Иван Есенски

Из „Скици със сол”

Има ли смисъл да си доказваме, че обществената памет е къса? Ако изобщо има такава. Ако изобщо има някаква общност у нас още, а не тая деморализирана, приматизирана и аморфна маса от обезверени, оцеляващи, примирени и нагаждащи се към застрашително увеличаващия се дефицит на национално бъдеще индивиди.

Безхлебието е докарало днешната тая памет дотам, че хич не й е до култура. Че и самата култура отдавна е в политическите, административни и финансови лапи на управляващата ни престъпност.

Е, още е рано тя да гърми победното си шампанско, но картината е сурова - като в епоса на Маркес безпаметството пъпли и ни коси поголовно.

Вижте само преди време как нарипаха по команда номенклатурните „интелектуалци” срещу паметника на гордия български мъченик цар Самуил, каква истерия раздухаха срещу зрящия! Защото обслужващият мрак се плаши от светлината - тя е неговата слепота, тя е смърт за него.

Но и ние сме на път да ослепеем в мезозойската пещера на т.н. „преход”, това царство на прилепи. Няма да е за година-две, но реакцията е започнала и процесът тече.

Първо бяха отгледани и обучени, а сетне внедрени вирусоносителите на забравата в университети, в тинк-танкове, във фондации, агенции и други угоителни ферми и гюмета.

И те заработиха усърдно - по дядовъловски, по иванчойотовски, по кириакстефчовски: снесените от тях личинки се разпълзяха и започнаха да плодят себеподобия навсякъде…

В днешното училище българските деца се дипломират за емигранти, неграмотността бръщолеви неудържимо от трибуната на парламента, забравата весден се лее от екрани, говорители и страници.

Нейните всевъзможни „творци” пък, назначени от господарите за избрани, на свой ред снасят „култура”, чиито обект на страсти и лиги е човешката плът от кръста надолу…

Другата им ударна тема е изопачаването и извращаването на миналото, защото неговия героичен и родолюбив пример е естествен враг на глобалното обезчовечаване.

Но инкубаторът, който методично ги рои като лабораторни винарки, не се ли помещава в собствените ни държавни и обществени институции, които осъществяват това самоубийство?

И с просто око се вижда какви огромни средства се хвърлят за обезбългаряването. В тоя котел ври и туткалът, който замазва прозорците на науката, за която с умиление пеем, че „е слънце”.

Добросъвестно съм изчел и макар без особен интерес вече, но още следя онова, което с нахалната претенция за модерност изтласква и затрива истинската художествена словесност. Нищо повече от средно грамотна литература не се е пръкнала от тоя полог в непреходното ни безвремие.

Един писател беше казал, че противоотровата на словото е пак Слово. Нека си припомним ония наши светлописци, чиито стъпки са още топли в българската словесна нива.

Колкото и да ги подминават официалните глашатаи и политическите слепци, те са там - в браздите на българската словесност, при народа си, в неговото непосилно и оскъдно време. И никога няма да го предадат. И никога няма да го изоставят.

Милчо Радев е сред тях - в една естетическа фаланга с крила като Васил Попов, Рашко Сугарев, Георги Алексиев, Димитър Вълев, Станислав Стратиев, Георги Марковски…

Той си отиде преди двадесетина години на 70-годишна възраст и ни завеща стотици страници преклонение пред човека и любов към България. Вземете книгите му, разгърнете чистата и възвишена лирика на „Събота вечер”, „По тротоара”, „Верига или паяжина”, „Снимка в рамка”, „Далечните прозорци…”, „Скици с молив”…

Вслушайте се в тази симфония на доброто и красотата - това е кураж за преодоляване на атавистичния страх от безкрайността, това е вяра в сътворения от човека свят на взаимност, доброта и духовна сила за съпротива срещу злото.

Постепенно губим навика да разчитаме същината на реалностите, а искат да ни накарат да се разучим изобщо да четем - безсловесното месиво е лесно за поробване.

Но часът е ударил и само горчивото лекарство на истината може да ни избави от покорната амнезия, в която сме затънали.

В сраженията срещу забравата не сме сами - творци като Милчо Радев са ни завещали опита и мъдростта си, крилата на своя талант и небесата на тази земя, която е и наша участ, и наше посвещение, и наша съдба.