Денчо Владимиров

Провокирани размисли по повод 150- годишнината от подвига на четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа

Десетилетия знайни и незнайни родолюбци и летописци от Освобождението насам събират потвърждения за доказване истинността на една легенда, предавана от поколения на поколения в Средногорието - а тя е, че тежко раненият по време на битката на връх Бузлуджа войвода Хаджи Димитър е изнесен от полесражението от свои четници и те, носейки го на носилка около 30 километра, го скриват надеждно от турските потери на средногорския връх Кадрафил.

И там седмици наред жителите от околните села, по взето решение на селските първенци, се грижат за легендарния български войвода, лекуват го, превързват раните му, носят му храна.

За жалост обаче Войводата е достигнат все пак накрая от смъртта. Погребан е от пастири на това място на върха, като се поставя обикновен камък на гроба му. След Освобождението тленните останки на Хаджи Димитър са препогребани с тържествен църковен ритуал в църквата „Св. св. Петър и Павел” в село Аджар /днес Свежен/.

Църковният ритуал е отслужен от помощника на Пловдивский владика, Негово Благолюбие Левскийский Гервасий, както съобщава в дописка излизащият тогава вестник”Марица”.

Благодарение на тази дописка майката на Хаджи Димитър в Сливен научава новината и в лютата зима на 1880-та веднага тръгнала за селото в Средногорието.

Но поради дълбокия сняг тя спряла в село Домлян и поискала помощта на тамошния кмет Иван Стоянов. Той изпраща писмо до кмета в с. Аджар, с което моли старейшинския съвет на селото „да испроводите на покойният Хаджи Димитра костите, за което е пристигнала неговата майка да си ги прибере и като не е в състояние да доди, придпровожда гореказани чиловек да ги испроводити”.

Костите веднага са извадени от гроба и завити в кърпа се изпращат на майката на Хаджи Димитър с трогателно писмо, в което се чете: „На нас много ни жално стана, гдето нямахме честта да дойдиш в селцето ни, гдето е погребан син ви”.

Говори се, че майката, виждайки черепа, заплакала, познавайки сина си по избити в детството му в зъби в момчешки двубой.

Майката отнесла костите в Сливен и ги погребала с църковен ритуал в двора на църквата „Св. Никола” като на паметника е било написано, че тук са костите на Хаджи Димитър, починал на връх Кадрафил в Аджар /Свежен/.

И оттук започва драмата с костите на Войводата.

Захари Стоянов, който по косвени свидетелства е направил извода, че войводата е загинал в сражението на Бузлуджа и погребан там, пише: „Знае се положително само това, че един от борците Христо Македончето сполучил да избяга към запад …и умрял от раната си около Аджар, в местността, назоваема „Кадрафил”, гдето бил погребан от местните овчари”.

Авторът на знаменитите „Записки по българските въстания” обаче е бил в дълбока печална грешка, защото твърдението му било опровергано след години, когато от Влашко се завръща …жив и здрав, същият този „погребан” на връх Кадрафил Христо Н. Македонски.

Но въпреки това десетилетия наред господства официалната версия, че Хаджи Димитър е загинал на Бузлуджа и погребан там. Костите, които е препогребала в Сливен майка му са извадени от гроба му в този град и се държаха от години в …някакво сандъче!

В последните години жителите на Свежен, и на съседните на връх Кадрафил села от община Брезово, както и от цялата страна, организират тържества-поклонения през август, в годишнината от смъртта на Войводата на връх Кадрафил.

Духовници отслужват църковен ритуал, стотици хора коленичат пред паметта на падналия тук „юнак с дълбока на гърди рана, юнак в младост и сила мъжка”, както е възпят от Христо Ботев, отлично познаващ тези места в Средногорието и съвсем улеснен да си представи картината на юнашката смърт на Хаджи Димитър в своята балада „Хаджи Димитър”.

Впрочем, не ли е Ботев най-важният източник за това,че Хаджи Димитър не е загинал на Бузлуджа в боя, а след него? И то не на Бузлуджа, където има и до днес само буки, и голи поляни, но не и оная гъста гора, която да “зашуми” и Балканът да запее хайдушка песен? А затова, че не на Бузлуджа са последните дни на войводата, не “свидетелства” ли в безсмъртната балада Ботев като посочва “жетварки пеят нейде в полето”.

Всеки, който е пътувал до Бузлуджа, знае, че по пътя до върха в близост няма полета, в които да са пели и някога жетварки. А и самият факт, че Ботев пише своята балада за Хаджи Димитър с този й сюжет и започва със стиха “Жив е той, жив е”, говори, че гениалният ни не само поет, но и журналист, е имал вярна информация от родината за събитията с четата на Хаджи Димитър и за това, че войводата е бил само ранен в боя.

