Драгни Драгнев

ВСИЧКО на тоя свят говори - водата, огънят, тревата, вятърът, всяка прашинка от природата…Едното говори на другото, взаимно допълват и разширяват представата си за света, нарастват знанията им… Като живи същества се докосват взаимно, сближават се, доверяват си блянове, надежди… Тревата, например, всякога будна, час по час се въззема към слънцето и мълви нежни думи на обич, извезани в прегръдките й… Всяко листенце шушне на съседното, изрича някоя тайна, терзание, трепет… Или вдига очи към небето и моли за дъжд… От говор се задъхва понякога тревата. Роши гъсти коси, зелени облаци люлее край нивите и пътищата… Сепват се листенцата от благодарност и възторг, когато усетят чукчетата на капките по раменете си… Какви ли не будни въгленчета носи на крилете си вятърът, когато минава над тревата… Готов е да скочи в пазвите на дървото, гнездо да стъкми, да омагьоса сърцето на всеки клон и всяко листо… И как бърза да превърне тази малка вселена в убежище на радост, красота и любов…
Ето, по този въображаем въртеж в природата отглеждам стиховете, които пиша. У мен всяко стихотворение има два-три варианта. В хода на промяната често прибягвам до синонимното богатство на българския език и до народната и разговорната реч. Не оставям настрана и сравнителния похват на изображение и се стремя към простота на поетичния изказ. Така абстрактната и метафорична мисъл видимо се доближава до автентичния художествен образ и неговия емоционален заряд. Макар че по този път понякога има опасност да бъде разрушен най-сполучливия вариант на едно или друго стихотворение.

*

ПРОЧЕТОХ пиесата „Януари” от Йордан Радичков. Видях, че героите са обикновени хора, селяни, чешити, зевзеци, всичко им влиза в работата. Писателят ги обвързва във вечните въпроси за смисъла на живота, като не прескача нито любовта, нито смъртта. Всеки от тези десетина-дванайсет герои си има свой нишан и своя философия. Между тях не се срещат интелигенти. Писателят не ги дели на бедни и богати, на началници и подчинени, на простаци и умници. Един затворен кръг като селската кръчма събира движението и кипежа на техния вътрешен мир… На първо място излизат нравствеността и добротата, но в драматургичното действие е промъкват криволиците на порочността и покварата. Днешният ден прилича на вчерашния, като че ли нищо не се е променило през годините. На всичко отгоре тези хора са обсебени от въздействието на народни поверия, които пълнят живота им с тайнственост и мистицизъм… Стори ми се, че на места текстът е твърде безхитростен, но в театралния спектакъл може да подведе героите да се почувстват като серсеми. Досещате се, че „серсем” е турска дума и означава „глупак, будала”, както и „заблуден, завеян”. Но Радичков не опростачва героите си, а подчертава любознателността и мисленето им, както и мъдростта на народа, стаена в отношенията им.

*

ГЛЕДАХ руска телевизия. Показваха концерт-спектакъл, посветен на Деня на защитника на Отечеството… Пъстра гледка. Майсторска програма. Поезия и музика. Песни за войната и за Родината. Песните носят радостта от живота, но и болката и мъката в живота…Концертът напълни душата ми с тъга и любов. Редом пред очите ми минаха пътищата на войната. Видях и усетих Самочувствието на Русия. Да, националното й самочувствие като народ и държава… Заплени ме величието й. Трепна сърцето ми. Заигра лудо кръвта ми. Бях трогнат и очарован… Трогна ме преди всичко художествената сила и замах на литературата и изкуството в този спектакъл. Обсеби ме не само героичното време в руския живот. Словото ме обсеби. Не чух и не видях в сърцевината му злоба, омраза, ненавист. Усетих трагедията на Русия по време на войната и подир нея. Чух посланията й за мир и любов. Послания за добро, които извират от националното самочувствие на Русия… Но тук сам себе си питам и вас, приятелите и читателите, питам: живо ли е националното достойнство и самочувствие на България? Къде се потули? Къде се изгуби?

