Ваня Данева

Из „Марсианска трева” (2017)

МАРСИАНСКА ТРЕВА

Попита ме, дали тревата
на Марс е зелена.
- Мисля, че е оранжева.
Представи си -
цели полета в оранж
и само в сенките на
планините леко виолетово…
- Не, аз я виждам
небесно-синя с морави
отблясъци тук-там.
Възможно е, помислих си.
Всичко зависи
от гледната точка.
Макар че на Марс
няма трева.

ТЕРМИТИ

От високото жилищният блок
прилича на бучка сирене,
нападнато от термити.
Черните точици щъкат
навсякъде - напред-назад,
потъват в лоното
на бялото, после се
появяват пак, влизат-излизат…
Тези двете са като нас
с тебе - тръгват и се връщат,
враждебно размахват
крачка, после притихват,
допират муцунки -
там, на третия етаж вдясно.
И си мислят:
“Всичко е о’кей!”
Но само от високото
се вижда как бучката
намалява, намалява.
В един миг разбираш -
няма къде да се върнеш.

НАБЛЮДЕНИЕ

Орловите пера на гълъба.
Те са невидими.
Видимо е настървението,
с което кълве
подхвърлените трохи.

КУЧЕТО

Кучето се казва Омир.
Порода питбул.
Донесоха го от Америка.
(Тези американци,
само те могат
да кръстят куче
с такова име.)
Изпълнява команди
единствено на английски:
“Сед! Даун!”
“Гуд бой, Омир! Гуд бой!”
Иначе му говорят
и на български.
Кучето Омир
редовно препикава
розите на стопанката.
Вместо да се почувстват
наторени, те залиняха.
“Нот хиър! -
заповядва мъжът
с нужната нотка
твърдост в гласа
(според инструкциите).
“Не в розите!”
“Не в розите!” -
вика и прислужницата.
Нищо не помага.
Опитват и на гръцки:
“Ми! Охи!”
Ефектът е същия.
Розите умряха.

ДИВО И ПИТОМНО

Всяка пролет засажда цветя -
да радват слънцето и очите.
Всяко лято тревата, незасята,
залива всичко наоколо.
Потъват в нея и цветята,
и прагът на къщата.
Накрая скри и покрива
на сетния му дом.

***
Понякога нещата
изчезват между звуците
на думите, с които
ги наричаме.
Друг път - са
неоправдано смачкани.
Най-често изглеждат
несъразмерно наедрели -
скриват същественото.
Във всички случаи
ни правят безпомощни.

ПОЧИВЕН ДЕН

Днес ми е почивен ден -
без хора, без трамваи,
без задачи.
Успивам се и
никого не чакам.
Мълча в центъра
на тишината.
Но нещо в мен трепти,
не, просто вика.
А краят на вика ми е
отворен - всеки може
да го продължи нататък.

***
Когато мракът
слезе в очите
и промени
нюанса на тъгата,
спомни си как
вярвахме като деца,
че в края на града
живее феята,
която сбъдва
истинските сънища.
Спомни си и
градината, където
вечер звездите
си почиват, а
слънцето изпълва
утрините с аромат.
И ти - от екзотични
кътчета обсебен,
помамен от
чуждоземни гласове -
ще разбереш,
надявам се, защо
не си забравил още
ориентирите за връщане.

***
Все още зъзна
под рехавото наметало
на смеха им, превърнал
всичко в криво огледало.
Студът от премълчани истини
пролазва между
зейналите празнини.
Има ли заслон, прикритие,
спасение? - в света,
несъвършен до съвършенство.
А думите-окови са
празни обещания и
минали вини. От толкова
пространство помежду ни
моретата изглеждат капки,
натежали от удавените мостове.

ЖИВОТЪТ - НАЧИН НА УПОТРЕБА

Ако хаосът
не породи порядък
и всичко остане
първичен бульон…
Ако твоите думи
не ме докоснат,
а прошумолят
като повей в листата
на трепетликата…
Ако ръцете ми
изпуснат стъкления
кувшин със златни рибки
върху мраморния под
на дома ти…

Люлея рапела на мислите
и чакам
да ме спасят.

