Диана Димих

Звъни брат ми изневиделица на вратата още в тъмни зори. Какво толкоз го е скорнало, че изскача като заек из храстите, без да се обади! Друг път поне през петнайсет минути дрънчи по мобилния да уточнява и променя часа на срещата.

И без да се надигам пред шпионката, няма как да не позная картечното му, свраче сигнализиране, все едно - не се помайвай, аз съм, знаеш, че ме няма по чакането! Командаджия, мачо във всичко, даже и в звъненето. Е, батко ми е, цял живот съм му прощавала.

Но тоя път май наистина е на пожар. Нахълтва в хола, без да се събуе, и механично отвръща на обвинителния ми поглед:

- Ще ти пратя фирма „Василка” да ти лъсне паркета, не ме стрелкай така!

Оставям го да се тръшне на дивана, да попуфти малко над маратонките, докато ги изрита на два метра. Не ме поглежда. Уж се обляга назад, но знам, че не го свърта и ей сега ще скочи да кръстосва вътрешната си клетка. Тая негова клетка с железни решетки, която е обяснение защо ми е цъфнал толкова рано.

Мачо е и в стискането на зъби, не хленчи, но откакто се усамоти, много го мисля. Синът му е голям, отдели се още като студент, благоверната му рано се пенсионира по болест и кукна пред телевизора, нашишка се.

Основно занимание й беше да ми се оплаква от него - не й отделял време и внимание, никога не я извеждал, сам ходел да тича из парка, бойни изкуства и т.н., работел като бесен, на повикване и в празниците, посред нощ палел колата да гони крадците по сигнал заедно с подчинените си - нали има частна фирма за техническа охрана.

И на Нова година инсталирал в разни офиси датчици, аларми и всякаква електроника, СОТ-мот… Секс - набързо, набързо, като мечок - и захърквал… Колко пъти съм й казвала, че не съм аз нейната Стена на плача, никога няма да съм обективна - брат ми е, грешното рамо е избрала да се жалва.

Техни си работи, страна не взимам. Дума не съм му казала за нейните пледоарии, да не им влоша отношенията. Пък и аз да имам такова буцесто мрънкало като нея, ще ме прогони от къщи да работя денонощно.

Разведе се преди пет години, май вече няма поводи да се дразни на живота, но да видим… Да си разтури семейството преди пенсия, и то не по свое желание - отвсякъде си е стрес. Разбирам го, жаля го.

Но брат ми явно си е научил урока. Доста време след развода една вечер пийнахме повечко и той си посипа главата с пепел, че тя била права за себе си - заобикалял я, малко говорел с нея, усещал я като част от обзавеждането - един скърцащ гардероб…

От вратата - гладен на масата, ни добър вечер, ни здравей, мило, ни да я попита как е, да й похвали новата дреха или прическата, да подиша парфюма на деколтето й, да си изкриви душата колко е хубава днес…

Хитринки, които хвърлят съчки в огъня. Грешка било, че нашите ни учеха да сме открити, да казваме истината в очите. Осъзнал вече, че общуването е дипломация. Чак сега усетил, че сума ти време изобщо не спирал поглед върху лицето й.

Откак се върнал към ергенството, много мислел нощем, спомнял си какъв ръб е бил през годините. Разбрал, но късно - така не може, навикът и скуката трябва да се пъдят, нежност трябва, разнообразие, излизане навън, от време на време пощипване и похващане тук-там, докато тя мие чиниите или се наведе над фурната. И най-вече - да се приказва, да се зачита другият, да му се доверяваш, да чуваш мнението му.

Дотук - добре, има вече обица на ухото, но отсега нататък - какво? Пета година е сам, никаква жена край него. Да не би пък?

- Хайде, батко, сто пъти изчисли квадратурата на хола, ха извади сега бодилчето от петата, че да ми светне. Жена ли е замесена?

Помълча, помълча за авторитет, нали е началник. Скоро взе пенсия, още ръководи фирмата, но без да се натяга като преди. Отива късно, прибира се рано, оставя си време за собствена душа.

- Познаваш ме, като щъркел в гнездо съм, попоглеждам през плета, но не съм опитвал чуждо, нали сме от едно тесто с тебе… - Брои шарките на килима, ту става, ту пак сяда.