Иначе, логиката подсказва, поетът би написал стихотворна творба с друг сюжет, за паднал в бой герой. А и дълго след сражението из поробеното ни отечество и сред емиграцията ни се е говорело за това, че Хаджи Димитър не е убит, че даже са го виждали жив да събира отново чета.

Значи и този детайл срива статуквото за кончината на войводата на Бузлуджа и за отрязаната му глава, която в пълен разрез с дивата традиция на дивите главорези странно защо не е била показвана за назидание на населението, а и за получаване на някаква висока премия за нея?

Такова съображение впрочем изказа и един сливналия, при премиерата на книгата “Кадрафил - върхът на безсмъртието” в Сливенската регионална библиотека, в присъствието на тогавашния областен управител, на цялата интелигенция на града.

И наистина - ако в действителност турците главорези, бабаити са имали като трофей главата на войводата, то тя стопроцентово би била показвана за самохвалство и всяване на ужас и безропотност у раята. Но нито един съвременник на битката не си е спомнил за такъв факт!

Не е отбелязал такъв факт и нито един турски чиновник, включително и палачът на българския народ, Митхад паша от Русчук! Разбира се, това не е случайно разминаване във фактите и просто е неглижиращо, ако някой историк, сторонник на тезата-статукво за кончината на войводата на Бузлуджа, не е забелязал това.

Случи се така, че участвах в първата експедиция по разбиване на това статукво за гибелта на войводата в боя на Бузлуджа, а не на средногорския връх Кадрафил.

Така сам, от срещите с много хора, а и после над работата си като редактор над книгата за експедицията “Кадрафил - върхът на безсмъртието”, се убеждавах, че известното ни за последните дни на ранения войвода, не е само народна легенда.

Материалите от експедицията и събраните в книгата доказателства ни направиха горди като българи и с едно от преоткритите най-важни доказателства.

Става дума за онова, описано в книгата, нечувано и може би НЕРАЗБИРАЕМО ВЕЧЕ за някой днешни българи съзаклятие на хората от околните на връх Кадрафил селца през мрачните години на робството: в продължение на седмици, на територия, гъмжаща от турски потери, те, жителите на околните села на средногорския връх Кадрафил са се грижели въпреки всичко за тежко ранения войвода.

Не се намерил нито един издайник, нито един предател!

Нито един не се е полакомил от големите премии, които турската власт е давала за предателство, за издайничество на комити и бунтовници.

Никой не е издал Войводата Хаджи Димитър! Тези обикновени овчари, говедари, козари, орачи, занаятчии, млади и стари са положили клетва вътре в себе си.

Не пред револвера и камата. Всеки се е врекъл в свободата на Майка България, да запази тайната и да помогне на бунтовниците, с риск на живота си. Извършен е бил масов подвиг, чието послание за нас потомците е: „Ние, българите, не сме предатели!”

Тогава в експедицията си отговорих и на въпроса защо в робския мрак са се раждали и толкова герои и патриоти на тази земя.

Нашата съвременна филмова индустрия, може би поръчково-грантово отвън, направи в последните години игрални филми с обидно профаниране на герои от борбата за национално освобождение, даже неособено скопосани филми за Ботев, Левски, и за “ревулиционерите” от “Възвишение” по написания на котленски диалект, а не на книжовния ни език, роман.

По този роман бе направено даже и много спорно за театралната природа и изкуство представление в Пловдивския театър. На него организирано обаче се водеха масово ученици, за да видят какви сарахоши, пройдохи и авантюристи са били всъщност героите от борбата ни за освобождение от турско робство…

Сега питам: нашата българска филмова индустрия как така не се сети, по случай 150-годишнината от подвига на четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, да сътвори филм и по величавия сюжет от епопеята за Хаджи Димитър и четата му, включително и за славния епизод по пренасянето на ранения войвода от мястото на битката до върха на неговото безсмъртие - Кадрафил? Да, ама не.

Като че ли друга тенденция люлее днешни творци - да обслужват едно унизително и нихилистично конюнктурно пренаписване и изопачаване на историята на народа ни и в тази й част, когато е било едно неповторимо време на върхове на патриотизъм.

Как иначе да си обясним и абсурдите с появата на български роман за палача на българите Митхад паша, същият, който е изпращал потерите след четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа и комуто след това са доставяли вещите от загиналите борци за свобода?

Преди години изживях истинско потресение, когато търсейки материал за написване на книга за основателя на българската аграрна наука крушовския гений Константин Малков, отидох и в Селскостопанската гимназия “Ангел Кънчев” в Русе и там на стената в учителската стая видях редом до портрета на Ангел Кънчев и този на …Митхад паша!

