Иван Антонов

УМОРИХ СЕ

В тази хубава утрин
от света тъй далече
и самотен до там,
че в действителност вече
не бе истински сам:
тези Никой и Нищо,
плът добили зловещо
бяха влезли в дома му
като Някой и Нещо.

Жак Превер

Уморих се. И вече се страхувам. Не от работата, която винаги е лежала върху плещите ми, не от работата, която ще легне върху тях в годините пред мене. Зловещите сенки на тези Никой и Нищо, добили вече в съзнанието ми плът, ме направиха подозрителен и объркан. Трябваше да преживея много години, за да разбера, че пределно ясният ми път не е съществувал, защото не е бил моят път.

Че тези Никой и Нищо са ме бутали по него и още ме бутат, а аз съм имал жалкото съзнание, че вървя след пътеводна звезда. Всъщност роденият сляп усеща светлината само с представата си за нея.

Другите могат да му я описват с най-красиви, с най-невероятни думи, но той няма да почувства истинската й цена.

Защото за светлината няма достатъчно човешки думи, за нея трябват просто очи и душа. Имаш ли очи, имаш светлината, а имаш ли светлината ти притежаваш духа на Свободата.

А имам ли аз очи?

Уморих се. Живях живота си със съзнанието, че словото е най-високия Бог, а се уморих от думите, от хубавите, от прекрасните думи. Сега разбирам, че те приличат на дете, откърмено от млякото на майка, която никога не е раждала.

Каква жестока илюзия! Не само за мен, не само за моето поколение, а за всички. Живееш, обсипват те с хубави думи и ти си въобразяваш, че летиш. А всъщност те се стоварват с неподозираната си тежест върху гръбнака на твоето мислене. Върху мисленето на свободния човек.

Думите все още падат върху мене като лавина от лед. Те смразяват ефира, езика ми, душата ми. Сега вече не са толкова красиви, понякога са страшни. Претендират да са истински. Може би. Но как да им повярвам? Как да ги обичам?

Обича ли се студ?

Уморих се от „горе” и „долу”. Заболяха ме очите: горе - долу, горе - долу, горе, не долу! Човешката душа не е Фигаро. Тя трябва да има своя мярка за нещата в живота, защото макар тези две думички да могат да се степенуват с по- и най- все пак са граница. След „долу” вече е Нищо и Никой. Човекът е до там, по-нататък го няма. А животът без него е абсурден, макар и реален. Каква стойност ще имат Слънцето, зелените листа, цветята, птиците, ако ни няма мене, тебе, всички! Страшничко, нали!

А какво има след „горе”? Следва по-горе, най-горе. А няма ли да стигнем до нова заблуда? От „горе” ние изглеждаме малки, нищожни. Някои казват, че горе е Бог. Но аз зная, че Бог не е горе, той е в самите нас, защото той може да съществува за нас, само ако мислим за него. Горе стои единствено общественият диктатор, човешката самонадеяност, презрението. До горе се стига единствено, стъпвайки по раменете на другите, а това крие опасност те да бъдат стъпкани.

А кой желае да бъде стъпкан?

Уморих се. От бутането на чуждите лакти и от усилието, което по необходимост трябва да правят моите лакти. Изобщо лактите на човека са важна част от неговия живот. С тях той си прави път, с тях се опитва да пази равновесие, да пълзи, да се подпира, да удря.

А ние толкова години се упражняваме в бутането с лакти и още продължаваме. Бутаме се в автобусите, бутаме се за служби, за пари, за власт, за слава, за жени и мъже. Не се бутаме за нормални човешки отношения, не се бутаме за състрадание, за милосърдие, почтеност, не се бутаме да обичаме ближния си.

Не се бутаме да направим щастливи милионите отхвърлени от обществата деца, защото се страхуваме да не ни отнемат от пространството, което божем ни се полага. А не сме ли ограбили ние чуждото пространство, не се ли ограбваме взаимно?

Уморих се. А искам да обичам живота. Искам да нося не тъжните сенки на Никой и Нищо, а безкрайния път към синята светлина, красотата на думите, написани от Шекспир и Пушкин, огъня им, с който гореше Ботев, мъдростта, която с тях описа Омар Хаям. Искам, когато сутрин се събудя, да бъда погален от човешка ръка, от музиката на Моцарт и Бетховен, от гласовете на трио „Българка”, Николай Гяуров или Пласидо Доминго. Искам да не се бутам с лакти и мен да не бутат.

Искам просто да бъда щастлив!

Човешко желание, нали!

ДА НАРИСУВАШ ТЪГАТА

Бряг. На брега - четири дънера. На единия е седнал човек, на другия е кацнала чайка. Морето само е фон. Човекът държи в лявата си ръка цигара, другата подпряна на коляното му е увиснала надолу. Погледът - уморен, замислен. Човекът с цялата си същност излъчва тъга и самота. И птицата до него е самотна. Двама самотници в големия свят. Така и е озаглавил и картината си художникът Иван Бонев - „Самотници”.

