ЯТАГАНЪТ НА ПИСАТЕЛЯ ГЕОРГИ СТОЯНОВ

Георги Майоров

Познавам писателя Георги Стоянов от пловдивския период на моя живот от преди четиридесет години. Още тогава перото му замахваше сигурно. Затова новият му роман ,,Усмивката на ятагана” (2017) не ме изненада. И сега словото му се рее сред полето на хубостите и злощастията хорски.

Жилката на този роман върви по паролата на Новото време - дайте да разрушим старото стопанство! Нищо че не сме изградили ново. Трябвало да се направи революционен скок. Да, скок, в нищото. Конкретно казано в романа - да раздробим кооперираната земя с хитра хватка, че уж я връщаме на хората, пък да стане хапка на огладнели за надмощие гърла.

А това е чиста проба отмъщение на полуделите навремето неудачници. И се потвърди - новите демокастрати също са с театрални маски като старите. Затова писателят, сам излязъл от селото, с верен замах рисува сгъстени детайли върху платната, предизвиква любопитството ни, заитригува ни за среща с жива духовна материя.

Примерно, още в началото на романа една от главните героини - стопанката Стояна, която поддържа своето малко земно царство с мента, фъстъци, ранно зеле и бостан в полиетиленов тунел, само при преминаването й през двора, разказът избуява, че с удоволствие да четем селската ,,идилия” нататък: ,,Прасето в кочината грухна, усетило присъствието й. Петелът изпърха, погледна я с едно око, изкътка на кокошките, после скочи на телената ограда и изкукурига: ясно и тържествено, сякаш известяваше приближаването на голям празник”.

Детайлите на картините навсякъде са гребнати от сгъстените багрила на живота. И Георги Стоянов развърта като ятаган перото си, рисува с усмивка разсичащи щрихи, но не наранява. А за това се изисква тънка деликатност и майсторство да се държи оръжието.

Фабулата преминава през съмнителния социален експеримент на инат, виновните да търсят героите на разрухата, на която сами не могат да устоят и решително да противостоят с всички духовни и физически сили. Понеже времето е абортирало от площадни раждания.

Родило е герои като Паун Милотинов и Йордан Войнягов. Роден е и парадоксът - от ръцете на старите хора всичко наоколо свети, а след тях идва неизвестната мъгла.

И не се разбира кой стои зад градежа и кой зад разрухата. Загубват се честността, доверието, взаимността.

Суетата и безумието на силните на деня засягат вечните човешки стойности, скритите зад паравана на деятелността герои викат знамето на ликвидацията да се развее от честни хора, които в делото по-нататък да послужат като послушна маша.

И се оказва, че с почти всички хора се случва така, чак до безгласния съд на склопените очи, ,,на които не можем да дадем отговор”.

Разказ за линията в живота и кривулиците по нея, за доброто и греха, за състаряването на мечтите от злощастия, обиди и завист, които черти не могат да бъдат прикрити с никакъв грим.

И всичко това около стожера - връщането на земята - къде на истинските, къде на оядени с нови привилегии стопани.

Авторът разкрива тайнството как да се проверява и познава болката у човека - като чуждата болка влезе в съюз с нашата.

Такъв е верният изход, но вместо да се съюзяваме с доброто, непрестанно сеем егоизъм, завист и злоба, докато стигнем до злодеянието.

Навремето се пишеха напомпани романи за кооперирането, сега настъпи времето да отваряме консервата на стореното.

Илюзията за леко забогатяване дори в едно село като Коньово води до вилнеене на главните герои с любимите на автора самобитни метафори и сравнения, с верния народно говорим хитър език, с насмешките, с отвореността на душата към забава, с незлобивата на места българска завист и глупавата илюзия за преуспяване с малко усилия и голяма лукавост.

Диалогът е непринуден, а картините се редят мозаично - от ръждясалия кооперативен трактор до модната кръчма. Това което тегли народният кантар, везната на управниците не хваща. И в душата остава само една съсухрена надежда, без излаз от скотобойната.

Сами ставаме притежание само на онова, което е по вкуса ни. И равновесие в живота и обществото не настъпва. Катарзис на времето - заблуда и мераци, бурени в душата и обеци на ушите, че в хлъзгавицата на Новото време едни се нагушват, а на други устата им се запушват.

С незатихваща сила се борят вяра и любов, омраза и несигурност. Жажда да се люлеем в люлката на предишните привилегии или с новите идеи да търсим енергия и самочувствие да яхнем белия кон.

Да се демократизира селото и обществото, но с пладнешко разграбване на кооперативното стопанство, на народното богатство в борба за надмощие чрез противоречиви гмуркания на хората при връщането на земята уж в реални граници - блага залъгалка за простолюдието и горчиви залъци впоследствие.

Бутане на ,,гнила къща”, а на новата дори темелите не се виждат. Добро ни за кооперацията, нито за частното земеделие.

От друга страна - вследствие на атеизма при социалистическия режим, след настъпването на свободията някои хора не зачетоха кръста, а се повлякоха по секти и източни божества. Или освен икономиката и душата излезе на пазара. Която вяра има пари изкупува душите, което води до пълно материално и духовно разграждане на обществото.

А и човешката душа е глина. Който умее, я омесва в своя калъп. В своята слабост човекът е склонен ,,да търси и вярва в сили извън нас”. И уж сме близки, сдушени, а сме ,,далече един от друг” - твърдят героите на романа.

Така и примирението в душите се изкорени. Българинът започва да не прилича на себе си: ,,несигурен, страхлив, невярващ”. И гнойта на заболялото общество се провлачва без изглед да се прочисти тялото. Ново време, нова идейна параноя.

И всичко скърца зъби на яве и на сън. Объркано битие. Развилнява се самоуправството. Стига се до убийството на Йордан Войнягов - върнал се от чужбина в града, та оттам в селото да въвежда новия ред, едва ли не пратен от новите господари ,,да дезинфектира” селото, ,,да избие микробите на комунизма”. Точно този комунизъм, който изучил сина му.

Разтурящият стопанството Паун Милотинов пък е засадил своя градина с плодни фиданки, но една нощ са изпосечени и не със сатър, а с ятаган.

Защото като председател на тричленната поземлена комисия сам саботира реформата с каквото намери за добре - с произвол и професионална некомпетентност.

Така от новото разделение на селяните дори имената на героите върху паметника на Коньово започват да бягат. А при настъпилата злоба не се знае дали някъде ще се спрат - освен в европейския съд по правата на човека, където съдиите също са с черни пердета на очите.

Не се осъзнават и признават грешките на Прехода и не се иска прошка. Плевелите винаги тържествуват в нивите при липса на ,,човешка грижа и любов”, както и в гърдите на хората по същата причина. С една дума - романът ни разкрива трагизма по ликвидацията на хора и села.

Навсякъде Георги Стоянов обработва само жива материя, жив дух. Нищо книжно не се прокрадва дори в един ред. При настъпилото превратно време героите размишляват философски. Природата и човекът се сливат в едно - поникване и погребване. За да покълне нов стрък, нов живот.

И ако писателят Георги Стоянов има много награди и отличия за своето творчество, с развъртяното като ятаган свое перо и в този роман той с присмех разсича наплодените през Прехода социални нелепости в българското село, който преход освен ликвидацията, не допринесе нищо добро за отрудените хора.

Затова най-голяма награда за автора ще бъде ако от този разсек изтече нечистотията и се възроди цветущото ни селско стопанство, което винаги е било здравия гръбнак на икономическото ни замогване.