СТРАШИМИР КРИНЧЕВ
Възрожденската епоха в естественото си продължение намери своето последно и като че ли най-пълно отражение в първото десетилетие на нашия век, когато народничеството и стремежът към идейно осмисляне на битието и собствения живот определяше характера на българския интелигент.
От редицата следовници на идеалите на Ботев и Каравелов, закърмени още с руската народническа литература и книжнина, се отделя образът на рано завършилия земния си живот писател Страшимир Кринчев.
Това име, което на по-младите е почти непознато крие зад себе си един белязан дух - белязан с трагичната орис на тези, които искат да примирят и да носят до край в себе си: вечното неспокойствие на тревожната душа, космолитичното приобщаване и съзнанието за жертва и дълг.
Защото Кринчев, който гореше в „луда треска” да обходи всичко, и всичко да види и искаше повече слънце и радост за милионите безименници, които „всред задушливия въздух и гърмежа на машините” създават охолство на малцината избрани, падна убит в Междусъюзническата война през 1913 год., с това той се родее със своя по-голям събрат Ботев: с неговия личен патос, борчество и саможертва.
За това пък той изпи до дъно чашата на несретата по неопределените пътища на волния скитник-поет. Един факт, обаче, факт, който е фактор от първа величина в определяне духовния облик на Кринчев е налице: той не иска да изживее живота само отвън навътре, но и отвътре навън.
Поради тази причина той не е само скитник, подтикван от авантюристични подбуди, но от страстното желание да излезе из еснафския застой и чрез догонване на нови, далечни хоризонти да разшири своя собствен хоризонт и светоглед.
Този копнеж, еднакво изгарящ и окрилящ духа, той е изразил тъй живо и пламено със следните думи:
„Аз с мъка мислех, че човек може да се роди в една страна, да живее и да умре, без да види и се наслади от хубостите на земята, от всичко величествено, което тя носи в себе си. А не става ли тъй с милионите човеци? Аз искам да прехвърля океаните, да се изгубя в девствените гори на Америка, да преплувам нейнитe големи реки и езера, да пребродя нейните планини.
Струва ми се обидно за моето човешко достойнство дето аз трябва да умра, без да видя един такъв колосален, чуден свят. Аз бих искал да бъда заедно с Нансена на северния полюс, за да се катеря по ледените планини, да слушам трясъка, с който те се рушат, да виждам северното сияние; аз бих искал да бъда и със Станлея в тропическите лесове на Африка, до изворите на Нил, там дето се губят във вечна мъгла величествените върхове на Руенцари…
Аз завиждам еднакво на ескимоса и на бедуина от Сахара, защото те виждат неща, които аз може би никога няма да видя, виждат природни красоти, от които аз никога няма да се насладя. И нима не е унизително за човека, дето той, владетел и цар на природата, е станал роб, - роб на стихийния, мизерен живот, който го мачка като восъчна фигура? Нима не е унизително за човека, дето трябва да прекарва един растителен, бездушен живот, неозарен от сиянието на вечна красота и знание?”
Плод на тази безпределна любознателност е пътеписът „В страната на палмите”, един от най-хубавите в нашата пътеписна художествена литература.
Тук Кринчев ни се разкрива не само в широтата на своята будна мисъл и уневерсално чувствуващ дух, но и като рицар на красотата, красотата, която той иска да издири и покаже и в отечеството си.
И той я намери в българската природа. Редом с Алеко, Кринчев е един от първите планинари, които разкриха с художествено слово девственото величие на българските планини.
Като мъчително-патетична въздишка звучат заключителните думи от другия негов пътепис „Всред Рила”: „Сбогом, Рила! Сбогом, вечний Мусала! Ние отиваме отново в душния град, там дето кипи животът, дето хората се мачкат едни други в една свирепа кръвожадна борба, дето те рядко или никога не помислят за красотата на света, дето те нямат време да четат във великата книга на природата, погълнати в дребните грижи за хляб, за придобиване на повече блага, дето те се раждат и умират, без да узнаят най-хубавите кътища на своята родина, като роби, които еднакво ненавиждат небето и земята.”
——————————
в. „Завой”, 1939 г., г. 1, бр. 4, юни 1939 г.