Дьолакроа в своя дневник твърди, че в живописта духът говори на духа, а не познанието на познанието. Но Иван Бонев в своите картини е мислител. Чрез персонажите в тях той ни показва упадъка на битието и духа, изграждайки мисловен мост между душата на художника и душата на зрителя.

С всеки персонаж, с всяка мазка на четката той ни потапя в дълбокия свят на мисълта и въздейства на емоционалната ни нагласа. Заставайки пред тази великолепна картина човек не може да остане равнодушен, нито пък мисълта му да не се разрови в полето на познанието, въпреки твърдението на Дьолакроа.

В картината обаче мисълта не е закодирана със своята студена точност. Мисълта обогатява нашата емоционалност. „Самотници” е алегория на тъгата, а тъжните персонажи внасят смут в душата, зрителят става съпричастен с тях и започва своя вътрешна полемика. До такава степен е постигната вътрешната психологическа дълбочина в картината, че тя остава завинаги в нашето съзнание.

Постигнатата тънка чувствителност на персонажите прави образите правдиви. А сюжетът напълно е покрил идеята на художника и той може би е рисувал с необуздано вдъхновение.Тъгата е опоетизирана и ние изпитваме сетивна наслада от нея.

Друго силно въздействащо платно е „Музикант”. Един вече уморен човек е прегърнал своя акордеон може би като спасение, може би като надежда. Седнал на неугледна пейка, самият той неугледен, сякаш ни казва: „Малко съм тъжен!…”

И тук важен е персонажът, а фонът е без значение, освен че подсилва основната идея. Просветеният зрител може да си представи, по-скоро да чуе с вътрешното си ухо, какво би могло да бъде звученето на неговата музика, въпреки че акордеонът е прибран и звуците в него са заспали.

И в „Самотници” и в „Музикант” персонажите определено са аутсайдери по мярката на материалния ни свят. В тези картини Иван Бонев сякаш ни внушава мисъл за някакъв скрит трагизъм в нашето битие, но и ни подсказва копнеж по неосъществен полет. Може би у човека завинаги остава скрито да мъждука мечтата.

Ако се вгледаме по-внимателно и успеем да постигнем дълбочината на посланието на художника, ще установим, че цялата същност на персонажите - лицата, ръцете, бедното облекло - излъчват не омраза, не озлобление, а доброта.

И се замисляме за света, в който живеем, за неговата арогантност. Битката с тази арогантност за персонажите и техния аналог в живота не предвещава победа, те са изгубили вече.Но четката на художника кара нас, които гледаме тези картини да продължим тази битка в душите си.

Иван Бонев е художник, който в картините си съзнателно избягва грубата показност, но вкарва огромна доза полемика в съзнанието на зрителя. Той задава въпроси, а отговорите оставя на зрителите. Гледайки картината ние неусетно започваме да спорим със света, с неговата несправедливост, със себе си. Изборът на сюжет за картината никога не е случаен.

Доколкото познавам него и неговото творчество, той няма картина с празничен сюжет, в който да разгърне светлината в целия й ослепителен блясък. Цветовете, които най.често ползва са синият, зеленият и сивият, приглушени във всичките им тонове и полутонове.

Тъгата преобладава и в доста от пейзажите му. В тях ще видим старите свищовски къщи - изоставени,полуразрушени, самотни, излъчващи сякаш болката на собствения ни живот. Но отново зад всичко това зрителят добива съзнание за запазеното достойнство и духа на отминалото време.

Не зная дали носталгията на човешкия дух по всичко отминало е накарало художника да ги използва като сюжети на картините си или е чувството на таланта за отговорност пред паметта на времето, но те настойчиво говорят. Говорят на съвестта ни и ние, гледайки тези картини се замисляме за собствената си отговорност.

Но като контрапункт на казаното до тук за картините на Иван Бонев има едно негово маслено платно с размери 140/180 см, рисувано през 1992 година като моя поръчка. То няма наименование и аз съм го озаглавил „Щастливото ни детство”.

Тази многосюжетна картина пресъздава света на детството п през втората половина на отминалия 20-ти век. В нея са изобразени - битът на селото, където обикновено децата прекарваха лятната си ваканция, заедно с ония атрибути-символи на тогавашните детски въжделения - конят, котката, козелът, велосипедът, въдицата.

В картината целият детски свят е обединен от фигурата на момиче с букет цветя в ръцете си като символ на красотата.

И тук основните цветове се синият и зеленият, но сравнително по-ярки. От тях лъха жизнерадост, красота и безгрижие. В тази картина тъгата отсъства.

Нея вероятно художникът е запазил за себе си.