СЪСТОЯНИЕ

Страхувам се.
И безстрашно
навлизам
в страшното.
Умирам
от страх.

Поглеждам
в огледалото -
не съм аз.

***
Когато човек оцелява -
от опит знам -
душата му е
завързана на възел:
внимава само
да не прекрачи границата;
а светът наоколо
е с много нюанси,
в един единствен цвят.

***
Идва миг, когато
животът се заключава
в една дума: носталгия.
Носталгия по заминаване.
Носталгия по завръщане.
Времето между тях
става все по-дълго
(или по-късо),
клони към безкрайност…

***
Искаш ли да бъдеш сянката в нощта?
Неподозирана предвестница
на лунното мълчание.
(Прозира между облаците
и душите
и осиява прилива
с невидима решителност.)
Дълбока, неизбродна, незаличима,
отвъд предметите и
порива на вятъра,
отвъд вълните и надеждите.
Не я намразвай,
тя е сетната опора
на земното ни време!
Застине ли под нас,
сме вече в друго измерение.

***
Автобус. Заспала равнина.
И бяла утринна омара.
Пътуване. Незнайно откога.
Незнайно накъде.
Само чувството за път
е сигурно.
Прелитат непознати
гледки зад стъклото.
И ти си непознат.
И сам. Невикан
и нечакан.
Ще те погълне
този свят.
Ще те разтвори
като бучка захар
в сутрешно кафе.
Ала дали горчилката
ще намалее…

ТЪГАТА

Където и да я запратя,
като изоставена котка
винаги се завръща.

***
Обсебващите ласки
на морето
и жертвената
обич на брега
рисуват фините
извивки на фиордите,
на заливите
синята далечина.
И щом докоснеш
тези очертания
морето слиза в теб,
а ти в пясъка -
под топлите лъчи
на залеза, потънал
в мъдра тишина.
И сякаш си шептите
думи тайнствени
на някакъв небесен
ням език.
Зарастват неусетно раните,
денят възкръсва от нощта.

Разбираш рибите
и водораслите, и чайките,
и живата вода.
Разбираш. Всъщност
винаги си знаел, че
преходни са
силата и нежността
и само любовта
ги прави вечни.

ПЕСНИЧКА ЗА ЛЮБОВТА
Или какво Луната каза на Слънцето

С тебе слизаме от планината,
аз по единия склон, по другия - ти
(Слънцето и Луната),
недосегаеми вървим.
Случайност някаква, вселенска
грешка ли ни е орисала така,
един без друг да не можем
и да живеем в самота.
Ти изгряваш, аз залязвам,
после в обратния ред,
чуваш стъпките ми, усещам
твоите под изранените си нозе.
Зная, на любов не прилича,
по-скоро е жестока игра,
неземното ни привличане,
без да се докоснем с ръка.
Дали ще е апокалипсис,
ако някога се доближим…
Но, аз поемам към мрака,
за да изгрееш ти.

***
Под синкавите сенки на маслините
почива бризът, вгледан в залеза.
Морето тихичко въздиша
по горделивите скали.
Солена капчица на устните -
сълза, която търси път.
А сини гласове от нищото
несръчно с вятъра трептят.
В душата ми е тихо
и възторжено от този свят,
притихнал в нозете ми.
И аз притихвам като птица,
свила дом в пазвите на лятото.

КЛЮЧЪТ

Тополите в дъното
на погледа
изглеждат
сиво-синкави.
Облакът над тях
е като ключ.
Какви небесни тайни
е заключил?
Може би отваря
невидима врата
и само птиците
през нея
преминават…
А въздухът трепти
като очакване.
В края на пътеката
тъмнее силует
и непокорни мисли
се изплъзват,
втурват се
да го посрещат.
Преди да тръгна
през тревите
без посока,
преди ръцете
да погалят вятъра,
на масата ще сложа
хляб и ябълки,
и малко вино.
Грижливо ще заключа
своя дом.
Ключът
ще скрия под саксията.

