ДЪЛГОВЕ
Моето не е живот - страдам и търпя, търпя и страдам. Тъкмо сега!? Светът се засмя, а аз плача. Едни се радват на дом, други - на деца, трети - на хубава жена. Аз изстинах - едни очи ми останаха. Нещо да ми липсва, не! Къща палат, деца - много. Разжених ги, задомих ги, внуци и правнуци дочаках.
Жената - хубава, лоша, добра беше - и нея изпратих, а мене и господ не ме иска. Да кажеш, че съм лош човек, ще сбъркаш. Уж все на добро гледах, а лошо излизаше.
Буболечка срещна - една такава никаква животинка, гадинка някаква, паднала по гръб, шава, криви се, мъчи се. Ще се наведа, обърна я, поставя я да стъпи, харно да си върви по пътя, че да се радва на света.
Или виждам на Абраша магарето се изтезава - не може да стигне кобилата. Нали, божа работа, но магарешка е наредбата им - тръгнали със самарите любов да правят. Ще ги подредя, ще ги наглася. Те да се отсрамят, мене да споменават.
А да ме питаш - защо съм го вършил, не мога да отговаря. Някой да ми е платил? Не е! Нито съм искал. Само хубава дума да чуя, стига ми. Защо да растат ушите на лошото.
Ама сега го разбирам. Чакам блага дума, но не идва. Не идва заради кривините ми - дългове изплащам. И да ти кажа защо!
Тогава беше алчно време, вълче време - единак ли си, минаваш. Нямаш ли як врат, цял живот хомот ще влачиш. В такова време се родих, но акъллия. И рекох отрано да си отварям очите. Но лош късмет ли, орисия ли, таман изкласявах след отделенията, и в Буйново затриха баща ми.
Отишъл беше там през тринайста година българското да сади, горски надзирател бил, а какво стана? Вместо трибагреника, черен байрак падна пред очите ни. Майка реве и прегръща земята - няма го!
Ние, сюрия деца, като пиленца писукаме около нея, но кой бог връща мъртвеца - не върна и баща ни. Какво ще прави без мъжка ръка?! - рови пръста майка и припява. Но се намериха и добри хора.
Едно майка спазари за говедарче, друго - за овчарче, а на мене - аз бях най-голям - върза чирашка престилка. Три години катран разнасях, две години главини на талиги заглавиквах и на шестата - тъкмо щях да стегна спица на първото колело - ме вика чорбаджията.
- Ти ли беше - казва - на Зарит Гоча момчето?
- Аз съм - викам, - какво има?
- Ела, че те викат!
Като чух това ,,зарит”, вапцах ризата. Пот шурна във врата ми. Бърша ръце в престилката и уж вървя, но с рамото напред - едното ми око в чорбаджията, другото - в паяжината по кюшетата. Както казват - животът ми тури очи и отзад - гледам от кой ъгъл ще ме приграбят за врата. Тогава това беше голяма фабрика в Пещера.
Майсторяхме талиги за войската, а аз през цялото време слагах пясък в главините - все золуми правех, саботирах. Социална анархия - щяхме да въставаме. ,,Щом е за затриване - си казах, - нека и мене затрият, че да се свърши теглото!” - вървя и мисля, а чорбаджията ме подпира с корема.
- Върви, върви! Май и ти си пикал накриво! Ще видим тая работа!
Втрещих се - беше през есента на двадесет и трета, тъкмо бяха загасили пожара в Саранбей, а поп Андрей висеше на телеграфния стълб. Тъй и излязох на двора - с очи в небето, нали за там ме викаха. Все стоях свит в мрака - от сутрин до вечер, слънце не виждах, та светлината ми грабна очите.
Мижа и примигвам и през парцалите гледам портупей юнкер - стегнат, запасан, сабята му калдъръма кълве. После научих чиновете, но тогава той ми вика:
- Момче, хвърляй престилката, войник ще те правим, царя да пазиш!
,,Брех - рекох си, - какво мислех, къде ме насипват?”. Не повярвах- за мен лъжа, за вас истина - тъй каза.
От фабриката, в Окръжието. Докато ида, три пъти сменях боята, та бледосин се изстъпих пред военната комисия.
Гледаха ме, мериха ме, на пета ме развъртаха и накрая отсякоха:
- Момко - каза старшият през очилата, - не ставаш, не си редовен по параграфите,
трудовак ще те пратим!
- Добре, господин господине, аз винаги съм бил трудовак, ще стана, много ви
благодаря!
Дотогава не бях имал време да се видя. Излязох и се поогледах. Аз вървя напред, а единият ми цървул тегли към Родопите, другият - към Средна гора. Бягай насам, бягай натам, - не в цървул, а в параграф ме вкара чираклъкът.
Такива като мен в царщината не могат да се мешат - ще изкривя линията на строя. Но пак било за добро. Три години строих и развалях резиденцията на царя в Кричимското поле, накрая се научих палати да вдигам и ме пуснаха да си вървя.
