ДНЕШНИ РАЗМИСЛИ
Животът на всеки човек е даден от Естеството само веднъж и затова има голямо значение как е изживян. Има значение дали с нещо е допринесъл някаква полза за другите.
Има значение и това как човек преценява живота си, което (говоря за себе си) почти винаги го прави песимист. Оптимистите в това отношение са поголовни самоубийци. Безсмислено е да се доказва това.
Разбира се, тези разсъждения са само философски и в най-добрия случай единствено конкретната действителност бива най-вярното мерило в тази насока.
Особено в днешния ден, когато се сблъскваме с много препятствия, както в духовната, така и в материалната сфера. И за да не говоря въобще, ще бъда конкретен. Днес непрекъснато се пише за свобода, за демокрация и пр., а аз съм като затворник.
И си стоя у дома, но не се чувствам у дома си. Причините много (ако са две-три, щях да ги преодолея): с пенсията си не мога да се изхранвам и често гладувам; да намеря работа - е изключено; не мога да пътувам нито до родния си край, нито докъдето и да е; не мога да се срещам с приятели поради скъпотията и безпаричието; най-много да отида за вода в центъра, както и да изляза да поема свеж въздух, който все още е безплатен!
Да изреждам ли още? Та нали това се отнася почти до всекиго у нас, с малки изключения, които пък са с големи възможности и, разбира се, за тях има и свобода, и демокрация и т.н.
Ако кажа друго, т.е. обратното, за собственото си житие-битие, значи да излъжа. И така, човекът, и творецът стои прикован и окован от всичко.
Най-много да прочете в един вестник (за повече няма пари) какво става по света. А самолетите непрекъснато долитат и излитат към не знам си къде, но в тях никога не мога да се видя.
Какъв бизнес може да захване поетът? Сега да напечатиш някъде свои стихове е цяло събитие. Но и събитието не става. Поетите са си немили-недраги като Вазовите хъшове.
И пиша, естествено, защото така съм орисан. Пиша, със свито от болка сърце. От болка за България, която пропада, за истината, която е низвергната, за тъмните хоризонти, за злощастието ни. Пиша и дневник, където всичко е строго фактологично, и който би могъл да бъде публикуван само посмъртно.
В него без грим показвам и хора, и събития, които опропастиха живота на цял народ и го стягат в оковите на нови идеосистеми.
Как ви се струва това, че рояк от гладни и бедни хорица ровят в боклуците и кофите за коричка хляб, а отделни свободни и „демократични” личности, претендиращи да са ни главатари, прелитат предоволни света до Канарските острови и Дубай?
И какъв е смисълът да се пише със загладени думи и изрази, когато настоящето е грозно… Друг е въпросът, че в живота си имам с какво да се гордея.
Но гениални български поети - мои учители - се клеветят и им се събарят паметниците. Моята истина са те - Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Смирненски, Ясенов, Гео Милев, Вапцаров…
И въпреки сегашното трагично българско време, мисля, че рано или късно всяко нещо ще си дойде на мястото. Нашият народ е жизнен, земен и даровит народ и ще изнесе съдбата си на такава висота, каквато заслужава.
Но сега времето ни е гневно.
А аз обичам да вървя с часове из пазарите (без да пазарувам) - това ми е стар навик. Там и хората са интересни, и цветята, и всичко…
Обичам да се занимавам с моята внучка Мария, която ще бъде първокласничка. Това е най-голямата ми радост, защото друга нямам. С нея обикаляме улици и пазари, градинки с люлки (дето вече са изпотрошени), радваме се на дърветата, назоваваме ги по имена, говорим си, пеем си наши (че и нейни) песнички, ходим дори пеш на Витоша.
Същностно мое занимание е туризмът. Можете да ме срещнете по чукарите и пътеките на Рила, Пирин, Стара Планина, Родопите… Вървиш с дни, седмици и не виждаш жив човек. Пак поради „свободата, демокрацията” и скъпотията, които са добре дошли за някои.
Лятос дълго търсих приятел, с когото да прекосим Пирина. Не можах да намеря. И тръгнах сам - от Добринище, та чак до Роженския манастир, Мелник и град Сандански.
Красота! И никакъв турист. Слава Богу, срещнах групичка ученици от гр. Гоце Делчев.
За една седмица (пътни, храна и нощувки) пенсията ми свърши. А с какво да се храня през останалите три седмици?
И трябва чистосърдечно да призная, че в това вълчо време най у дома си се чувствам в планината. Там съм най-близко до усещането си за свободата, за България.
