо с плакатни пози: „Кога ще се научим да сме хора?/ Народе мой, ръцете си да стиснем!… Със лозунги,/ със думи скудоумни/ подпряхме / свойто време / на протези./ Нима за да се прави/ на маймуна,/ човекът/ от маймуна/ произлезе?”

Така, проглеждайки в заобикалящата бездуховност и инертна приспособимост на масите, поетът осъзнава мисията си по отношение на идното: „О, хор сърдит!/ О, пъстра гмеж/ от балансьори на везната,/ кога най-после/ ще прозреш:/ кой/ тегли/ като бик/ земята? Кой/ по закон й е жених?/ Утробата й/ кой зачева?/ Бог/ ако бе ви разменил,/ тя щеше вечно/ да е дева./ Затуй ли/ с ревността на кърт/ ореш/ душата му невинна?/ Не го плаши/ с всеобща смърт -/ той с бъдното/ е стар роднина.”

Опитът е болезнен: „Вече не влизам в любовни оброци -/ не че съм стар! -/ имах тъжни уроци./ С дружби, с приятелства цял бях миниран…/ Взрив!…/ Налекувах се./ Днес ги презирам./ Но на врага си сега свалям шапка:/ Честно ме мрази, здраво ме хапе.”

И още: „ …поетите не искат милост./ Да иска милост някой роб!/ Поетите напъхват в джоба/ юмрука си./ Като в окоп!/ Гневът е с ялова утроба…”

Проглеждането е платено с опроверганата възможност да пребориш сам кривиците, повяхнали са надеждата, че ще разбудиш равнодушните, вярата в приятелски клетви. Но капки пот в очите трасират пътеката за утрешни борби.

Втория раздел на книгата, както е редно да се очаква, е посветен на силната чрез слабостта си половина от човечеството. На Евините потомки, заради които мъжкото сърце преоткриват за кой ли път свръхзадачата на людското съществуване: „Продължи ме любов…./ Ти бе нещо мистично за мен,/ нещо толкова неадекватно,/ че си мислех:/ във нейния плен,/ само някой чудак би попаднал…/ Но чудак явно бил съм и аз./ Викам: „Еврика!” днес,/ падам ничком/ и потъвам в античната страст,/ от която е почнало всичко.”

Какви по-искрени думи за жената - любима и спътница в оглавника на живота, за прегрешението и прошката, за очакването - син да продължи дните ти? И прераждането на очакването в ревнива обич към дъщери, родени да разтуптят чужди мъжки сърца, да дарят живот от чуждо мъжко семе..

За да прозре трийсет годишният тогава поет: „Страхувам се, че някой ден/ и аз ще остарея./ А ти едничка ще си с мен/ по тихата алея…./ И ще възкръснем след мига,/ когато свършва всичко - / в далечен спомен…/ Отсега! -/ обичам те, обичам…”
Мъдри думи на талантлив проходец, до тези думи ще дораства времето, в което са изречени.
…………………
Какъв срещаме поета почти трийсет години след „Нежен скитник, в най-новата му публикувана книга „Приближаване до взрива”? Животът укротил ли е поривите му? Притъпил ли е острието на неспокойствата? Още ли Бог го припознава за мостра на бъден живот? Или и той вече подпява „Осанна!” за местен властник?

Къдриците на поета сивеят, но той е прозрял: „Животът е урок по свобода:/ научиш ли го,/ до честта ще стигнеш…/ И уж си водиш битките за чест,/ а всъщност -/ водиш битка за България!”

Посланията му са все така пламенни, но очертани зад по-сложна образност, помъдрелият творец продължава да ободрява съмишленици по жертвените пътища към идното, но: „За кой ли път със страшна сила изписвам:/ „Хора, виждам път!…/ Но словото ми е в немилост - / то е осъдено./ Без съд.”

Съвременниците са глухи за призивите му: „Даже публично да се запалиш,/ не властта ще раниш,/ а рода си.”

Метафорите на поета сблъскват не с предметни, а с понятийни сходства. Ако не те е напуснал спътник, не си предаван от съмишленик, не са опитали да те разстрелят духовно, жив ли си минал през живота? Прозренията му са парадоксални; черното се представя за бяло и амебата за слон; кривият прав е, правят е накриво седнал.

Увереността в неизбежното тържество на правото и разума е пронизана от несигурност, инстинктът за възпроизводство се изражда в самоизяждане, утрешното цяло крие заплаха от унищожителен взрив: „И се чудя… / за какво след хиляда лета да съм жив?/ Може би за да видя - / поет непотребен съм./ Може би за да тръгна от звездите пеша/ по обратния път,/ пак при племето сбъркано,/ за да кажа на своята бедна днешна душа:/ проигра жив живот за измамно безсмъртие.”

