Гюлшен Алиева

РИДАНИЕ НА ФЛЕЙТА

Тази жена под дъжда,
дето продава сусамени симиди
е майка ми.
Свила е в пергамент своето минало
с гънка от пъстрия чембер.
Във дланите й пърха
свищовската вечер
с дъх на дунавски миди и морави теменуги,
и кокосово кафявото на очите й
ръми в алените отенъци на залеза.
Косите й са лунни нишки
със вплетени невени в тях,
а по луничките на ръцете й
пресен мирис на цъфнало индрише.
Тази жена под дъжда,
дето продава сусамени симиди
е майка ми.
Във душата й ридание на флейта.
Още оплаква децата от Лим,
/макар от космическо разстояние/,
а върху устните й цвят от праскови
и ечемяна тишина в палеца на лятото,
с мускусен дъх от нощите и мим,
който играе слънца върху белите камъни.
Тази жена под дъжда,
дето продава сусамени симиди,
с ръцете си - бели струни на лира,
пристъпва във Око на изгрев
и вее бяла кърпичка над Всемира.

ГОРЯЩА ГЛАВНЯ

Мама се завръща по нишка от паяче,
и пресуква слънца по струни от дъжд,
носи бели хабери в чембера с обичниче,
шепа еньовче къта в презрялата ръж.

Мама се завръща във пеещи талиги,
в орехова цигулка крие люлчини песни,
присяда белонога до боси чучулиги,
чупи страховете ни във орехи пресни.

Мама се завръща във старите дървета,
с наболи тежки корени в пръстта,
като сълза от млада месечина,
побрала в паметта си мъдростта.

Мама се завръща сред псалми от дъжд,
във дланите стиска топъл бъдник за утре,
на гърба си наметнала снопи от ръж,
кахърите крие в кървящото кутре.

Мама се завръща, късна като есен,
пръска като просени зрънца звезди,
по синята шамия стеле бяла песен
и иска песента й в сърца да вретени.

Така навярно се завръщат горящите главни!

СТРЪК ИГЛИКА
В БАКЪРА НА НОЩТА

Мамо, не се ли измори
да тъчеш шарената черджица на Всемира,
да я застелеш на земя,
със луди сенокоси и миг от синева,
да ни пазиш от простудата на думите и на снега,
да бъдеш белия капчук
и в жаждата ни да валиш,
не се ли умори да спираш мълниите със ръце,
във цвят на кипнало небе,
не се ли измори да коленичиш в нощите
с нестихващата нежност на жена
и да ни припяваш песни люлчини,
гравирани в кората на върба.
Майчице, не се ли измори
със псалми да плевиш троскота от сърцата ни
и паячета да оставяш пред тежките ни порти,
и стрък иглика в бакъра на нощта като разсъмване,
и свещите да палиш в кандилото на дните
и с бъдник да ни топлиш в пресипналите вечери,
с коматче ръжено и шепа от звезди.
Стани от стана, мамо, не се ли измори?

ТИ ЛИ ПЕЕШ, МАЙЧИЦЕ?

Мамо, пиша ти писмо,
а залезът-разсипана жарава
се пресуква божурено в очите ми.
И аз съм сред житните ниви,
във шепи събирам роса,
бели сипеи ронят нозете ми,
перуникова разплитам тежката коса.
Сух комат е съдбата ми, но ти не тъжи,
посрещам твойте знамения,
и щъркел над мене кръжи.
Мамо, със сина ми сме добре,
кафето го смалих, но да го спра, не мога,
както и думите, с които кърпя душата си.
Все преглъщам горчивите залъци завист и злоба,
все обливам душата си със тишина,
и с пембяната багра от праскова,
в отънелите пръсти на една висина,
и не спрях да пея аети от Корана
и да благодаря на Бог,
че в кръвта си нося прозрения
и сърпът от лунния рог.
Мамо, пиша ти писмо,
отпивайки чай от мащерка и глог
в една от бадемовите вечери на май,
знам, че си сред вселенския рай,
сред разлюлените стръкове пшеници,
обагрени със макови листа,
и ти си цвят, покълнал дъжд и босо паяче,
и болката ми става по поносима,
а в пладнето протяжна авлигова песен.
Ти ли пееш, майчице,
гласа ти дочувам,
както някога във старата ни къща,
когато ни пееше люлчини песни.
Де да беше съдбата ни песен, но не е!
Ти ли пееш, майчице?

МИСТИЧНА ШАМАНКА

Мамо, пак разгъвам кленовия лист,
както се разгъва тишина,
кръпките в душата си поръбвам
и пак вървя в онази висина.
В дълбоката вода все газя
и дланите ми тайнствено димят,
кърмя рожбици с люлчини напеви,
когато нощите по чудо отънят.
Шия гоблени мамо, със синева,
припеци във одая разхвърлям,
вдявам изгреви с връх на игла
в пладнето прашец отсявам.
Прегъвам се, босонога, мамо,
като житата от Делиормана,
крайпътни камъни са дните ми
бохчата ми, дими оманна.
Дими бохчата като дъжд,
от розмарин и стрък очанка,
от стрък седефче в пламналата ръж,
димя и аз - мистичната шаманка.
Отпивам капчици от ручея,
разсипвам въглени след бриз,
потапям се в роса, да изтрезнея
тъча си халища от иглолист.
И пак разгъвам кленовия лист.

РАКОВИНА

Мама е разлистена лозница,
душата й е тънка като връв,
по скулите й стича се сълзица,
по вените й - нестинарска кръв.

Мама е вселенска раковина,
преливат изгреви от двете й ръце,
сърцето бялото менче долива
във пазвата й - късчета небе.

Мама е вълшебница сред багри,
от пръстите на пролетния дъжд,
стомната й шарена ме пари
и песента ръми в златила ръж.

Мама е акация разцъфнала,
косите й са тънки ветрове,
по сърпа на луната се е втурнала
да гони дивите ни бесове.

Мама е сбогуване в раздялата,
и пак простира бялото пране,
димяща във басмяната си рокля
пренася този Свят на рамене.