Драгни Драгнев

Кратка проза

НЕТЪРПЕНИЕ

Дълга зима. Питам кога ще дойде пролетта. Искам да чуя вятъра, разпален в пшениците. Да видя слънцето, разлято по снагата им. Да се усмихнат листенцата, от радост да кимат… Виж, студът се разпорежда с вихрушките си. Денят зъзне в тъмни воали. Нощта тежко захапва тялото му. Издърпва, отскубва късчета живот. Иска да заглуши света в юмрук до съмнало… Питам кога ще прелетят първите любовни песни на птиците. Кога ще се обади щъркелът от небесното си гнездо. Да извести призива си за нов живот сред хората… Напролет пътища изопват нежни длани. Да видя по тях да мине, да се изопне дъга. Една красива душа да носи обич. С обич да нахрани живота ни, примрял в дива омраза. Кога ще съмне?… Нощта е зла, сърдита. Няма коренче за милост и за химни. Няма огън да ни стопли, да отвори вратите на пролетното време… Нетърпелив живея. Живея с капчица измама и слънчев лъч, попил в снагата ми. Живея с гняв. С гнева си мога да нарамя днешната епоха. Мога от зимата да скоча в лятото. Но събирам кураж. Още…

ЗАЛЕЗ НЯМА

Българска земя. Равнина. Усмивката ми ляга на твоя празник през юли. Жужат край мен узрелите жита. Гласът ми издига ден до прага на жътвата. А ти клониш към залеза. Ще замръкнеш в есента. В зимата ще онемееш и оглушееш. Само че залез в тебе няма. Нито срещу тебе. Изгряваш… Дишаш… Усмихваш се… Тъгуваш… Никога не залязваш. Ще те настига дъжд. Снагата ти в преспи ще се вие. Ще спрат сеячи в пазвите ти. Ще набъбваш, ще растеш, ще живееш. Додето пристигне чучулигата. Тя преде с вретеното на песента си. Изприда над нивята висок и дълъг път. Ще се протегнеш. Ще се изправиш. Ще прегърнеш чучулигата. С душата си ще я целунеш… Виж, пониква нов ден. Изопва се. Бърза да узрее и година да накърми… Всичко на тоя свят се повтаря с копнежа да цъфти, да говори и пее, да носи радост. Ти, моя равнина, размахваш пъстра забрадка и виеш хоро. Извиваш хорото, което няма край. Аз вземам възторга ти, събирам го от нивите. Давам го на децата си. Изсипвам го по пътя си. Дарявам го. Оставям го в душата на света… Но една горчива сълза се спуска в мен. Оре и сее в браздата на живота ми. Отваря нова рана до старите ми рани. Боли ме. И все клони към залез моят ден. Твоят ден се издига високо, високо…

МОЯТ ДЕН

Моят ден… Или е самота. Или весела вихрушка. Всичко донася и трупа в сърцето ми. Не се побира всичко. На моя ден понякога светът му е до болка тесен. Понякога се свива в юмрука на хралупа… Денят ми е капчица живот. Ала събира и люлее много обич. Налива много горест в душата ми. Попива завист и злоба дотолкова, че да тежат у мен просторите… Понякога не зная кой съм и какво съм. Виждам се в чудо. Не зная къде е посято зрънцето на вярността ми. Не зная денят ще стигне ли да пламне и узрее зрънцето. Или ще вехне в шепите на вятъра… Сам себе си питам : не се ли гмуркаме в измамата, в лъжата като слепи. Не сме ли наивни от утрото до залеза. В нас ли бди едничка истината свята. Ние ли носим с песен златните й гривни… Чувам друга песен. През деня ми преминава и тласка стъпките ми напред… Настоява да се отдам на живите за кураж и слава. Подтиква ме срещу гладните за власт да се сражавам… Какво ще стане - времето само ще каже. Денят ми ще полегне уморен накрая. Ще си отдъхне. Ще пренощува, додето пусне корени в кръвта ми. Додето струпа още болка и мъка в сърцето ми. Додето ми прелее шепа сила и воля за живот.