Какво бе това - в българско държавно училище, в учителската стая - портрет на държавник от турската империя, портрет на палач на народа ни?

Що за учители са тези, които са допуснали този абсурд, къде е гледала и Регионалната инспекция по образование на Русе, Министерството на образованието? Що за нихилизъм?

И сигурно е вярно това, което съм чувал от български офицер, че в зората на демокрацията и на приобщаването ни към НАТО, при посещение на турска делегация от голям кабинет на министерството е била “предвидливо” изнесена картина с боя на Шипка?

И ако за някога, за времето на мракобесното петвековно турско робство не може да се говори сериозно от нормални хора, че е било само турско присъствие, то как да наречем днес присъствието, в което знакови почти столетни български хотели набързо станаха от години турска собственост?

Европейската столица на културата Пловдив се превърна в столица на дюнерджийниците и ориенталската кухня. А навред в търговските вериги цари изобилие от небългарски зеленчуци и плодове, а приоритетно турски. Даже и магданозът, който дробим в салатите, е турски. Странно, но факт.

А как, освен с тревога, да не размислим над думите на държавния ни глава, който казва че съседна Турция е направила опит за намеса в изборите ни и религиозните ни дела?

А и все някога ще стане ясно и колко от българската земеделска земя вече всъщност не е само в български ръце.

И сигурно неслучайно през 2009 г., когато бях за кратко в Москва на асамблея на фонда “Руский мир”, в метрото една достолепна московчанка със снизходителна усмивка и някакво съжаление ме попита като разбра, че съм българин: “А вас турки снова поробили?”.

Ето значи как изглеждаме българите в новите времена за обикновените руски хора!

Същите, чиито прадеди са загивали за свободата ни и никак не им е безразлично това, което става и сега в тази, считана от тях братска страна. Братска страна, която обаче чинно членува, заедно… с турците, в един и същи военен блок, обградил с оръжия Русия.

Та, експедицията и книгата за последните дни на Хаджи Димитър на средногорския връх Кадрафил, освен че вдигнаха завесата за гибелта на българския войвода и славната му чета, но подбудиха хората и за актуален и насъщен вече размисъл на тема …предателството.

Кога е било по-голямо то, през време на робството или… в наше време, когато по конституция живеем в свободна страна?

Ето, че дойде време да си зададем и този въпрос след години на илюзорна пагубна наивност в мъглата на привнесената отвън “демокрация”, оказала се май неоколонизация.

Днес изникват безброй тревожни въпроси:

1. Как иначе освен национални предатели да наречем хората от висшия ешелон на управлявалата до 1989-та партия, които заедно със специалните служби, “творчески” измислиха и приложиха в дело подлия сценарий на прехода, с който дотогавашният партиен елит се възпроизведе с челядта си в ново капиталистическо вълче общество с обогатяване за сметка на народа?

Как стана така, щото тия, които на открити партийни събрания по колективи оставаха да си казват нещата по партийному скрито, а ние, безпартийните бивахме помолени да напуснем, бяха призовани отгоре “Грабвайте икономическата власт, другари!”.

И я грабнаха посветените и избраните от многолюдния тогава партиен актив от всичките му видове ешелони. Избраниците на номенклатурата се редяха от тъмно пред банките за безлихвени кредити, за активи, а безпартийните “непосветени” се озовахме подло изоставени в новата “революционна ситуация”: “Всеки да се спасява сам!”

Как стана така, че организирано и масово челядта на тогавашната всякаква номенклатура - партийна, земеделска, профсъюзна, комсомолска, отечественофронтовска, изведнъж в навечерието на Подмяната се озова като в приказките със стипендии и с друга логистика в охулвания дотогава Запад, в САЩ, Канада, Англия, Германия, Франция, Белгия, Испания, Швейцария?

А после към синовете и дъщерите, внуците и внучките на тази “емигрирала” гъвкава безскрупулна номенклатура благополучно се примъкнаха и техните родители и сродници, забравили предишни висши рангове и постове, захвърлили идеи, захвърлили памет за десетки хиляди избити борци за социална свобода и справедливост, захвърлили, изгорили и скъсали публично партийни книжки и приемащи на тълпи скорострелно чуждо гражданство.

Тези от знатните дотогава номенклатурни фамилии, които “патриотично” оставаха в колонизираната държава, се сдобиваха пак като в приказките с… икономическата власт. А знае се - който я има икономическата власт, пак ще има я има и политическата. Фокус - мокус препаратус! Така се състоя и целият този непознат в българската история подъл театър за оцеляване на соцелит и възпроизводството му до девето коляно в капелит. За сметка и с ….участието и на народа! Заблуждаван от политическия театър-цирк вече три десетилетия!