- Щенци дойдохте, такиванка - показва в словесното фелдфебел-бирникът - а, вижте
какви юнаци ви пускаме! Отворихме ви очите, опичайте си акъла - да не се набутвате в чужд улук, че животът ще ви смели! Бъдете задружни и единаци! Всичко сами постигайте! - изпя си словесното.
Беше охранен, гласът му гърмеше като топ - пред нас приказва, по върховете бие. И го разбрахме. Но много не го дослушахме - бързахме да хвърлим раниците, че да зажеглим вратовете си. И който може, да тегли.
Послушах фелдфебела, събрах тайфа и препасах престилка на майстор. Времето се отпусна, усмири се, хората взеха къщи да вдигат. На пролет излезем, есента се върнем. Дигнем комин, на мене риза, на чираците - нагръдник. Даде стопанинът парите, седнем настрана, да облажим душите си. Държа аз платата на всички и деля:
- Дружина, - казвам, - еднакво тежа камъкът в ръцете ни, поравно ще делим!
- Как така, поравно! - рече Дялан Пейо, брат ми. И той беше дошъл да чиракува и
докато го науча как да очуква камък за ъглите, десет летви строших по него. Затова тъй му викаха. На един развален камък, една летва. И му стигаше, не надмина десет, ама акъл! Та той вика: - Как поравно? Ти занаят ни даваш! - искаше да ме защити.
- Давам, не давам, поравно! После да не чувам приказка - ограбваше ни! - блазня ги
и изтърся парите. Награбя каймета - бях ги изтърсил на тревата - и започвам: - На мен - казвам и слагам кайме в джоба. - На теб - и подавам на първия. - На мен, на теб - подавам на втория. - На мен, на теб, на мен, на теб! - Изредя ги и пак започвам отначало: - На мен, на теб - докато очистя поляната. Хем са доволни, хем поравно на всички. Зарадват се, ухилят се, идва им не да стъпват, а да хвърчат - по-скоро да идат при булките си. Но мислят и за идната пролет, уговарят ме:
- Бай Кольо, напролет да не ме забравиш, пак да ме викаш! - Аз съм им връстник,
кажи го, но бай ми викат.
- Няма - казвам, - но през зимата събирайте сили, че да сте още по-яки напролет! И
да топлите булките, ей, да не ме излагате! Намигвам на задомените.
Прибирам се и аз, пускам отвеса на изчуканото, ще стигне и за булка, и думам:
- Майко, харесал съм на Филипка слугинчето, иди да ми го доведеш!
Филип беше първенец в Чепеларе. Имаше мелница, дъскорезница, магазини, кръчми и две къщи в пъпа на града, но тогава беше голямо село. Жена му - изтънчена, лисиците й от врата не слизат, на шапката й пауново перо.
И добра жена. Фръцка хълбок и ежи перото, та беше го направила като нея - часовник, къщовниче, скопосниче, да не ти казвам. На токче въртеше ергените. И мене завъртя това слугинче - бях го хващал по хвойните на Филипова бичкия - та още ме сърбяха ръцете по него.
- То ще е! - отсичам.
- Харно - вика майка, - това да се чува! - и плитките й хвръкнаха. Къде е наше село,
къде е Чепеларе?! На обед приказваме, вечерта го доведе. Само като казала: ,,Наш Кольо те иска!” - Стефани хвърлила на Филипка паниците и право у нас.
Животът ми тръгна от хубаво, по-хубаво. Притопляме зимата - невястата пее, майка се радва, но покаже ли се зеленко на Пишкаранов камък, барчините ме притиснат. Ама няма как - събирам чукалата и тръгвам с тайфата. Но съм спокоен. Под полата на Стефани шава първото и зная - докато се върна, ще ме посрещне на прага. А пусто време - лети!
През зимата чукна едно в балкана, през лятото го доизчуквам в полето и на есента ми рече ,,татко”. Бе една, бе две, бе три… - годинките текат, за полата на Стефани се навързаха сюрия деца. На мене дузина калфи и чираци аргатуват и пак не мога да изляза наглава. И докато се огледам, животът се претърча. Все по хорското се трепя, все на чужди комини байрака развявам. Ех, и моя къща вдигнах, но Девети пак ме завари със зобилница през рамо и с чуковете в нея.
Още тринадесет години се трепах така - до петдесет и осма. Чак тогава в Родопите дойде хубавото време за мене - всичко стана държавно и се родих. Родих се, защото различни майки ни раждат, но моята шия бе хванала врат - общото е и мое! - си рекох.
През деня работя на ДеЗеСето - правехме стопанските сгради - обори, плевни, складове за картофи, силажни ями. Това през деня, а през нощта мъкна за себе си, не спирам. Днес преместя камък, утре - тухла, вдругиден с греда на рамо се върна. Гората - и тя държавна - е в краката ми и се не познава - все едно бълха я ухапала държавата.