*

ВИСОКО ценя изобразителното изкуство. Лови ми очите живописта най-често. Изправям се пред една картина и дълго се взирам в нея, докато навляза в дълбочината й, за да проумея замисъла й. Гледам първо да уловя пробега на цветовете в мисленето и ръката на художника. Виждам как цветовете се надпреварват, как надмогват няколко педи пространство, как се докосват и събират в равнината на платното. Тогава съзирам и взаимодействието им, образите, символите, значението и красотата им, проумявам замисъла… Така е и в поезията. Живописта и поезията са като сродни души. Пишеш или четеш стихотворение, както рисуваш или се взираш в картина. Думите са цветове, цветовете - мисли, идеи, хрумвания. Две работилници, да кажем, с общ покрив, а майсторите в тях са близки роднини в ума и въображението…

*

ДОБРУДЖАНСКОТО село Харманлък, където е родена Дора Габе, днес се нарича Дъбовик. То още държи спомена за онова семейство заселници, дошло от царска Русия след освобожденето ни от турско робство. Пристигнали с две широки каруци, покрити с чергила, с цялата си покъщнина, с няколко чифта коне, крави, волове и земеделски инвентар. Семейството - Пейсах (Петър) Габе и Екатерина Самойлова с двегодишния Израел или Сеня, както му викали. Купили си имот в селото, настанили се, наели земя и захванали да орат и да сеят. След време, на 28 август 1888 година, се родила Дора Габе. „Когато съм била още повита в пелени, на житен сноп ме е държала майка ми - разправя писателката. - Слагала ме е на сноп, бояла се да не ме напълзят буболечките.”
Така започва животът на Дора Габе - от къщата с големия двор до нивата и обратно заедно с братчето… Минава време и се появява Бела, сестрата. Но те имат и второ братче, Емануил, което умира от тифус на деветата си година. „Помня погребението му - разказва Дора Габе. - Баща ми ме хванал за ръка и забравил, че ми държи ръката и ме дърпа. И като го спуснаха в земята, не отиде да гледа, ами хукна през полето… Плаче на глас, бяга, държи ме и почти ме влачи. Много страшно беше…”
Мъничка още, шест-седемгодишна била Дора Габе, но познавала всички, които живеят в селото - и възрастните, и децата им, че и внуците. Познавала едрите чифликчии и богаташи, дошли по-рано от Котленския край, закупили земя и завъдили стада. Знаела, например, кой е бай Йордан с най-големия чифлик, или дядо Гавраил, дето живеел самичък, без семейството си, но работел и се хранел заедно с ратаите си. Дори вече е намразила бай Васил, понеже е злобен и завистлив човек. Богат е той, но взел, че подпалил техните снопи, както чувала от баща си.
По цял ден пред очите на малката Дора шетала една туркиня. Викали й абла?домашна помощница на майка й била. Хубава жена била туркинята, добра, грижовна и много чиста, пък и сладко-сладко приказвала… В ранното детство на Дора Габе при тях се заселили три-четири семейства от Северна Добруджа, от Бесарабия чак. „С техните деца израснахме - разправя Дора Габе. - С казашките деца играехме, пеехме и танцувахме… Имаше един Михаил, свиреше на хармоника… Борехме се с момчетата и всичките аз ги тръшках…”

*

ДОБРИЧ… Древен български град… Времената на коне прелетяват над тебе. Пръв със меч и със слънце в ръката Аспарух в твоя поглед възлиза… Сред поля като в сънища крачиши поемаш в прегръдка корава равнината - и светла, и мрачна - със небето й, с дните и славата… Роден град - и печал, и надежда. Капка радост в гнева и сълзата. Виж, люлеят се ласкави, нежни - бродят с вятъра нивите златни… В твоя поглед пристъпват жътвари. Редом тях като птица живея… Под крилете ти бавно изгарям, а до хляба душата ми пее…
Някой ден ще си тръгна… И морен с песента си в тревите ще сляза. И при тебе ще бди моят корен и ще свети във твоите пазви…