„ТИ ЛИ СИ, МАЛЕ, ТЪЙ ЖАЛНО ПЕЛА?”
България предаде щафетата на европредседателството на Австрия и част от висшите ни управленци се отдадоха на нездравословна радост.
Стана видно, че никога досега, в никоя друга страна-домакин, гостите не са се радвали на такова искрено гостоприемство.
Под носа на гражданите се размахват отчети колко бла-бла-бла срещи са били организирани и колко бла-бла-бла проблеми са били успешно решени.
Как Старият континент с отворени обятия (но със затръшнати под носа ни врати), ще ни покани в чакалнята за еврочленство и как със свещ да търсиш, няма да намериш такива политици, като нашите. Което си е абсолютно вярно, но в крайния негативизъм.
Що се отнася до опитите да обединим Западните Балкани чрез българския пример, това си е шизофренна хрумка, защото самото наше отечество е крайно хаотично, вътрешната политика е на парче и абсолютно неефективна, а що се отнася до социалното лице на държавата, то такова липсва.
И докато мишките в празните вече тържествени зали дояждат кухите приказки на делови президиуми, задгранични „приятели” и страстните поцелуи към тоя и оня гост от нашенски баламурници, статистиката става все по-страшна.
Прочее, да видим тя какво казва със, или без всякакви председателства…
Фактите са красноречиви: на всеки кръгъл час България напускат нови четирима емигранти и пак на всеки час умират по осем български страдалци.
40% от починалите болни са могли да бъдат спасени, ако им е било приложено адекватно лечение тук, или осигурено в клиники в чужбина. 1,22 млн. жилища в цялата страна са необитаеми - защо ли?
От училище пък досега са отпаднали 206 400 подрастващи, като само за миналата година броят им е 16 400.
Токът и парното се сдобиха с поредното увеличение, а пенсиите се вдигнаха с троха и половина. Протестират майките на хора с увреждания, човеците, удавени от поредните наводнения, пътните превозвачи, синоптиците, пчеларите, дребните търговци на горива и кой ли още не.
Чуваемост, разбира се, няма никаква, а във всяка сфера на обществения живот статистиката е повече от плачевна. Става ясно, че между приказките на едро с какви влажни очи ни гледа светът и истинският му поглед - презрително-насмешлив, разминаването е грозно. Накъде върви България?
Тя не върви, а галопира към още по-жестоко обезлюдяване на територии поради липса на работа и препитание. Демографската криза блажено е гушнала страната и не я пуска от стоманените си обятия.
Откриваните тук-там нови предприятия не са нашенски, а плод на чужди капитали и инвеститори. Държавата се превръща в неканена гостенка върху собствената си географска карта и спасението на управниците й е да скъсят още повече намесата й в ставащото у нас.
А то се изразява най-вече в сива икономика, корупция, неработещо законодателство, избирателно, според кесията на клиента, съдопроизводство, контрабанда и смразяващ кръвта, организиран бандитизъм.
Заплатите тъпчат на едно място и броят на тези 2 млн. открито мизеруващи нашенци непрестанно се увеличава.
Що за страна сме?
Докъде ще стигнем така?
Властимащите не си задават подобни въпроси. Те откровено и не от днес са загърбили потребностите на населението и тегобите му не ги интересуват.
Още повече, че живеят във виртуален образ на държава, където всичко е наред.
Не ги стряска увеличената смъртност за сметка на драстично намаляващата раждаемост, нито оперетната армия и слабосилно МВР, нито човекоядското здравеопазване и изчанчено образование, нито…
За тях са важни само властта по върховете, личният PR и разбира се, паричните потоци.
Другото е дребнотемие и мърморене на дрипави недоволници, които си позволяват да не вярват на официалната демагогия, от години миришеща на вкиснато.
Който може, заминава през граница с децата а някои - и с възрастните си родители.
Който не може има два пътя - или да търпи, или да умира без време.
И двата пътя не са изход от грозната бедност и очевидната безизходица, ала народът предпочита да не се обединява и да протестира „на парче”.
Не се е родил и обединител на всички българи, защото тук дебне прословутата ни българска несговорчивост.
С отделни изключения и партиите се разпадат, щом главатарите им седнат на празна раздумка в Парламента…
На този фон, има ли светло бъдеще България? Плачещите за лечение оптимисти тръбят, че от само себе си всичко ще се промени към по-добро, защото и лошавината имала край.
Песимистите - че държавата е обречена, а народът й към 2030 г. ще е вече малцинство.
Ние пък мислим, че съдбата й е в ръцете на тия 7 млн. нашенци, все чакащи някой друг да им подобри хала.
Така не става.
В един виц някакъв мераклия горещо молил Бог да му помогне да спечели от тотото. Накрая на всевишния му омръзнали тия молби и казал: „Първо си пусни фиша…”
Ние не пледираме за тотопечалби, а за национално обединение, имащо за цел да помете политическата клика, възстановяване на икономиката и селското стопанство и превръщане на родината в спокойно, сигурно място за живот.
И да припомним констатацията на Стефан Стамболов, изречена в мерена реч преди повече от век: „Ей, народ поробен, що си тъй заспал?”
Така де - лесно е да чакаш помощ от оня, що клати гората. Трудно - сам да си решиш проблемите, ала трябва.
Дали вече не е много, много късно обаче, е друг въпрос, за който май вече няма ясен отговор…