СВОБОДНО ВРЕМЕ

Аз съм жена на стари години. Майка съм. Живея къде с добро, къде със зло на тоя свят. Отгледах няколко създания в душата си. Нищо не ме смути, не ми дотежа. Някои от създанията ми отдавна излетяха. Не ги чух, не ги видях повече. Други се спуснаха в мъгливите пътища на живота. Търсят си късмета децата ми. Още не са го открили. А късметът се усмихва до всяка врата. Обикаля улиците. Свирука, мами с песента си. Или от някой прозорец се плези. От някой балкон се кълчи. Малък, голям - има го навсякъде късметът. Има го и на земята, и на небето…
Благодарна съм на моите създания. Казват ми „майко”, макар че рядко намират време. А и времето не им стига, горките. Експлоатират го. Извличат печалба от широките му пазви. Или го пилеят на вятъра… Кой знае… Не ги виждам, не ги чувам вече. Тъжно е…
По-тъжно е, че моето време изтънява. Едва диша. Едва крета. Все повече се скъсява. Ден и нощ търси опора. Все по-често съжалява за едно, за друго. Дращи с нокти - дано се задържи за последния клон на живота по-здраво. Дай, Боже, по-дълго. Или поне още малко…
Иначе друго не ми остава. Освен щом изритам зимата, да чакам лятото. Ще нацепя дърва и отново ще чакам. Додето затворя очи. Додето ме прибере Господ, а не някой друг. На децата не се надявам. Нямат свободно време… Ох… Ех… Ох…

МАЙКА БЪЛГАРИЯ

Чувам какво ли не през тези дни в началото на годината, по време на пъстрилото от български народни празници… Кой кого очаквал и посрещнал… Кой чакал близки хора да му гостуват, а не дочакал…Какво е да чакаш живот, а да дойде смъртта…
Слушам, мисля си едно-друго, трогнат до сълзи, и се сещам за родната къща на нежния лирик Димчо Дебелянов в Копривщица. По-точно - за паметника на Майката, седнала на прага, и чака детето й да се върне…Ние знаем, че поетът е убит на фронта и няма да се върне. А Майката чака, умислена дълбоко, подпряла глава с ръка под брадичката, и вечно ще чака синът й да се завърне в бащината къща…
Мисля си, че друг такъв одухотворен паметник на Майката в България няма. Може би и по целия свят няма. Или, ако има, не му достига художествената дълбочина и сила на величествения човешки дух…Прекланям се пред този паметник в Копривщица, изваян през 1934 година от скулптора Иван Лазаров… За мен това е паметник на Майка България. Защото Отечеството ни всякога е губило верни синове и дъщери. Всякога тайно, гордо и мълчаливо е страдало за тях. Всякога ги е чакало, дори в съня си и в смъртта си, да се завърнат в бащиното си огнище… Днес Отечеството ни отново чака. Но колцина ще се завърнат… Колцина…

ВЪРВЯ В ТРЕВИТЕ

Треви, треви… Навсякъде около мен треви… Треви и вятър… Тревите са фанфарите на вятъра. Не заспиват. Никога не заспиват… Заспиват пътища… Заспиват пътищата, пребродени до хоризонта… Нивите заспиват, когато в тях прохождат семената. Корените скитат дълго, без умора, ден и нощ, посред снагата на нивите. Пресрещат се. Издигат въздишки над пръстта. Прегръщат се корените. Шумолят. Не спорят за пространства… Разлистени дървета спят сред пяна до небето. Чува се само песента им… Цветя се усмихват в съня си. Говорят насън. Плачат в съня си… А ти не спиш. Ти, венецът на мислите ми, не спиш… Нежно пристъпват фанфарите на вятъра. Слизат по тротоара в твоя двор. Разнежени стигат до прага на твоя дом. Трепти над фанфарите прозорецът. Стряхата наднича с капчука. Всички искат да те зърнат. Да надникнат в очите ти. Да ти кажат нещо. Да чуят сърцето ти… Аз вървя в зелените небеса на тревите. Звучат фанфарите. Със стъпките ми ден и нощ се надпреварват…