В известна степен съдбовността, съмнението дали са лечими социалните язви, горчивината от ипотекираното ни бъдеще сближават Капралов в „Предчувствие за взрив” с гневните реакции на десет години по-младия Георги Ангелов в „Пепелище” и „Солта на земята”.

Носейки по-дълъг поколенчески товар, Капралов се стреми да спечели първо битката срещу себе си, да мултиплицира прозренията си в съзнанието на още неоглашени. Неговото приближаване към взрива е неотклонно, но премислено, изчистено от импровизации, повторни загуби биха били невъзвратими.

Ангелов е по-импулсивен, детониращият шнур вече тлее, неговия стих тръбно призовава ощетените да вдигнат знаме; както Свободата на барикадата в картината на Дьолакроа. Пък там - каквото пушка покаже.

………..

Жената, звънко почукване на токчета, жената снайперистка, прицелена в сърца или дар от съдбата, присъства неразделно по пътя на Капралов „към взрива”. В спорове с нея той често е щедрият губещ. Защото дълбоко в себе си е уверен - огледан в очите на победителката и „отвъд” ще бъде жив. Тази единствена победа му е достатъчна…

Картинността в тези интимни стихове също е усложнена, разлята е меко, като върху платно на импресионист. Отчетливият контур отстъпва място на загатването, читателят сам ще дооцвети пространството, прескочено от четката, ще въобрази недоизказаното.

Но сложната образност носи убедителен вътрешен товар: „… подвижно дърво съм от късната есен:/ сърцето уж цъка,/ но нищо не чака,/ очите уж бродят,/ но с поглед отнесен…/ …Къде си,/ любов?/…Нали сме сега две дървета подвижни - / на сняг разстояние вече от края:/ ни вчерашно рошести - / за да ни стрижат,/ ни утрешно пъпчести - / за да мечтаем.”

Програмното стихотворение „Приближаване до взрива” въвежда в последния цикъл от книгата - „Сомнамбули в космоса”. То е символен послеслов към ръкописа. За въжделенията, призивите и бунтарствата; за житейските по-редки победи и преосмислени поражения.

Мъдра меланхолия, избеляващи бои, отслабващи сетива - съдбата на поета повтаря съдбата на всяко човешко същество, родено да измине кодирания път от раждането, през цъфтежа, до неотменния край: „Аз бавно губя чувството за болка/ от трайното усещане за тлен./ …. Жестока възраст!/ Сръчен скулптор дялка/ по мрамора и моя послеслов./ ще е готов, щом с черна катафалка/ бял ангел върне се за теб,/ любов.”

Същността на нещата е в единството на изключващи се противоположности. Светът на младини е лежал в краката на поета, той е бил месията, утешавал е бедняка и е разпвал на кръст злосторника; горд и честен, макар и прострелян в гръб, е възкръсвал от нищото. „Но днес е епохално късно/ да съм на Бога/ пръв заместник./ И вече не изпитвам драма,/ че е осъдено доброто./ Сърцето ми - / сизифов камък - / търкулва в ниското животът…”

Планетата се готви за живот под нови форми, след сетния малшанс за очовечаване, на преживелите взрива растат хриле и люспи. И за да не се превърнеш в няма риба, дано да ти поникнат криле. Тогава с най-близък на сърцето ти да търсиш сред вселенските мъгли дом за сомнамбули.

На места - както във вопъла „Миг небе”, покрусата от обществения тлен достига натуралистичен спазъм. Поетът, бивш гражданин, кръстосва като чужденец родния си град, доброто линее от глад, а злото обезумява от преяждане: „На вожда-слънце монумента строг/ историята по корем е тръшнала./ И фолк дула със спазматичен рев/ концерта птичи закопават в нищото./ Сега духът не струва пукнат лев…”

Затова надеждата за спасение, за почтена социалност се превръща в търсене на четирилистната детелина на любовта. Под яката черупка на семейната клетка растящата ядка ще спастри доброто за идващия ден. Прости лекове-билки церят поета от разочароващи измени, нетрайни победи и проумени заблуди; завръщат го в детските спомени, в пролетната дядова къща, на мъжка раздумка и чашка люта ракия. За да осъзнае, че: „Какво бях аз?/ Сълза от необята,/ замрежила окото на Земята./ Сълзи такива милиарди има…”

А престижните цели, мащабните битки, съдбовните решения, се свеждат до прости надежди: „Живот,/ не ме предавай точно днес./ Децата ми сами да ходят искат,/ но спъват се,/ охлузват колене/ и още търсят в мен опора близка./…Добрите българи от хала скотски/ далеч побягват./ Гибелно./ Без вест…/ Без мен кой да им каже,/ че народ сме?”

Чувате ли как в кротката молба на уж укротения под градушки поет звънва самочувствието на месията- скитник от младостта му?

Но защо е младост, ако дръзка камбана не буди всяко поколение да прескочи в утрешния ден?