Донатъкмих си къщата като палат, плевни, сайванти, огради. Браво! - викат хората, ама ми и завиждат. Зяпнаха: „До вчера, кай, цървулите го биеха по задника, днеска бомбе е накривил. Ще видим накъде ще кривне!”. Всичко обаче мина и замина - дума дупка не прави.
Тъй си мислех и трупах още. Започнахме да реставрираме и старините - най-хубавите къщи - на бившите богаташи. Новото огря, та заля всичко - културно-етнографски резерват стана селото. Даже град щеше да стане, нещо, там - по върховете, хавата се обърка, та си остана село, но от градски тип. Нали тогава така беше модерно да се казва.
И, мисля си, времето уж и мене е променило, но единакът пак е останал в душата ми. Аз не го виждам, но той работи отвътре. И като ли чакаше децата да разженим, че тогава да ме тръшне.
Най-напред запълзя по вратните ми жили, дето ги бях мачкал и опъвал с гредите. После изсъхнаха нозете ми, с които бях ритал синорите на път и под път. След това дойде ред на ръцете. С тях бях плащал по-малко на чираците, бях ги ограбвал. Бях присвоявал и от държавното, та и на ръцете ми не се размина.
Синовете се разтичаха - по доктори ме караха, плакаха, плащаха, чевермета носиха, но нищо не помогна. И тогава ме излъга един, че топли бани щели да ме оправят.
Синовете това чакаха. Веднага от колата в банята. Чак на Сапарева баня ме отсвяткаха. Пък аз - лаком, нали държавата всичко без пари дава - не съм живял по часовник, хич не го гледам, от дума не вземам: ,,Бе, то държавното дъно няма, през живота си не бях ходил на бани, сега ми е паднало! - мисля си. - Светна се в басейна и не излизам. Всичко е омесено и овесено, само посягай и вземай. Хранят ме, поят ме, нека си поживея!”
Поживях що поживях, върнах се и легнах. Легнах и вече двадесет години е все така - изстивам, та изстивам. Че сварих ли се, някой ли ме прокълна, ала се вдървих. Дърво ти казвам! Виждал си дърво, но аз ни за огрев ставам, че да ме насекат, нито за калем - да ме бучнат в земята. Само дето здраво сърце съм имал - не ме пуска да си ида и това е.
А едни очи ми останаха! - колкото старея, по-далече виждам. Виждам, но късно! Защо па-напред нямах тези очи, та белки не бих стигнал до това дередже. Сутрин виждам как слънцето изскача от нашия кедик с лятната кошара на Костадина, по пладнина го гледам как позлатява Шилестата чука на Карлък, вечер го изпратя към Пирина.
Всичко ми е мило, всичко ми домилява и пак се радвам - добре, че моят заник не идва! Та баш сега ли трябваше да дойде?! - когато всичко се е ширнало от хубаво по-хубаво. И ти е радостно, пък не можеш да го обходиш. Идва ми и аз да тръгна, ама как?
Хайде, през деня бива - деца шават, радиото е на ухото ми, телевизия гледам, вестници чета - виждам белия свят, ама той не може да ме види, не иска да ме гледа. Така е приказката де - щото орден ми окачиха, двеста лева пенсия получавам, на ръка ми я носят, грижи се властта, не мога да се оплача, но моето живот ли е.
През деня се радвам, през нощта плача. И не аз - мене не ме гледайте! Аз съм корав човек - душата ми плаче. Душа е, нея как в камък да превърна? Как по-рано нямах сърце за този свят - алчност, та алчност! Не ми стигна планината, нито гората. Гледам ги сега и когато почнат да чезнат в мрака, се моля да не идват. А те тръгват, приближават, затискат ме.
И пак започвам да редя: ,,На мен, на теб, на мен, на теб!” - няма свършване това наказание. Ето, това е животът ми - далавера, вземане, грабене. Как поне веднъж не обърках - първо на вас, после на мене! Мислех си, че вратът ми все ще държи, все единак ще бъда, ала без другите хора не е могло да се живее. Вълчите закони свършиха, свърши се и моето време. Сега само дългове изплащам. Плащам, но не свършват.
Първо идва тайфата - на мен, на теб, на мен, на теб! С чуковете ми го начукват. После се юрват камъните, тухлите, гредите, - цялата гора иде срещу мене, спуска се, гони ме, преследва ме. Преследват ме и хората отвсякъде. Преследва ме цялата държава. И ми се пада! Изхвърлиха синорите, пък аз все ги връщам - моето, та моето! И пак, и пак!
Вчера дойде едно момче, от услугите, изтърва пирон. И пак посегнах - един пръст мърдам, ама докопах пирона. За ковчега! Моите дългове нямат свършване!