ДОДЕТО ЧУВАМ

Плугът на годините ми. Тежкият плуг на радостта и болката. Плугът на тъгата и отчаянето. Плугът, който дълбае, оре и оставя браздата на дните ми. Това е моята нива, нивата на живота ми. Нивата на душата ми. Виждам я да расте и да набъбва. Зелена и разлюляна във воплите на вятъра. В зениците на зноя е кафява. Овъглена в сърцето на жътваря… До орача, до сеяча и жътваря минават дните ми. Всеки мой ден носи рани от юздата на времето. Надвикани, пребродени до дъно са дните ми. Един подир друг умират и вятърът разнася пепелта им… А жребците на кръвта ми не са изтекли още. Още се надбягват в последния прозорец на очите ми. Още… Виж птиците, крилете на душата ми. Още носят песента на моите надежди. Докрай не се посели в небесата връхчетата нежни на любовта ми… Нито за миг не спирай, мой живот. Не унивай. Никога не спирай. Удряй барабана, додето още чувам звънците на вятъра. Удряй, додето легна в края на браздата.

КРИЛЕТЕ НА ПШЕНИЦИТЕ

Пшениците играят с вятъра. Денем и нощем играят, лудуват. Без отдих и умора. Дълго и неудържимо… Още не носят криле пшениците. Крилете им спят в корените. Утре-вдругиден ще се събудят. Ще преобърнат нивата. Ще разкършат раменете й. Ще опнат снага пшениците. Лятото ще ги целуне. Ще скочат, ще се издигнат нависоко. С птиците ще си говорят. Ще летят и прелитат заедно. Ще пеят. Накрая до луната ще пренощуват… Кога ще жънем песента им? Тайна… Кога ще сложим хляба на софрата? Далече е… Играят младите пшеници. Все още с вятъра играят. Отдалечават се от дните ни. На вятъра се доверяват. Изкачват се към върха на небето. Стъпките на слънцето попиват. Горят нажежени до кафяво. Само нощем трепват и въздишат. Стават неспокойни. Крилете им са луди-подивели. Ще грохнат уморени… В утрото ще дойдат първите жътвари да ги вдигнат на ръце… Ще ги помилват. Ще ги целунат… Тогава…Всички ще си отдъхнем. Ще замълчим. Ще онемеем от радост. Каква радост, Боже…

БЛАГОДАРЯ

С твоята коричка хляб и твоята вода живях, мой бащин край. Сърцето ми преброди вселената на всичките ми дни и нощи. Орах и сях нивята на гнева и радостта около мен. Върху раменете ти отглеждах небеса. Омагьосах в тях крилете на моите деца. И в зной, и в мраз по стъпките ти бях, мой бащин край. Всред бури и покой те прекосявах. Дълго събирах твоите сезони. Преборвах се с нрава им понякога. Падах. Ставах. Нито капка омраза не изпих и не посях. Тъй намотах в кълбо сезоните. В душата си ги потопих и топлих. Превърнах ги на хляб. С обич и любов ги напоих. Разбрах, че всичко тръгва от корен и се връща при корена си. Хиляди пластове живот и смърт преминах и преодолях по пътя си. Искам да скътам живи няколко зрънца любов. Да ги нося навсякъде до края на живота си. Не знам ще успея ли… Не знам…

ВДЪН ДУШАТА

Умислен съм. Като че ли наближава краят на дните ми. Не знам умирам ли, пътувам ли нататък… А сърцето ми бди денем и нощем. Иска да говори сърцето ми. Иска да пее. Да ликува с радостта от живота. Любовни сънища рисува нощем. Лудува. Сражава се. Повтаря нежните сигнали на кръвта ми… А очите… Очите ми са пълни с тайни. Очите ми обикалят от земята до пейзажа на луната. Носят тъга и блясък. Посяват стъпки до прозореца, обърнат към небето… Виж ръцете ми. Натежали са от ласки. Мамят рамене, обвити в смут и огън… Умислен съм все пак. Нима наближава краят на дните ми?… Само вдън душата ми ще потрепва пламъче на песен. Ще ми каже сбогом, щом замина при вечния живот… Не, не може да бъде. Още е рано, много е рано. Чакат ме децата вкъщи. Чакат с топъл хляб да ги нахраня. Искат да ми кажат колко са пораснали под крилото ми. Колко големи са станали. А и на раменете им поникват криле.