2. Как иначе освен национални предатели да наречем хората, които поръчаха и сътвориха в живо дело зловещия план за икономическото заробване на България под диктовката на американски експерти, с участието на асистенти и професори по марксистки науки от институти и български вузове?

3. Как иначе освен национални предатели да наречем хората, които сътвориха разграбването на народния капитал чрез бандитска приватизация на стотиците фабрики и заводи, държавни компании, чрез „творческо” източване на банки, фондове, поликлиники, болници, унищожаване на кооперативни стопанства по селата до тухла и изколване на добитъка “до буркан”, с кърджалийско разграбване на селскостопански сгради, инвентар за стотици милиони, мелиоративни съоръжения? И дадоха път за появата на новите бейове с американски комбайни и трактори - арендаторите, все “техни хора”?

4. Как иначе освен национални предатели да наречем хората, които съсипаха българската икономика, наука, селско стопанство, здравеопазване, образование, култура, литература и прочие? Забравени са и изхвърлени от учебниците по литература класиците ни от миналото, а на тяхно място вече напират грантовите класици на един световен финансов спекулант, изкарали по някой курс за писане на романи и пиеси в странство и дошли тук да учат народа с литературна макулатура…

5. Как иначе освен национални предатели да наречем хората, които превърнаха националните медии в рупор на чужди интереси, колонизираха ефир и екран с нонстоп англоезичен песенен буламач и с долнопробни чужди филмови сериали, сред които се открояват пак нонстоп турските?

6. Как иначе освен национални предатели да наречем хората, които прочистиха и учебниците по литература, по история истината за борбите на народа ни и за неговите герои?

7. Как иначе освен национални предатели да наречем хората, които превърнаха страната ни в политически придатък на Запада, с разделянето на народа на сътворени и още сътворявани от специалните служби политически проекти-партии и движения, провалящи се един след друг, но излизащи от властта с несметни богатства за новите политически елити, наследници на стария партиен елит? А знае се, новият елит се обогати в мътните три десетилетия и с какви ли не демократи-криминали, които попадат във властта - в различните й форми и решават съдбините на народа ни.

8. Как освен национални предатели да наречем хората, които допуснаха да ни спрат реакторите и да се провалят съдбовно стратегически енергийни проекти с национално значение и вече всяка година кошмарно се увеличават цените на струвалите някога жълти стотинки за потребителя ток, вода, парно?

И да продължават безнаказано масовите издевателства на монополистите, в това число и от чужди земи, над българското население, досущ като в Ботевия стих: “Грабете го, неразбрани, грабете го, кой ви бърка, скоро той не ще да стане, ний сме всинца с чаша в ръка!”

Няма друга държава по света с толкова много осъдени и по няколко пъти от монополисти почтени граждани за непосилни сметки за ток, вода, парно, сградна инсталация, телефон и какво ли не, което може да измислят извратените мозъци на смучещите съвременни паразити с бели якички при пълното безхаберие на паркетните ни патриоти.

9. Как освен национални предатели да наречем хората, които допуснаха въпиющата престъпност в страната ни, може би вече по-голяма и от времето на турското владичество, със сегашната неефективна защита на българина от страна на дузини високоплатени служби за сигурност и от правосъдие?

10. Как иначе освен национални предатели да наречем хората, които принудиха вече към три милиона българи, не по организирания подъл номенклатурен сценарий на елита, а от неволята, да напуснат страната и да раждат децата си като граждани на чужди страни?

Това са само десетина въпроси от стотиците, хилядите, които поражда днешното черно безсмъртие, другото име на Предателството.

*
И опираме и до тъжния въпрос: не предаде ли така за пореден път в българската история Петата ни колона, елитът на България, разнопартиен и разнокриминален, делото на Хаджи Димитър и на Стефан Караджа, на техните четници, тръгнали самоотвержено на гибел за свободата на България?

Не ли е предаден светлият им идеал за свобода и достоен човешки живот в чиста и свята република?

Разговарял съм с много хора и съм им задавал този печален въпрос.

И отговорът е бил страшен: ДА.

Делото на Хаджи Димитър и Стефан Караджа е… ПРЕДАДЕНО!

Не за такава България, като днешната, са преминали Дунава те и са загивали през юлските дни преди век и половина!

И е дошъл вече ред за Коректива, който трябва да даде НАРОДЪТ.

И ще го даде. Защото все така ни е останал жив Хаджи Димитър, жив с неговия дух, с неговия пример, с примера на безбройните герои в историята ни. Жив е пламъкът на родолюбието, който са ни предали хайдути, воеводи и четници, въстаници и опълченци като неугасваща щафета.

А има ли пламък, ще има и разгорял се огън на нова борба за свобода и човешки правдини!

И ще прииждат все нови и нови четници, присъединили се и от нашето съвремие в безсмъртната чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

Снимки: Авторът