- Взел съм си всичко на млади години, помниш колко мадами въртях. Но откак се разведох, нищо не ме тегли. Сестра си ми, не върви да ти говоря такива работи, но честно ти казвам - толкова се потиснах, даже пубертетските практики захвърлих. Усещах - свършен съм вече, жена да не видя!

Като го гледам такъв мъжкар, хич не му хващам вяра. Лампата с перчем повдига, почти няма бял косъм, и досега спортува, рамене като шкаф разхожда, пъргав тигър е, но стъпва изтежко като бараба - виж ме какъв съм, не ми пука от нищо…

- Батко, да не си сменил резбата? - Провокирам го на шега.

- Не ме поднасяй, познаваме се.

- Е, кажи си тогава без бой.

- Един ден, сестра ми, тренирам в парка и от другата алея засичам трима старци - две баби и един щръкнал между тях държелив дядка. Заливат се от смях и едната му вика: „На теб ти трябва едно социално гадже!”. Бре, интересно. И взех да се замислям. Наистина, това ме устройва. Казах на едни приятели как разбирам аз такова гаджосване, раздувах историята, навлизах в детайли, кикотехме се. И на всяко събиране ме подпитваха - разкажи, та разкажи, как върви с твойто виртуално социално гадже, откри ли го. И аз наизмислях в движение разни истории - как си представям жена в такава роля, къде ще ходим, какво няма да правим… Смях, майтап. Но както казват психолозите и езотериците - внимавай какво си пожелаваш. Такъв образ си изградих, такава картинка съчиних и толкова пъти я повтарях и дорисувах, че ми се сбъдна.

- Хайде бе, имаш си гадже?

- Да, ама социално. Не се смей, сестро! Хич не е за смях. Запознахме се на театър. Тя сама и аз сам. Десетина години по-млада, спортна фигура, и тя върлина като мене, но загладена, елегантна. Изтърва програмата и си ударихме главите, излязох по-бърз и я вдигнах. Разменихме някоя дума, пуснах един майтап, малко коментари след края на пиесата, после й държах палтото - и дотук… Наскоро след това се познахме във фитнеса, след две седмици си разменихме телефоните и оттогава се виждаме почти всяка вечер след работа. Ако не - ще се чуем поне два пъти през деня. Не си досаждаме - ако сме свободни, кръстосваме парка и гората. Шести месец вече. Не съм ти казал, не е за хвалба. Брат ти, мъж-планина, си хванал социално гадже за вечерни разходки, екскурзии в планината, премиери на книги. Тя работи в чужда фирма, с три езика, интересите ни са близки - спорт, кино, театър, четене, исторически теми. От самото начало тя изясни позициите - приятелство, споделяне, компания, нищо повече. Отдъхнах си - изобщо не бях готов за истинска връзка. Хареса ми, че не е фукня - да чака мъжът да я води по кафенета и ресторанти. Поканих я няколко пъти да я почерпя - не, цял ден и двамата седим на едно място, само движение ни е нужно. Веднъж на празник прие да вечеряме навън. Не ми позволи да платя - разделихме си сметката. За пръв път тогава я видях да свива вежди. Категорична е, не се отклонява от принципите си. Жена, дето няма как да я въртиш по своя воля. Не иска да я изпращам, яхва си колата и си заминава. Бил съм най-много до уличната врата на кооперацията й в центъра. Нито приема да дойде у нас, нито ме кани у тях. Плаща си всички сметки, билети за кино и театър, дори чая. Веднъж й казах, че ми убива мъжкото его, искам да направя нещо за нея, да се почувствам кавалер. Не приема. Достатъчно било, че се радваме на компанията си. От друга страна, никога не съм харесвал ония кифли-еднодневки от жълтите вестници, които ближат дебели устни пред телевизионните камери и примигват с тежък грим, докато описват с няколко думи идеала си - мъж, който да се грижи за тях.

- Знам ти вкуса, батко, затова винаги съм се чудела какво намери в бившата си, та се върза от млад.

- Кьоравата неделя, нали знаеш. Развързах се вече, но по болезнения начин… Не съм ти казвал, че тя заживяла с един веднага след развода.

- Какво? Значи го е намерила още преди това?