ПРЕДИ ЗАЛЕЗ

Залязва слънцето и
сенките се удължават.
След дневното мълчание,
сега птиците не спират
своите тиради.
И разпознавам в тях
пропуснати въпроси,
недоизказаните
отговори чувам.

Избухва нарът в
розово-червени цветове
и цялата градина
призрачно сияе.
В този час светът
прилича на дете,
заспало в ръцете ми.
Във въздуха потрепва
тънка паяжина - мост
между земята и небето.
По нея слиза
ангелчето на душата,
преди нощта да ме смири.

***
Отеква далече
смехът на кълвача
и неусетно кове
платното на здрача.

СВЕТЛИНАТА НА МРАКА

Мракът свети в тъмното.
Усещам светлината
не с очите, с клетките.
Излъчва тайнствен смисъл.
Неразгадан. Забравен.
Колко ненаучени уроци!
И откъде извира тази
светлина? На тласъци,
като сърце. Завихря
мислите и те звънят.
И сричат истини
неподозирани.

Защо сега? Защо сега!
Не казвам, че е късно.
Питам.
Но няма отговор,
а и не чакам.
Мракът е
заспала светлина.

ДОСТАТЪЧНО МАЛКА ВЕЛИЧИНА

Винаги съществува една
достатъчно малка величина…

Време, в което пътищата ни
се изравняват, непокорни,
несръчни устни
се пресичат с
нетърпеливи ръце,
възвишенията на
хиляди искам
плавно се вливат
в падините на
строгите трябва,
а мълчаливият диалог
прелива от свежест
и аромат…

После светът може да закрещи,
да обсебва и замъглява
очите и ума,
като дъждовна
есенна привечер,
да оставя само горчивото
(без дъха на бадеми),
да боядисва дните
в заличаващо сиво,
скрило всички пътеки
и географски посоки.
После…

А сега, да разделим
живота на безброй
достатъчно малки величини:
виждаш ли,
имаме цяла Вечност!

***
И се разпознах в силуета,
поел надолу към морето.
Поисках да извикам,
ала вместо глас
отекна музика.
Звъняха песъчинките и
капките роса в тревата,
и бялата мъгла.
И дрехата, покриваща
нозете ми, звънеше.
И нямах образ -
само музика,
проникваща в света
около мен…

Но, после чух будилника
и грохота на
градското разсъмване.
А някъде в ъгъла
едно щурче
скрибуцаше уплашено.

***
Бавно навлизам
в лоното на леса.
Светлина се процежда
през миглите на елата.
Боровите връхчета
светят лакирани,
лустрото на утрото
ги накланя встрани.
Невидима съм като
мравката, която пълзи
по кората на хвойната
и се слива с нея.
Само мълчанието отеква,
прорязва пътека през
безкрая на мига.
Там съм скрила душата си.

НОЕМВРИ

И неусетно заглъхна
възторжената глъч на света,
утаи се полека в сърцето
бяла, непреодолима тъга.

Сякаш е всичко загърнала,
като неполучен колет
от човек, който си срещал
някъде, но не помниш къде.

Бяга съня от очите,
денят се слива с нощта,
уморените мисли полягат -
избуяла некосена трева.

Утрото се промъква
иззад ъгъла като крадец,
ала споменът е заключен
с най-секретния шперц.

Не питай защо застинах
в тази несвършваща есен.
Дай ми повод да тръгна,
останалото е лесно.

***
Мъглата ни облича
в самотната си дреха -
безмълвна, анонимна.
Понякога добра -
защото има нужда,
хей тъй, да сбъркаш пътя си,
когато се огледаш,
да срещнеш друг света.
Не чакай да е лесно,
възторжено и нежно,
но като в миг-прозрение
ще виждаш светлина.
Ще знаеш кой си, где си
и накъде си тръгнал,
без знак за повторение
и чувство за вина.
И, ако пак поискаш,
хей тъй, да сбъркаш пътя,
да търсиш ново място
за светлия си дом,
помни, мъглата ни обгръща

в самотната си дреха -
внезапна, анонимна,
без час и без сезон.

***
От този ъгъл
симетрията ми изглежда
асиметрична.
Кулата в Пиза
се издига стройна,
неподвластна на времето.
В клетките на кристала
са вплетени
неравноделни тактове.
Година след година
изучавам гласа на вулкана,
освен тътен, долавям
писъка на лавата -
готова е да залее
падината с
нажежени ласки.
Какво остава след тях?
Какво остава след нас?
Тръгвам към Рождеството
по асиметричния
ръб на небето.

***
Пердето на прозореца
се повдига като клепач,
пропуска вятъра
в окото на стаята.
И оживяват: вещите,
мислите, чувствата.
Забравили собствени имена,
летят по необичайни траектории,
захвърлили присъщи
предназначения,
свободни от смисъл
и гравитация.
Стене хаосът
в душата на стаята.
Няма идея какво ще роди -
нова хармония, музика, багра,
сияние, или късчета счупени
от внезапното приземяване.

***
Усещането е като
за нещо, което
не мога да си представя.
Преглъщам го и
чакам последствията.
Възможно е да продължи,
ако мигът
не е толкова токсичен.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

Приемаш Го на доверие
и вярваш.

ВЪПРОС

Ако не съществува
смърт,
как да разберем,
че сме живи?

ПОДГОТОВКАТА

Само враната може
да стъпи върху колчето
на оградата и
да запази равновесие.
Аз обикновено
политам напред,
очаквам някой ден -
и нагоре.
Но още ме плаши
плясъкът на криле -
големите не са птичи…
Враната стои там -
на оградата. Гледа
и мислено ме насърчава.

ВСИЧКИ БОЛКИ

Тревата помни
всичките си болки.
Знае - в тях е мъдростта.
Утаени бисери,
застинали зрънца
от битките, които
всекидневно води.
И без значение -
с победи или поражения…
Тревата помни.
И аз ги помня.
До една: онези - като
цветя бодливи, с които
се усещаш жив;
и другите - неканени
и непосети плевели -
безбройна мрежа корени.
Като мозайка е
лицето ми от тях.
Не ме издавайте,
очи хилядолетни!
Не ме предавайте
в разсеян поглед
над живота.
Защото знам,
че има брод през
най-затънтения лес,
ако си готов
да нараниш нозете си.
И болката тогава
идва като благослов.

***
Мислите ми привличат
като магнит мислите ви.
Изстрелват ме нагоре -
да огледам любимите
места и спомени.
Благославям малцината,
поели в обратна посока -
отдалечават се със
скоростта на светлината,
доброволно освобождават
пространството около мен.
Нека запълнят друго измерение.
Сигурно и там някой
иска да се издигне
над нещата.

***
На кръстопът вятърът
е най-самотен -
наднича в очите на хората.

ЧАШАТА

Отпих от чашата,
но жаждата ми не премина.

Водата заприижда и
корабите се залюшкаха,
страховете в трюмовете
се раздвижиха,
като олово тегнеха
към дъното.
А хоризонтът - сив гранит -
не предвещаваше спасение.
Тогава го видях -
стоеше, вперил поглед
в тъмните талази.
На възрастта на моя син
(и сякаш беше той).
Красавец? - не. Но обаятелен.
Не тръгна по вълните,
не ни нахрани
с хляб и риба, ала
присъствието му изпълни
цялото пространство.
И силата прииждаше
на тласъци. Забравили за
дребните си щения,
корабите й се подчиниха.
Една от мачтите
разкъса облака и освети
пътека към дома.
Когато стигнахме,
денят преваляше, но
още дълго пяхме,
прегърнали нечаканото
избавление. А той -
изчезна, внезапно и безследно.

Не забелязахме. А после…
Чашата е пак на масата.
И чака.