- Нали това ти казвам. Разбрах от приятели, даже го видях - друсльо като нея, наднормен… Тогава си направих ревизия на спомените, на поведението. Сега избягвам старите грешки. Внимателен съм към социалното гадже не от някаква стратегия, просто така ми идва. Добре ми е с нея. И приказката ни върви, и си подхождаме. Приятна жена, сече й пипето.

- И ти си начетен, много знаеш.

- Да, уйдисахме си. Където я бутнеш - все в своя ливада, поддържа разговора, анализира. Пък и изкусителна. Като я пусна пред мене по пътечката в планината - идеална гледка, подвижна картина. Симпатична, излъчва нежност и в лицето, и в гласа. Доброжелателна, но непреклонна във възгледите си. Не обича да спори, винаги си казва мнението кротко и без притеснение. Такъв човек досега не бях виждал - самоуверен, но благ, с търпимост към чуждото мнение. Другите се дърлят, надигат тон, даже и приятелите от моята глутница за едното нищо ще си извадят очите, като че ли светът зависи от пълната глупост, която са си наумили… А тя всява спокойствие край себе си. Не само свикнах с нея - привързах се, сестро. Вярваш ли ми, че ми липсва, ако днеска не я чуя, не я видя. Събуди не само мъжа в мене, събуди човека, който вече не харесва самотата си… Интересното е, че нито тя ме запознава с нейното обкръжение, нито аз - с моите приятели. Хубаво ни е да сме сами, заедно. Не споделя нищо за предишния си живот, не я и питам. Понякога се отнася, потъва нанякъде, по лицето й плъзва неразгадаема мъгла, стаява се в себе си. Може да има някаква болка, знам ли. Двете й дъщери са в чужбина, едната омъжена, другата студентка. Рядко споменава за тях, понякога й звънят и тя се дръпва встрани, но чувам разговорите им - личи, че са много близки, душа в душа, така сладко си приказват. Сестро, брат ти ходи със свястна жена, да знаеш. Ходим с нея из планините, из горите и алеите на парка, ходим на театър, на кино, по концерти. Понякога и спим заедно…

- Но нали?

- Да, спим заедно… на опера. Не се смей, то е от егенето и от умората. Тъмничко, топличко, музиката унася - та прескачаме по някоя ария. Същото е и на балет. Клюмаме, побутваме се с лакти, напушва ни смях. Затова вече пием черен чай преди спектакъл. Какво се подиграваш с батко си! Да не ти дойде до главата. Като не внимавах какво си пожелавам, та ми се падна социално гадже. И както едно време казвахме - ходя с тази или с онази. От месеци наистина само ходим. Бяхме и на екскурзия до Гърция с колата, красоти невероятни, страхотни спомени. Но в отделни стаи, както тя пожела. Ако я пришпоря, може да се дръпне и да я загубя. Оставям тя да реши, тя да даде сигнал, първа да пристъпи. Но дали пък няма да се обиди, ако изобщо не проявя интерес, ако не си направя устата… Жена все пак. Не, не е от навитите мадами, женската суета й е чужда. Пресича ме на половин дума, на половин жест, на комплиментите се позасмива иронично, сякаш ми казва - познати номера… Тъкмо живнах като мъж и взех да се свивам обратно в пашкула като неопитно пубертетче. Просто не знам какво да правя с нея! Такава жена… като дете. Забавляваме се заедно, смеем се, обсъждаме какво ли не, а сякаш тя си играе на кукли - естествена и непресторена като момиченце. Друг път може да те среже с поглед, с интонация. Дали пък нещо не е травмирана душевно, да има тежки преживелици?

- Я си кажи защо дойде - да се похвалиш или да се изплачеш?

- То е ясно - и двете. Най-вече последното. Лошо ни учеха нашите на тая честност, казах ти. Уж се заричах вече да внимавам, но пусто - втора природа ми е станало да си отварям глупавата уста. Изтървах се веднъж и сгафих. Много сгафих.

- Пак си нагазил лука!

- И то как! Няколко пъти й предлагах да ме хване подръка, че мокро, хлъзгаво. Не. Ако има нужда от помощ, щяла да каже. Опитвах да се шегувам - да се облегне на мене не заради помощта, а за да ми вдигне авторитета, за мъжко самочувствие. Прави си оглушки - свикнала да се справя сама. Не смея да я прегърна, да я хвана за ръката. Един ден седнахме на пейка в гората. Извърнах се да я гледам и я погалих по косата. Черна, дълга, чуплива коса. И топла. Зарових пръсти в леките къдрици. Тя не помръдна, дори леко приведе глава към мене. Взех да привдигам красивите кичури и с другата ръка. Изведнъж гледам отдолу… и как се изтървах, да пукна, не се усетих: „А, имаш бели коси…”. В основата на всеки масур - напълно бяло. Нали съм бързорек, голямата ми уста го изстреля, без изобщо да помисля. Тя скочи от скамейката и не ме погледна. Глухо изрече - стой тука! - и даде пълна газ. Сякаш сатър ме посече. Сащисах се. Хукнах след нея с разни тъпи извинения - не исках да кажа това, какво толкова… Тя се извърна и в очите й - нито гняв, нито обида. Тъга, дълбока тъга. „Не тръгвай след мене, моля те! Моля те, остани тук.” Да ми беше креснала, да беше се разплакала от нетактичността ми, щях да я утеша. Върнах се на пейката и само гледах как летеше като фъртуна и всяка бърза крачка смаляваше стройната й фигура по горската алея, отдалечаваше я от мене. Жълти листа се сипеха като дъжд и застилаха стъпките й, сякаш тя ги засмукваше и раздухваше с бурята в себе си. Най-сетне се изгуби от погледа ми. Не исках да се изгуби и от живота ми.

Брат ми скри чело в дланите си, подпрял лакти на свитите си колене. Ако седна до него и го прегърна, да не подскочи, да не реши, че е прекалил със самоожалването си.

Чувството за вина е най-съсипващо. Пък да го прекъсна с дума или жест, може да рипне и да си тръгне. Затова седях каменна в креслото и чаках. След малко продължи:

- Звънях й безброй пъти - беше си изключила телефона. Десет дена. Поболях се. Причаквах я на ъгъла пред тях, но колата й все я нямаше - и сутрин, и вечер късно. Още един урок научих - няма грациозна сърна без женска суета. Мислех, че е единствена - пряма и неподправена, без надувки, а то… катастрофа. За една непремерена дума ме изрита. Да не бях го изрекъл! Дядо хубаво ме учеше да броя до десет, преди да кажа нещо. Имала бяла коса, боядисвала се - кой те би през устата да дрънкаш, егати наблюдателния пич! Но късно, късно е да си бия главата. Страшно съм я засегнал, тази скъпоценна жена… Като пълен ръб се показах. Не ръб, направо тъпоъгълник. Голяма заслуга, че съм забелязал. Видял си - видял, ама защо тръбиш! Това е жена, не може така да я засягаш в женското й честолюбие, в тихото й, уединено излъчване… Вече сън не ме ловеше. Снощи висях пред дома й, та досега. Обикалях квартала, малките улички, булевардите, мостовете. Преди полунощ колата й още я нямаше. Като се върнах към два сутринта, вече беше паркирана. Показа се към шест тая сутрин. Колата ми беше далече, да не разбере, че съм наоколо. Криех се в един вход до тях и се втурнах да я пресрещна. Беше с тъмни кръгове под очите като мене. Мислех, че ще опита да избяга, но тя изслуша всичките ми оправдания и извинения. Не ме прекъсна, но и не спря очи върху мене. Гледаше настрани. „Изобщо нямаш вина, каза, съвсем друго е. Не съм ти разказала нищо, даже не ти загатнах, може би нямаше да го преживея така… Преди две години мъжът ми загина при катастрофа. Както стоях вцепенена до тялото му в болницата, отметнах глава и косата ми се посипа върху него. Като сняг. За час-два бях побеляла. Тази картина ми се яви, щом ти спомена за косата ми. Неправилно си разбрал, че като някоя глезла съм се засегнала. Виждаш, друго е… Не искам повече да запълвам празнотата след него. С никого. Извинявай, не си виновен! Няма смисъл да говорим. Смених си симкартата. Ти си мъжко момче, ще се справиш.”

Нито ме обвини, нито ми даде надежда. Но ще чакам. Ще спазвам условията й - само приятелство. Ако ме приеме обратно… И да знаеш - брой до десет, сестро, преди да кажеш нещо.